Когато се връщам в двора, питам кралицата дали Ричард може да се прибере у дома, но тя и кралят са разстроени от вести за беди, дребни бунтове и прояви на недоволство във всички графства около Лондон. Това са все същите стари оплаквания, надигащи се отново и отново. Джак Кейд беше заловен и изпратен на смърт, но неговите въпроси така и не получиха отговор, а хората все така повтарят исканията му — за правосъдие, за законност, за справедливи данъци и за край на властта на фаворитите в двора. Хората от Кент се отзовават на призива на друг безименен предводител и настояват кралят да отпрати фаворитите си, които грабят богатствата на короната и му дават лоши съвети, мъжете от Уорикшър се вдигат на оръжие, като твърдят, че Джак Кейд е още жив и ще ги води. Кралят, глух за всички оплаквания, потегля на лятно пътуване, твърдо решен да издава присъди за държавна измяна, а където и да отиде той, Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, негов най-близък спътник и довереник, винаги язди редом с него — по време на пътуванията на юг и на запад, до Ексетър. Заедно издават присъди срещу хора, чието единствено провинение е че са възроптали срещу влиянието на херцога.

Хората, изправени сега на съд, са същите, които роптаеха, че на техните земи са разквартирувани войски, същите, които заявяваха, че трябва да потеглим към Гаскония и да я завоюваме отново, които се гневяха заради позорното изоставяне на армията в Плимът. Те виждаха онова, което в този двор отказват да видят — лекомисленото разточителство при създаването на една армия, а после — оставянето ѝ да безделничи. Сега ще умрат, задето са облекли видяното в думи. Не са казали нищо повече от онова, което си казахме Ричард и аз, когато моряците изчерпаха търпението си, а войниците изядоха всичките си запаси. Но тези мъже са го изрекли на глас, когато са ги подслушвали шпиони, и сега ще умрат, защото кралят внезапно загърбва всеопрощаващите си настроения, нравът му се завърта около собствената си ос и внезапно разкрива своята тъмна страна.

— Жалко е, че трябва да вършим тези неща — отбелязва пред мен Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, когато ме среща да се връщам бавно от параклиса към покоите на кралицата в Ексетър. — Но вие не трябва да се натъжавате от греховете на тези хора от провинциите, милейди.

Хвърлям поглед към него: изглежда искрено загрижен.

— Видях какво им струваше експедицията, която така и не отплава — казвам кратко. — Съпругът ми беше този, който разквартирува войниците на тяхна земя. Още тогава виждахме, че им е тежко. А сега ще трябва да платят още.

Херцогът хваща дланта ми и я пъха в сгъвката на ръката си.

— Вие също платихте висока цена — казва съчувствено. — Знам, че беше тежко за вас, и за вашия съпруг, лорд Ривърс. Няма по-добър военачалник в Англия, по-надежден човек, който би могъл да удържи Кале. Не се съмнявах, че е направил всичко по силите си, за да поддържа армията в готовност.

— Да — казвам. — Ще направи всичко по силите си и в Кале, но ако кралят не изпрати пари, за да се плати на войската, гарнизонът ще се обърне срещу нас. Точно както Кент се обърна срещу нас, точно както Девън се обръща срещу нас сега.

Той кимва.

— Опитвам се, милейди — казва, сякаш носи отговорност пред мен. — Можете да кажете на съпруга си, че никога не е далече от мислите ми. Аз съм градоначалник на Кале, никога не забравям своя дълг към съпруга ви и към гарнизона. В хазната няма пари, а дворът се отдава на разточителство; всеки път, когато се местим някъде, харчим едно малко състояние, а кралят, Бог да го благослови, иска да получава всички приходи на хазната за колежите, които строи за слава на Бога, и за приятелите си, които се стремят към собствена слава. Но се опитвам да удовлетворя исканията на краля и да не допусна вашият съпруг и неговият помощник лорд Уелс да останат без средства в Кале.

— Радвам се за това — казвам тихо. — Благодаря ви от негово име.

— А сега изпращаме експедиция в Бордо, както обещахме — казва той бодро.

— Бордо? — изричам вцепенено. — Пак Бордо?

Той кимва:

— Трябва да подкрепим англичаните във Франция — казва. — Победени са от французите, но се заричат, че ще им се опълчат и ще отворят портите на Бордо пред нас, стига да успеем да доведем там армия. Можем да завладеем отново земите, които изгубихме. Ще изпратя Джон Талбот, граф Шрусбъри. Вие го помните добре, разбира се.

Джон Талбот беше един от най-преданите и доверени командири на първия ми съпруг, прочут със светкавичните нападения и пълната си, безпощадна решимост за победа. Но той е вече стар, а след като беше пленен и освободен от французите, даде свещен обет никога повече да не вдига оръжие срещу френския крал.

— Със сигурност е твърде стар да отива на война — казвам. — Трябва да е поне на шейсет.

— Шейсет и пет — усмихва се херцогът. — По-готов за битка и по-смел отвсякога.

— Но той беше освободен от французите при определени условия. Обеща да не се сражава повече срещу тях. Как бихме могли да изпратим него? Той е толкова почтен човек — нима ще замине?

— Дори самото му присъствие ще вдъхне кураж на хората — предрича той. — Той ще язди начело. Няма да носи сабята си, но ще язди пред тях. Това е славно дело, и аз ще се погрижа да бъде подкрепен с добра армия. Правя всичко по силите си, лейди Ривърс. Правя най-доброто, което мога. — Вдига ръка, за да целуне пръстите ми, отпуснати в сгъвката на лакътя му — вежлив, необичаен жест. — За мен е удоволствие да ви служа, лейди Ривърс. Бих искал да ме смятате за свой приятел.

Поколебавам се. Той е обаятелен мъж, красив мъж, а в интимния му шепот има нещо, което би накарало сърцето на всяка жена да забие малко по-бързо. Не мога да се сдържа и отвръщам на усмивката му.

— Смятам ви за такъв — казвам.

* * *

Пътуваме на запад, през враждебни земи, където хората не могат да печелят достатъчно, за да си плащат данъците, и приемат пристигането на нашия разточителен двор като допълнително бреме; тогава научаваме, че Елинор Кобам, някогашната херцогиня на Глостър, е умряла в своята тъмница в замъка Пийл на остров Ман. Умряла в мълчание, от скръб и самота; не ѝ позволили да отнеме сама живота си бързо и чисто, като се хвърли от бойниците или пререже с кинжал вените на китките си. Не ѝ позволили да води истински живот; но не ѝ позволили и смърт. Сега се говори, че духът ѝ витае из замъка в образа на едро черно куче, което тича нагоре-надолу по стълбите, сякаш търси откъде да излезе.

Съобщавам на кралицата, че Елинор Кобам е мъртва, но не казвам, че според мен Елинор беше жена като самата Маргарет, жена като мен: жена, която очаква да се издигне високо в света, която може да види ясно света и желае да го принуди да се преклони пред нейната воля; която не може да върви спокойно с дребните стъпки на скромна жена, нито да преклони глава пред авторитета на мъжете. Не казвам, че видях черното куче, когато най-напред срещнах херцогинята, и усетих зловонния му дъх под парфюма ѝ. Съжалявам за херцогинята и потръпвам леко, когато си помислям, че я хвърлиха в тъмница, задето се занимаваше с неща, на които се бях посветила и аз, задето търсеше познанието, което аз бях усвоила, и защото беше жена, притежаваща собствена сила: точно като мен.

Това лятно пътуване не е весела обиколка, радостно преминаване на един крал през неговото кралство в най-хубавите дни от годината; влизането ни във всеки град е белязано с горчивина, защото гражданите и духовниците излизат да приветстват краля с „добре дошъл“, а после откриват, че той е дошъл, за да раздаде правосъдие в залата на техния градски съвет, и да призове техни приятели да отговарят на различни обвинения. Човек може да бъде обвинен в държавна измяна заради една небрежно изречена дума, обикновена кръчмарска свада се определя като бунт. Когато бъдат обвинени и застанат на подсъдимата скамейка, хората биват убеждавани да назоват и други, надига се истински вихър от злоба, клюки, а после и обвинения. Влизаме в самите владения на Ричард, херцог Йорк, дивите, красиви земи по пътя за Уелс, и кралят съди неговите наематели, арендатори и васали. Кралицата тържествува, задето по този начин хвърлят ръкавица на Йоркския херцог. Едмънд, херцог Съмърсет, ликува, че макар Йорк да го обвини в държавна измяна, сега кралският двор е на прага му и призова на съд собствените му арендатори точно за същото престъпление.

— Той ще бъде извън себе си! — заявява Едмънд пред кралицата и те се смеят заедно като деца, които удрят с пръчки по клетката на мечка от пътуваща менажерия, за да я накарат да ръмжи. — Открих един стар селянин, който е готов да каже, че чул как херцогът заявява, че Кейд само казвал онова, което повечето хора мислят. Това е държавна измяна. Познавам един съдържател на кръчма, който твърди, че Едуард, граф Марч, неговият син и наследник, смята краля за слабоумен. Ще го призова в съда и кралят ще узнае какво се осмелява да говори срещу него родният син на херцога.

— Ще забраня на краля да отсяда в дома на Йорк, замъка Лъдлоу — казва кралицата. — Ще откажа да отида там. Ще се държа хладно с херцогиня Сесили. И вие трябва да ме подкрепите.

Едмънд Боуфорт кимва:

— Можем да отседнем при монасите-кармелити — казва той. — Кралят винаги е обичал да отсяда в манастири.

Тя се разсмива, като отмята глава назад, така че дантелата от високата ѝ диадема леко докосва бузата му. Лицето ѝ е пламнало и зачервено, очите ѝ блестят.

— Наистина обича манастирите — съгласява се тя.

— Искрено се надявам да имат добри певци — казва той. — Толкова обичам църковни песнопения. Мога да ги слушам по цял ден.

Тя надава лек, писклив смях, и го плясва по ръката:

— Достатъчно, достатъчно!

Изчаквам го да си отиде, но ми се струва, че би останал по-дълго, ако някой не беше дошъл от покоите на краля и не беше казал, че кралят пита за него. Тогава той си тръгва, като ѝ целува ръка, задържайки устни над нея.