Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Бог да го пази — казвам, мислейки си за закоравелия в битки четирийсетгодишен Йоркски херцог, който събира собствените си войници.

Тръбите изсвирват гръмко, барабанчиците започват да отмерват ритъма на марша, конницата потегля първа, със знамена, сияещи ярко на слънчевата светлина, с блестящи доспехи, конските копита трополят гръмко по калдъръма, след тях се задават стрелците, а след тях — копиеносците. Това е само малка част от силите на краля; десетки хиляди мъже очакват заповедите на краля в Блекхийт. Неговите съветници са му събрали могъща армия. Оттам той ще потегли на север, за да се изправи срещу бунтовния херцог.

Походът така и не се осъществява. Ричард, херцогът на Йорк, влиза в кралската палатка и коленичи пред своя крал, като отправя искрена молба кралят да отпрати своя фаворит херцог Съмърсет, и изрежда неговите провинения: загубата на земите във Франция, позорното предаване на Руан, и накрая — вероятното унищожение на гарнизона в Кале, благодарение на себичното заграбване на командването от страна на херцога, което със сигурност ще доведе до провал.

Не може да стори повече, не може да каже повече.

— Не ни е грижа — казва ми Маргарет, докато реша косата ѝ с четка преди лягане същата вечер. — Не ни е грижа какво мисли той за Едмънд Боуфорт, не ни е грижа какво казва за Кале, за мен или за теб. Той разбра, че е победен, когато събрахме армия, три пъти по-голяма от неговата. Разбра, че ще трябва да си вземе думите назад. Разбра, че ще трябва да ни помоли за прошка. Той е разгромен. С неговия бунт е свършено. Ние го сломихме.

Не казвам нищо. Херцогът наистина пада публично на колене пред краля и се заклева никога повече да не събира войници. Страната вижда, че кралят е обичан, а херцогът не. Народът се убеждава, че Едмънд Боуфорт е непобедим, а Йоркският херцог е разгромен.

„Не се съмнявам, че херцогът привидно се разкайва; съмнявам се обаче, че на недоволството му е сложен край“, пише ми Ричард от Кале.

Във всеки случай кралската двойка е обединена в радостта си. Маргарет се отнася с младия си съпруг така, сякаш се е завърнал като победител от страховита война. „Той потегли като на битка“, оправдава се тя пред мен. „И аз вярвам, че ако се беше стигнало до битка, той щеше да е начело. Беше начело на армията си и не побягна към Кенилуърт.“

Кралят придобива навика да излиза всеки ден на кон, в красиво гравираните си доспехи, сякаш да подчертае, че е готов за всичко. Едмънд Боуфорт се връща от Кале и язди редом с него, красивото му смугло лице е обърнато внимателно към краля, той се съгласява с всяка негова дума. Дворът се мести в Уиндзор, и в изблик на щастие кралят заявява, че ще помилва всички, за всички престъпления.

— Защо не арестува виновниците и не ги обезглави? — настоява Маргарет. — Защо ще ги помилва?

Явно това е неговият избор. След като издава заповеди за помилване на всички бунтовници, новото му войнствено въодушевление се излива в предложение за експедиция — да замине за Кале и да използва гарнизона като база, за да завладее отново английските земи във Франция. За краля това ще означава да тръгне по следите на своя по-смел баща, за Едмънд Боуфорт означава възможност да възстанови репутацията си. Очаквах кралицата да е развълнувана от мисълта за новата кампания на Боуфорт и краля, но я намирам в покоите ѝ да боде неумело с иглата по някаква бродерия, със сведена глава. Когато ме вижда, тя се размърдва на стола си и ме вика да дойда при нея.

— Непоносимо е за мен той да поема такъв риск — казва ми тихо. — Непоносимо е да си го представя в битка.

Аз съм изненадана и доволна от вълнението ѝ.

— Нима изпитвате толкова нежни чувства към негова светлост краля? — питам с надежда. — Знам, че за мен също е непоносимо, когато Ричард тръгва на война.

Тя извръща красивата си глава от мен и ме поглежда така, сякаш съм казала нещо твърде глупаво, за да ми отговори.

— Не. Не той. Едмънд, Едмънд Боуфорт. Какво ще стане с нас, ако той пострада?

Поемам си дъх.

— Такива са рисковете на войната — казвам. — Може би е редно ваша светлост да поръча специална литургия и да отправи молитва към Бог да се застъпи за безопасността на краля.

Тя засиява при мисълта за това.

— Да. Можем да го направим. Би било ужасно, ако нещо му се случи. Той няма да остави друг наследник освен Ричард, херцога на Йорк, а аз по-скоро сама бих умряла, отколкото да видя как Йорк наследява трона след всичко, което каза и направи. А ако овдовея, никога няма да се омъжа отново, защото всички ще смятат, че съм безплодна. — Тя поглежда накриво към моето наедряло тяло. — Вие не знаете какво е — казва. — Да чакаш, да се надяваш и да се молиш, но никога, никога да не получаваш знак, че ще имаш дете.

— Още ли няма никакъв признак? — питам. Надявах се, че тя може би чака дете, че войнственият отскоро крал може да е станал по-добър съпруг от преди.

Тя поклаща глава.

— Не. Никакъв. А ако кралят тръгне на война, на бойното поле той ще се изправи срещу моя чичо, краля на Франция. Ако Хенри се оттегли или отстъпи, всички ще ни се присмиват.

— Той ще има добри пълководци на бойното поле — казвам. — Щом стигне в Кале, Ричард ще му намери силен знаменосец, за да го пази.

— Ричард беше до него и преди, когато той трябваше да се изправи само пред Джак Кейд и някаква паплач — казва тя. — Срещу един нищожен предводител на шайка ратаи с вили за сено. Тогава ти не видя краля, Жакета, той беше обзет от ужас. Беше уплашен като момиче. Никога не съм го виждала да язди толкова бързо, както когато напуснахме Лондон. — Тя затулва устата си с ръка, сякаш за да възпре думите, които могат да прозвучат като измяна. — Ако побегне пред френския крал, ще бъда посрамена докрай — допълва много тихо. — Всички ще узнаят. Всичките ми близки ще узнаят.

— Приятелите му ще бъдат до него — казвам. — Те са мъже, които са свикнали да воюват. Съпругът ми, и Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет.

— Едмънд се закле да спаси Кале — казва тя. — А той безспорно е мъж, който държи на думата си. Той ми се закле, падна на колене и ми се закле, че никой няма да ме обвинява за загубата на Кале, че той ще задържи града за Англия и за мен. Каза, че това ще бъде неговият подарък за мен, също като дреболиите, които имаше навика да ми подарява. Каза, че ще поръча да изработят златен ключ и ще мога да го нося в косата си. Ще отплават през април.

— Толкова скоро?

— Кралят нареди на гарнизона в Кале да изпрати всичките си кораби, за да го преведат през Ламанша. Потегля с голяма войска и с хиляда моряци на корабите. Казва, че със сигурност ще потегли през април.

Поколебавам се.

— Знаете, че щом събере флота си, той трябва незабавно да замине — казвам внимателно. — Много е трудно да задържиш сплотена една чакаща войска.

Кралицата няма представа, че говоря за една година от живота ни, която двамата с Ричард пропиляхме на кея в Плимът, очаквайки нейният съпруг да направи онова, което бе обещал. Няма представа какво ни струваше това.

— Разбира се — казва тя. — Едмънд Боуфорт положително ще събере корабите, и тогава кралят ще замине. Знам, че Едмънд ще го пази.

Разбирам, че Едмънд Боуфорт напълно е заел мястото на Уилям дьо ла Поул в привързаността на младата кралска двойка. Кралят винаги е имал нужда от някой мъж, който да го насочва, страхува се, когато няма до себе си никого. А кралицата е самотна. Толкова е просто.

— Милорд Боуфорт ще отведе краля в Кале; слава Богу, че можем да разчитаме на него.

Но той не заминава. Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, нарежда на съпруга ми да събере флот в Кале и да дойде с него през Ламанша, за да придружи краля до Франция за началото на военната кампания. В Кале Ричард събира флота и чака заповед да изпрати корабите да доведат английската армия на френския бряг; но пролетта идва и отминава, а заповедта така и не пристига.

Оттеглям се в усамотение преди раждането в Графтън, щастлива от мисълта, че Ричард няма да тръгне на поход тази година, и наистина, се оказвам права за бебето си, винаги познавам за моите бебета. Държа венчалния си пръстен, окачен на конец, над заобления си корем, и когато той се залюлява в посока на часовниковата стрелка, бебето е момче, а ако е момиче, пръстенът се завърта в кръг обратно на стрелката. Това е простонародно гадание, суеверие и глупост, в която знахарките вярват, а лекарите отричат. Аз също се усмихвам и казвам, че това са глупости; но гаданието никога не се е оказвало погрешно. Кръщавам новороденото мъниче Елинор, слагам я в дървената люлка, в която вече съм люляла девет от децата на Ричард, и му пиша, за да му съобщя, че си има момиченце, че тя има неговата тъмна чуплива коса и сините му очи, и че той трябва да вземе разрешение да напусне Кале, да си дойде у дома и да види новородената си дъщеря.

Той не идва. В гарнизона са обезпокоени от появата на Бургундския херцог, който събира войските си наблизо; боят се, че той може да ги обсади. Макар че Ричард е само отвъд Ламанша, а Кале е отдалечен само на един ден плаване от английските брегове, имам чувството, че сме разделени отдавна, че той е много далече.

Една нощ в детската стая, докато дойката вечеря в залата долу, аз седя с новородената си дъщеря и я гледам как спи в люлката си, изваждам картите на пралеля ми от кесията, закачена на колана ми, и ги разбърквам, сека ги, вземам една и я слагам върху бродираната завивка в люлката на бебето. Искам да знам кога ще видя Ричард отново, искам да знам какво ми готви бъдещето.

Това е Глупакът, селянин с тояга на рамо, с широко зейнала торба на края ѝ, лишен от богатство, но изпълнен с надежди. В другата си ръка носи тояжка, за да крачи с нейна помощ по пътя напред. Едно куче дърпа панталоните му — това са ниските инстинкти, които го дърпат назад, отдалечават го от съдбата му; но той продължава нататък. Продължава да се опитва. Това е карта, която казва на питащия да върви напред с надежда, че може да постигне велики неща, че човек трябва да потегли, изпълнен с кураж, дори ако е глупаво да се надява. Но онова, което привлича погледа ми, е бялата роза, която човекът носи затъкната в шапката си. Седя дълго време, с картата в ръка, питайки се какво ли означава да бъдеш авантюрист с бяла роза на шапката.