— По време на първия ми брак — казвам тихо. — Знаех, че съпругът ми няма да иска дете. Но трябваше да си позволя да знам, че съм различна от него. Копнеех за бебе и исках да бъда обичана.

— Пожела ли си го? — пита тя. — Направи ли заклинание, за да го накараш да се промени?

— Не се опитах да го променя, но трябваше да позная скръбта от това, което липсваше в живота ми. Трябваше да намеря куража да узная, че съм направила грешката да се омъжа за човек, който не ме обичаше заради самата мен, и който не желаеше да ме дари с дете, и щом осъзнах това, щом наистина осъзнах, че съм лишена от любов девица — макар и омъжена — можех да си пожелая някой да ме обича.

— И си пожела татко.

Усмихвам ѝ се.

— И теб.

Тя поруменява от удоволствие:

— Това магия ли е?

— В известен смисъл. Магията е акт, с който караш едно желание да се сбъдне. Като молитвите, като заговорите, като билките, като налагането на волята ти върху заобикалящия те свят, когато искаш да направиш така, че нещо да се случи.

— Ще ме научиш ли? — пита тя.

Поглеждам я внимателно и замислено. Тя е дъщеря на нашия род, може би най-красивото момиче от нашата кръв. Тя притежава наследството на Мелузина и дара на Зрението. Едно от децата ми трябва да наследи картите, които ми даде пралеля ми, и гривната с амулетите — сякаш винаги съм знаела, че това ще бъде Елизабет, детето, родено от страстта, от вълшебството на билките и от моето желание. Освен това пралеля ми Жана казваше, че трябва да е най-голямото момиче.

— Да — казвам. — Сега не са подходящи времена, това са забранени умения; но аз ще те науча, Елизабет.

През следващите няколко седмици ѝ показвам гривната с амулетите и картите, предавам ѝ познания за билки, които няма да намери в килерите на лейди Елизабет Грей. В един мразовит ден извеждам всички по-големи деца и ги уча как да намират вода в подземни потоци, държейки в ръце обелена пръчка, да чувстват как тя се върти в дланите им. Те се смеят възхитено, когато намираме един извор в крайречната ливада, и мръсен, стар отводнителен канал, който извежда водата от конюшнята.

Показвам на Елизабет как да отвори една страница от Библията си, а после да помисли и да се помоли над текста, на който попадат очите ѝ. Давам ѝ сладководна перла, нанизана на тънка връв, и я уча как да наблюдава люлеенето ѝ, за да получи отговор на някакъв въпрос. И, което е по-важно от всичко останало, започвам да я уча как да прояснява ума си, как да познае желанията си, как да преценява себе си, оставяйки настрана благосклонността и снизхождението.

— Алхимиците винаги казват, че човек трябва да бъде чист. Ти си първата съставка — казвам ѝ. — Трябва да бъдеш чиста.

Когато идва време да се прибере в Гроуби Хол, тя ми казва, че младият наследник на рода, Джон Грей, бил изключително красив млад мъж, мил и с прекрасни обноски, и че ѝ се иска той да може да я вижда като нея самата, а не просто като момиче, обучавано от майка му, една от три или четири млади жени, поверени на грижите на лейди Грей.

— Той те вижда така — уверявам я. — Вече те вижда. Просто трябва да бъдеш търпелива.

— Харесвам го толкова много — признава тя, със сведени очи и поруменели бузи. — А когато ме заговори, не казвам нищо смислено. Говоря като глупачка. Той сигурно ме мисли за глупачка.

— Не е така.

— Да му дам ли любовна отвара? Да се осмеля ли?

— Изчакай до пролетта — съветвам я. — Тогава набери малко цветове от някое ябълково дърво в овощната им градина. Избери най-красивото дърво…

Тя кимва.

— Сложи цветчетата в джоба си. А когато дървото даде плод, вземи една ябълка, дай му да изяде половината с мед, и задръж другата половина.

— Това ще го накара ли да ме обикне?

Усмихвам се.

— Ще те обикне. А цветчетата и медената ябълка ще ти дадат възможност да се занимаваш с нещо, докато чакаш.

Тя се изкикотва.

— Не сте кой знае каква заклинателка, почитаема майко.

— Когато една красива млада жена иска да омагьоса мъж, не ѝ е нужно кой знае какво заклинание — уверявам я. — Момиче като теб не трябва да прави нещо повече от това, да застане под някое дърво и да го чака да мине. Но нали помниш за пожелаването?

— Чиста по сърце — казва тя.

Заедно излизаме в конюшнята. Стражът, който ще я отведе обратно до Гроуби, е възседнал коня си и чака.

— Едно последно нещо — казвам и хващам ръката ѝ, преди тя да се качи на стъпалото, за да възседне коня. Тя се обръща, за да ме изслуша. — Не отправяй проклятия — казвам ѝ. — Не изричай зложелателни думи.

Тя поклаща глава.

— Не бих го сторила. Не бих проклела дори Мери Сиърс. Дори когато тя му се усмихва, навивайки на пръст кичур от косата си, и все бърза да седне до него.

— Проклятието на зложелателството поразява както жената, която е сполетяна от него, така и онази, която го изрича. Когато пуснеш на воля в света подобни думи, те могат да излетят по-далеч от целта си — като стрела — така ми казваше моята пралеля Жана. Едно проклятие може да отиде отвъд целта ти и да навреди на друг. Една мъдра жена е пестелива с проклятията. Иска ми се да се надявам, че ти никога няма да проклинаш. — Но още докато говоря, чувствам как сянката на бъдещето надвисва над нея. — Моля се никога да нямаш повод да проклинаш — казвам.

Тя коленичи да приеме благословията ми. Полагам длан върху красивата кадифена шапчица и топлата ѝ руса глава.

— Благославям те, дъще, и дано останеш чиста по сърце и постигнеш желанията си.

Тя поглежда нагоре към мен, със светнали сиви очи.

— Мисля, че ще ги постигна!

— Мисля, че ще ги постигнеш — казвам.

Лондон

Пролетта на 1452 г.

Докато съпругът ми е на служба като комендант на Кале, аз се връщам в двора в януарските студове, и установявам, че всички говорят за измяната на Ричард, херцога на Йорк, за когото се твърди, че готвел всеобщ бунт срещу своя братовчед, краля, заради омразата си към херцог Съмърсет.

Кралицата е твърдо решена заплахата да бъде посрещната и сразена.

— Ако той е против херцог Съмърсет, значи е против мен — казва тя. — Нямам по-добър или по-надежден приятел. А този Ричард Йоркски иска той да бъде съден за държавна измяна! Знам кой е изменникът! Ето, той най-сетне разкрива картите си и признава, че е против краля.

— Единственото му искане е великите лордове да се застъпят за него пред краля — отбелязвам спокойно. — Иска те да изложат исканията му пред краля. А междувременно се кълне във вярност към него.

Тя хвърля манифеста, който Йорк е разпратил из главните градове на кралството, на масата пред мен:

— Кого според теб има предвид той тук? Йорк казва, че кралят е заобиколен от врагове, съперници и зложелатели. Напада съветниците на краля. Има предвид теб, и съпруга ти, както Съмърсет и мен.

— Мен?

— Жакета, той ме обвинява, че съм била любовница на Уилям дьо ла Поул; мислиш ли, че няма да нарече теб вещица, без да му мигне окото?

Усещам как стаята притихва и става много студена. Слагам ръка на корема си, сякаш за да защитя новия живот вътре. Придворните дами, които са достатъчно близо да ни чуят, вдигат поглед към мен, с широко разтворени очи, но не казват нищо.

— Той няма повод за такова обвинение — казвам тихо, макар да чувам как сърцето ми блъска като чук. — Самата вие знаете, че никога не бих се занимавала с подобни неща. Не използвам билки за друго, освен за да лекувам близките си. Дори не се допитвам до знахарки. Не чета нищо, освен позволени книги, не говоря с никого…

— Той няма основание да казва каквото и да било — заявява тя. — Какво основание има да говори против Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет? Против мен? Но не забравяйте, че той е мой враг, а също и ваш. И че ако може да ви унищожи, ще го стори, просто за да ме наскърби.

Тя сяда до огнището, а аз прочитам манифеста по-внимателно. Йоркският херцог настоява Едмънд Боуфорт да бъде обвинен в държавна измяна и арестуван. Предупреждава срещу лоши съветници, които са се събрали около кралицата, родени в чужди страни съветници, зложелатели. Всъщност там не се казва нищо конкретно срещу мен. Но аз не мога да пропъдя познатото пулсиране на страха.

* * *

Заплахата, надвиснала над неговия приятел Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, подтиква краля към войнственост. Нищо друго не би го разбудило, освен заплаха, отправена към обичния му братовчед. Изведнъж той става деен, храбър, решителен. Заявява непоколебимата си вяра в Едмънд Боуфорт и другите си съветници. Обявява, че Ричард, херцогът на Йорк, е бунтовник, и настоява да започне набиране на войска от всички градове, графства и области. Армията на краля се събира от всички части на кралството. Макар да твърдят, че никой не иска да подкрепи Йоркския херцог, неговите приближени и онези, които споделят омразата му към Едмънд Боуфорт по свои лични причини, се стичат под знамето му и започват на свой ред да създават армия.

Хенри отново поръчва да му донесат доспехите, бойният му кон отново е оседлан. Конярите подхвърлят на знаменосеца му, че отново ще излезе за една хубава еднодневна разходка, и го уверяват, че ще му държат вечерята топла, защото щял да се върне преди залез-слънце; но лордовете от съвета и предводителите на войската не се смеят.

Кралицата и дамите от нейната свита слизат до заскрежената морава за турнири в Уестминстър, за да видят как шествието на лордовете преминава, когато те потеглят да се бият с Йоркския херцог.

— Иска ми се съпругът ви да беше тук да го подкрепи — казва ми тя, докато кралят възсяда едрия си сив боен кон, със знамето пред него и с короната върху шлема. Изглежда много по-млад от трийсетте си години, с блеснал и нетърпелив поглед; усмивката му, когато махва с ръка на Маргарет, е развълнувана.