Докато Ричард събира мъжете, които ще отведе в Кале, и започва да ги учи как да си служат с пиките, как да дават отпор на кавалерийско нападение, как да тръгват в атака, аз трябва постоянно да си повтарям, че така е правилно — да го изпратя с благословиите на всичките му деца; но в това, да ги събирам, за да се сбогуват, има нещо, което ме изпълва с ужас.

— Жакета, страхуваш ли се за мен? — пита ме той една вечер.

Кимвам, почти срамувайки се да кажа „да“.

— Видя ли нещо? — пита той.

— О, не! Слава на Бога! Не, не е това. Не знам нищичко, нищо повече от това, че се страхувам за теб — уверявам го. — Не съм се опитвала да гадая в огледало или да предсказвам бъдещето, откакто ми каза да се откажа от това, след процеса срещу Елинор Кобам.

Той взема ръцете ми и ги целува — първо едната, а после другата.

— Любов моя, не трябва да се боиш за мен. Нима не ти казвам винаги, че ще се прибера у дома при теб?

— Да.

— Лъгал ли съм те някога?

— Никога.

— Изгубих те веднъж, и се зарекох, че никога няма да те изгубя отново — казва той.

— Намери ме благодарение на лунната светлина — казвам с усмивка.

— Благодарение на късмета — казва той, земен както винаги. — Но тогава се заклех, че никога няма да те загубя отново. Нямаш никаква причина да се боиш.

— Никаква — повтарям. — Но е редно да ти кажа — отново чакам дете, и другото лято ще имаш още едно дете.

— За Бога, не мога да те оставя — казва той веднага. — Това променя всичко. Не мога да те оставя тук, не и сама с децата, когато очакваш ново раждане.

Надявах се, че ще бъде доволен; твърдо решена съм да скрия собствените си страхове.

— Любими, раждала съм девет пъти, мисля, че вече знам как да го правя.

Лицето му е смръщено от тревога.

— Опасността е винаги същата — казва той. — Опасността от раждането е същата както първия, така ѝ последния път. Изгубихме един син, и тогава си помислих, че сърцето ти ще бъде сломено. Освен това новините от Лондон са лоши. Кралицата със сигурност ще иска да бъдеш до нея, а аз ще съм принуден да стоя в Кале с Едмънд Боуфорт.

— Ако изобщо стигнеш там.

Той замлъква и аз знам, че си мисли за бездействащите кораби и войниците, изтощени от едногодишно чакане, докато сънародниците им умираха пред Бордо.

— Не гледай така, не биваше да го казвам. Сигурна съм, че ще стигнеш там, а после ще задържиш Кале за нас — казвам бързо.

— Да, но не ми се нрави да те оставя тук, докато кралят се е вкопчил в Съмърсет, а Йоркският херцог се заобикаля с все повече приближени, които също като него смятат, че кралят се вслушва в лоши съветници.

Свивам рамене.

— Няма изход, любов моя. Бебето е на път, и ще е по-добре да я родя тук, вместо да дойда с теб в Кале и да раждам във военен гарнизон.

— Мислиш, че ще бъде пак момиче? — пита той.

— Момичетата ще донесат издигане на това семейство — предричам. — Почакай и ще видиш.

— Кралици-воини?

— Едно от тези момичета ще сключи брак, който ще ни донесе сполука и състояние — казвам. — Защо иначе Бог ги е създал толкова красиви?

* * *

Когато разговарям с Ричард, изглеждам доста самоуверена, но когато той събира войниците си, напуска дома ни и поема по пътя към Лондон, откъдето ще отплават за Кале, съм много потисната. Дъщеря ми Елизабет ме открива да се разхождам, загърнала рамене с дебелата си пелерина, с ръце в кожен маншон, край реката, защото заскрежените брегове и заледените тръстики са в тон с настроението ми. Тя приближава, хваща ме под ръка и нагажда крачките си към моите. Сега съм по-висока от нея само с една глава, лесно ѝ е да върви в крак с мен.

— Нима вече ти е мъчно за татко? — пита тя нежно.

— Да — казвам. — Зная, че съм съпруга на войник и би трябвало да съм винаги готова да го видя как потегля, но всеки път е тежко, и мисля, че става по-трудно, а не по-лесно.

— Можеш ли да предскажеш бъдещето му? — пита тя тихо. — Не можеш ли да видиш дали ще се прибере у дома благополучно? Сигурна съм, че и този път той ще бъде в безопасност. Просто го знам.

Обръщам се и я поглеждам.

— Елизабет, можеш ли да виждаш неща от бъдещето, когато пожелаеш?

Тя леко свива рамене.

— Не съм сигурна — казва. — Не знам.

За миг се връщам към онова горещо лято, отново в стаята на моята пралеля Жана, когато тя ми показа картите и ми даде гривната с амулети, и ми разказа историята за жените от нашето семейство.

— Не е нещо, което бих ти натрапила — казвам. — Това е както дарба, така и бреме. И тези времена не са безопасни за хора, които се занимават с това.

— Не мисля, че можеш да ми го натрапиш — отвръща тя замислено. — Не мисля, че това е дар, който можеш да дадеш — нали? Просто понякога имам усещане за нещата. В Гроуби има един ъгъл, едно кътче край параклиса, и когато отида там, виждам някакво създание, жена, по-скоро призрак на жена; тя стои там, наклонила глава настрани, сякаш се ослушва да ме чуе, чака, почти сякаш търси мен. А всъщност там няма никого.

— Знаеш историите за нашия род — казвам.

Тя се засмива сподавено.

— Именно аз всяка вечер разказвам на малките историята за Мелузина — напомня ми тя. — Те я обожават, аз също.

— Знаеш, че някои жени от нашия род са наследили дарби от Мелузина. Дарбата на Зрението.

Тя кимва.

— Моята пралеля Жана ме научи на някои начини да използвам тази дарба, а после негова светлост херцог Бедфорд ме караше да работя с неговите алхимици, и изпрати една жена да ме научи на познания за билките.

— Какво правеше с алхимиците?

Като всяко дете, тя е омаяна от забранената магия. Умението да си служиш с билките е твърде обикновено за нея, тя го е усвоила от мен в помещението за дестилиране. Иска да узнае нещо за тъмните изкуства.

— Четях книгите заедно с тях, понякога разбърквах някоя смес или я наливах да се охлади. — В ума ми възкръсват спомени за ковачницата във вътрешния двор и голямото помещение, подобно на просторна готварница, в онова крило от къщата, където загряваха и охлаждаха течности и камъни. — А негова светлост имаше голямо огледало, с което ме караше да гадая — да прозирам в бъдещето. Искаше да види бъдещето на английските владения във Франция. — Правя лек жест. — Сега се радвам, че не успях да видя ясно бъдещето. Мисля, че това щеше да му разбие сърцето. Навремето мислех, че съм го провалила, но сега смятам, че му направих добра услуга, като не прозрях ясно какво предстои.

— Но можеше да виждаш?

— Понякога — казвам. — А понякога, както с картите или заклинанията, зърваш нещо от онова, което би могло да бъде. Понякога пък показваш на себе си само собствените си желания. А понякога — макар и много рядко — можеш да вложиш сърцето си в собствените си желания и да ги сбъднеш. Да последваш мечтата и да направиш така, че тя да се осъществи.

— Чрез магия? — прошепва тя. Напълно е омагьосана от тази мисъл.

— Не зная — казвам и откровено. — Когато разбрах, че баща ти е влюбен в мен, и аз — в него, исках той да се ожени за мен, и да ме направи своя съпруга и да ме доведе в Англия, но знаех, че той няма да се осмели. Мислеше, че стоя твърде високо над него и не искаше да ме провали.

— Заклинание ли направи?

Усмихвам се, спомняйки си нощта, когато извадих амулетите, но осъзнах, че нямам нужда от нищо друго освен от собствената си решителност.

— Заклинанието, молитвата и осъзнаването на желанието са все едно и също нещо — казвам. — Когато изгубиш нещо скъпоценно, отидеш в параклиса, коленичиш пред малката остъклена ниша на свети Антоний и му се помолиш да намериш изгубеното, нима по този начин не напомняш сама на себе си, че си изгубила нещо и си го искаш обратно? Какво правиш, ако не да показваш на себе си, че го искаш? Нима това не е опит да призовеш изгубеното обратно при себе си? Толкова често ми се случва, когато се моля, да си спомня къде съм оставила изгубеното, и тогава отивам да си го прибера. Отговор на молитва ли е това, или магия? Или просто казваш на себе си какво искаш, и започваш да се стремиш към него? Молитвата е същото, като едно заклинание, а то е същото като да познаваш желанието си, което призовава предмета обратно в ума ти, и по този начин — обратно в ръката ти. Не е ли така?

— Едно заклинание ще го върне обратно при теб, няма просто да го намериш!

— Вярвам, че желанието, молитвата и заклинанието са едно и също — казвам. — Когато се молиш, знаеш, че искаш нещо: това винаги е първата стъпка. Да съобщиш на себе си, че искаш нещо, че копнееш за него. Понякога това е най-трудното. Защото трябва да имаш смелостта да познаеш желанието си. Трябва да имаш смелостта да признаеш, че си нещастен без него. А понякога трябва да намериш кураж да осъзнаеш, че твоето лекомислие или погрешна постъпка е станало причина да загубиш нещо; преди да направиш заклинание, за да си го върнеш, трябва да промениш себе си. Това е едно от най-дълбоките преображения, които могат да съществуват.

— Как?

— Да кажем, че един ден, когато се омъжиш, поискаш дете?

Тя кимва.

— Първо трябва да осъзнаеш празнотата на утробата си, на обятията си, на сърцето си. Това може да ти причини болка. Трябва да имаш куража да се погледнеш и да осъзнаеш липсата, която изпитваш. После трябва да промениш живота си, за да направиш място за детето, което не идва. Трябва да отвориш сърцето си, трябва да приготвиш сигурно място за бебето. А после трябва да обмислиш копнежа и желанието си, и това може да бъде най-болезненото. Трябва да осъзнаеш копнежа си и да разбереш, че може и да не получиш каквото искаш; трябва да се изправиш пред опасността да копнееш за нещо, без да очакваш, че ще постигнеш желанието си.

— Но на теб това не ти се е случвало никога — предполага тя.