Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Понякога идват със закъснение, затова Ричард и аз трябва да пращаме искания до Графтън и до приятелите ни в двора да ни заемат пари, за да можем поне да нахраним войниците, преди да са почнали да нахлуват във фермите около пристанището и да мародерстват, за да се нахранят. Понякога парите идват; но това са толкова малки суми, че можем да платим само най-належащите дългове и да предложим на войниците не повече от четвърт от заплащането им. Понякога заплащането пристига под формата на пръчици, по които с резки са отбелязани сумите, ние ги носим в кралските митници, а там казват, със съжаление: „Да, редовни са, милорд; признавам правото ви да получите заплащане. Но нямам пари, с които да ви платя. Елате пак другия месец.“ Понякога те са обещани, а изобщо не идват. Гледам Ричард, който обикаля градчетата на Девън, опитвайки се да успокои местните земевладелци, които са разярени, че тази гладна орда е разквартирувана в земите им. Гледам го как преследва скитащи банди, съставени от мъжете, които трябваше да бъдат негова армия, а се превръщат в грабители. Гледам как Ричард умолява собствениците на кораби да държат плавателните си съдове в готовност за потегляне, в случай, че заповедта за потегляне пристигне утре, на следващия ден, или на по-следващия. Следя изражението му, когато от Франция пристига новината, че френският крал е нападнал Бержерак и Базас и ги е превзел. През пролетта научаваме, че войските на французите настъпват към английските земи от двете страни на Жиронда, обсаждат Фронзак на река Дордона, а жителите на града чакат зад яките му стени, заричайки се, че няма да се предадат, сигурни, че нашата армия идва да ги освободи. Нашата армия е на кея, където корабите продължават да се поклащат, когато научаваме, че Фронзак се е предал. Английските заселници зоват за помощ, кълнат се, че ще се борят, че ще устоят, че са англичани и се смятат за англичани по рождение и възпитание, залагат живота си на вярата си в нас, убедени са, че техните сънародници ще им дойдат на помощ. Виждам как Ричард се опитва да задържи армията си сплотена, как се опитва да запази флота си, изпращайки вест след вест до Лондон, умолявайки двора да му изпрати заповедта за отплаване. Не идва нищо.

Ричард вече казва, че когато получи заповедта за отплаване, ще ме остави тук: не смее да ме отведе в Бордо, защото градът може да бъде обсаден. Вървя по защитната стена на пристанището, гледам на юг, към земите на Франция, в които се разпореждаше първият ми съпруг, и ми се иска и двамата да бяхме в безопасност у дома в Графтън. Пиша лично на кралицата: съобщавам ѝ, че сме готови да се притечем на помощ на Гаскония, но не можем да направим нищо без пари, с които да плащаме на войниците, и че докато бездействат във фермите и селата, те се оплакват от начина, по който се отнасяме към тях ние, техните господари, а работещите мъже и жени от Девън виждат колко зле са третирани войниците и моряците, и казват, че това е кралство, в което човек не получава отплата, задето изпълнява дълга си. Мълвят, че мъжете от Кент са имали право — че този крал не може да задържи собствените си земи тук или в чужбина, че има лоши съветници. Шушукат, че едно от исканията на Джак Кейд е било Ричард, херцогът на Йорк, да участва в кралския съвет, и че Джак Кейд е бил прав, и е загинал заради убежденията си. Говорят дори — макар че аз никога не ѝ го казвам — че тя е французойка, прахосваща парите, предназначени за армията, така че собствената ѝ страна да може да заграби Гаскония, а Англия да остане без никакви владения във Франция. Умолявам я да каже на съпруга си да изпрати заповедта за отплаването на флота си.

Не идва нищо.

През юли научаваме, че Бордо е паднал в ръцете на французите. През септември започват да пристигат първите дрипави бежанци от Байон, които казват, че цялото херцогство Гаскония е завладяно от французите, докато експедицията за спасяването им, командвана от злощастния ми съпруг, чакаше в пристанището на Плимът, изяждаше запасите си и очакваше заповеди.

Живеем в малка къща с изглед към пристанището, през цялата тази дълга година. Ричард използва стаята на първия етаж за свой щаб. Качвам се по тесните стълби и го откривам до прозореца с малки стъкла, загледан навън към синьото море, над което повява хладен вятър в посока към бреговете на Франция: добро време за отплаване, но целият му флот е все така закотвен на кея.

— Свършено е — казва ми той направо, когато заставам тихо зад него. Слагам ръка на рамото му; не мога да кажа нищо, за да го утеша в този миг, този миг на срам и провал. — Всичко свърши, а аз не направих нищо. Аз съм сенешал на едно нищо. Ти беше съпруга първо на Джон, херцог Бедфорд, могъщ лорд, регент на цяла Франция, а после — на сенешала на нищото.

— Ти направи всичко, което ти наредиха — казвам меко. — Удържа целостта на флота и армията, беше готов да отплаваш. Ако бяха изпратили парите и заповедта, щеше да заминеш. Ако бяха изпратили дори само заповедта, щеше да заминеш без парите, с които да платиш на войниците. Знам това. Всички го знаят. Щеше да се биеш и без заплащане, а войниците щяха да те последват. Не се съмнявам, че щеше да спасиш Гаскония. Трябваше да чакаш заповеди, това беше всичко. Вината не е твоя.

— О — изсмива се той горчиво. — Затова пък сега имам заповеди.

Чакам, със свито сърце.

— Трябва да поведа своите хора, за да защитя Кале.

— Кале? — заеквам. — Но нима кралят на Франция не е в Бордо?

— Смятат, че Бургундският херцог събира войска да атакува Кале.

— Моят родственик.

— Знам; съжалявам, Жакета.

— Кой ще те придружи?

— Кралят е назначил Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, за свой наместник в Кале. Трябва да замина и да го подкрепя със своя войска веднага щом разпусна армията оттук.

— Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет? — повтарям невярващо. Това е човекът, по чиято вина изгубихме Нормандия. Защо биха му поверили Кале, освен ако не заради непоколебимата вяра на краля в неговия сродник и незаслужената привързаност на кралицата?

— Дай Боже поражението да го е научило как да бъде войник — казва мрачно съпругът ми.

Облягам буза на рамото му.

— Поне можеш да спасиш Кале за англичаните — казвам. — Ще те обявят за герой, ако успееш да задържиш крепостта и града.

— Мой командир ще бъде човекът, който предаде Нормандия — казва той мрачно. — Ще служа на човек, когото Ричард, херцогът на Йорк, обяви за предател. Ако не ни изпратят войници и пари, не знам дали ще можем да удържим.

Настроението на Ричард не се подобрява, докато той се готви да замине за Кале. Викам Елизабет, най-голямата си дъщеря, да дойде у дома, за да види баща си, преди той да замине. Настанила съм я в къщата на семейство Грей в Гроуби Хол, близо до Лестър, само на петдесет мили от нас. Те са заможно семейство, с родственици из цялата страна, владеят хиляди акри. Нейна настойница е господарката на къщата: лейди Елизабет, наследница на заможното семейство Ферърс. Не бих могла да избера друг, който по-добре да научи дъщеря ми как една знатна жена управлява домакинството си. Семейството има син и наследник, младият Джон Грей, сражавал се срещу Джак Кейд; красив млад мъж. Той ще наследи имота, който е значителен, и благородническата титла.

Трябва ѝ един ден, за да стигне у дома. Тя пристига с въоръжен ескорт: пътищата са много опасни сега, заради скитащите се шайки от войници, прогонени от Франция, без дом, в който да се приберат, без пари. Елизабет вече е на четиринайсет години, висока колкото мен. Гледам я, и възпирам доволната си усмивка: тя е такава красавица и е толкова изящна! На нейните години вероятно можех да се меря с нея по външност, но тя притежава спокойствие и благост, които аз никога не съм имала. Има моята чиста, бледа кожа и моите светли коси, има сиви очи и лице със съвършено правилни черти като изваяното мраморно лице на красива статуя. Когато се смее, е като дете; но понякога ме поглежда и си помислям: мили Боже, какво момиче е това: тя е наследила Зрението от Мелузина, тя е жена от моето потекло, и има пред себе си бъдеще, което не мога нито да си представя, нито да прозра.

Сестрата на Елизабет, Ан, е нейна малка сянка: само на дванайсет, тя копира всеки жест на Елизабет и я следва по петите като предано кученце. Ричард ми се смее заради обожанието ми към децата, а любимецът ми сред тях е братът на Елизабет: Антъни. Той е на девет, ала трудно може да се намери по-задълбочен ученик — той прекарва в библиотеката безкрайни часове, губейки представа за времето. Но не се отдава само на книгите — играе със селските момчета и може да тича по-бързо и е по-добър от тях, и в бой с юмруци, и в борба. Баща му го учи да язди като рицар на турнир, и той седи на коня, сякаш е роден на седлото. Невъзможно е да го видите да помръдва, когато конят скача: те са като едно цяло. Играе тенис със сестрите си и е достатъчно любезен да ги остави да печелят, играе шах с мен и ме кара да спирам и да се опитвам да предусетя ходовете му, а неговият най-мил жест, който най-много топли сърцето ми, е че всеки ден, сутрин и вечер, пада на едно коляно за майчината си благословия, а след като положа длан върху главата му, скача за прегръдка и застава до мен, облегнат леко на тялото ми, като жребче, което си отдъхва. Тази година Мери става на осем, израства от рокличките си с всеки сезон, и боготвори баща си. Следва го навсякъде, яздейки по цял ден дебелото си малко пони, за да може да бъде до него, учи имената на нивите и пътеките към селата, за да може да излиза да го посреща. Той я нарича своя принцеса и заявява, че ще я омъжи за крал, който си няма кралство, за да дойде да живее при нас, за да не може да я отведе далеч от нас. Следващата ни дъщеря, само година по-малка, Жакета, е кръстена на мен, но е безкрайно различна от мен. Тя е дъщеря на Ричард до мозъка на костите: притежава неговия сдържан темперамент и неговото спокойствие. Държи се на разстояние от боричканията и споровете на братята и сестрите си, и се смее, когато се обръщат към нея, за да бъде техен съдник от висотата на мъдростта си на седемгодишно дете. В детската стая, буйни като кученца, са двете ми момчета Джон и Ричард, на шест и на пет години, а в добре излъсканата люлка е новото бебе, най-сладкото и кротко бебе от всички: Марта.