— Искам да вляза във водата.

Ричард ме поглежда отчаяно.

— Какво иска да каже?

— Бълнува от треската — казвам. — Не означава нищо.

Страхувам се от това, което означават думите му.

Луис се усмихва, клепачите му се отварят с потрепване, и той вижда баща си. Усмихва му се.

— Ще плувам, татко — казва твърдо. — Ще плувам — той обръща глава и леко си поема дъх като човек, който се готви да се гмурне в дълбоки прохладни води, аз усещам как тялото му потръпва, сякаш от радост, а после се отпуска неподвижно и притихва, и осъзнавам, че синът ми си е отишъл от мен.

— Отвори прозореца — казвам на Ричард.

Без да каже и дума, той се обръща и отваря прозореца, сякаш за да пусне невинната душа да излети навън и да се издигне към рая. После се връща и очертава кръстен знак върху челото на Луис. Той все още е топъл, бавно изстива; мисля си, че сладките води от неговия сън го отнасят.

Ан потропва на вратата, отваря я и ме вижда как полагам Луис внимателно на леглото.

— Отиде си — казвам ѝ. — Луис си отиде от нас.

Почти без да разбирам какво правя, пристъпвам към Ричард и той ме обгръща с ръка и ме притиска плътно към себе си.

— Бог да му даде покой — изрича той тихо.

— Амин — казвам. — О, Ричард, не можах да направя нищо. Не можах да направя нищо!

— Знам — казва той.

— Ще отида да видя другите деца — казва Ан във възцарилата се тишина. — А после ще повикам госпожа Уестбъри да дойде да измие тялото.

— Аз ще го измия — казвам веднага. — И ще го облека. Не искам никой друг да го докосва. Аз ще го положа в… — откривам, че не мога да изрека думата „ковчег“.

— Ще ти помогна — казва Ричард тихо. — Ще го погребем в църковния двор и ще знаем, че той просто ни е изпреварил, Жакета, и че един ден и ние ще отплаваме по водите и ще го намерим от другата страна.

* * *

Погребваме сина ми в църковния двор близо до дядо му, а Ричард поръчва внушителен каменен паметник с място и за нашите имена. Останалите деца не прихващат треската; дори новото бебе, Марта, е здраво и силно. Наблюдавам ги, изпълнена с ужас, в продължение на седмица след като погребваме Луис, но никое от тях дори не кихва.

Мисля си, че ще сънувам Луис, но всяка нощ спя дълбоко и не сънувам абсолютно нищо. Докато една нощ, месец след смъртта му, ми се присънва река, дълбока прохладна река, обкичена с жълти водни лилии, които плават над ложе от златисти и бронзови камъни, а златисти лютичета растат по зелените, обрасли с папур брегове; а в далечния край на реката виждам моето момче, Луис, как навлича ленената си риза и панталоните си; той ми се усмихва и ми маха с ръка, за да покаже, че ще изтича напред, ще избърза съвсем малко по-напред. И в съня си, макар да искам да го възпра, аз му махвам с ръка и му извиквам, че ще се видим по-късно, че ще се видим скоро, на сутринта.

* * *

Оттеглянето ни в Графтън трае съвсем кратко. През септември кралски пратеник поема по зелените пътища и стига до нашата порта. Широките ѝ крила се разтварят със замах и той прекосява вътрешния двор: пред него се вее кралският флаг, с него яздят шестима стражи. Сутрин е, аз се връщам от параклиса, и спирам, когато виждам как те минават през портата, и чакам, облегната на вратата на къщата ни, с усещането за опасност, задаваща се към нас. Кръстосвам пръсти зад гърба си, сякаш такъв детински жест може да предотврати бедата.

— Съобщение за барон Ривърс — казва пратеникът, като слиза от коня и се покланя.

— Аз съм лейди Ривърс — казвам, като протягам ръка. — Можете да го дадете на мен.

Той се поколебава.

— Съпругът ми е на лов — продължавам. — Ще се върне утре. В негово отсъствие аз управлявам тук. По-добре е да ми дадете съобщението.

— Моля за извинение, ваша светлост — казва той и го подава. Кралският печат е лъскав и твърд. Разчупвам го, вдигам поглед и му кимвам.

— Ще намерите ейл, хляб и месо за себе си и за хората ви в залата — казвам му. — А някой от прислугата ще ви покаже къде да се измиете. Ще прочета това и ще изпратя отговор, след като се нахраните и си починете.

Той се покланя отново, а стражите предават конете си на конярите и влизат в къщата. Изчаквам, после отивам бавно до една каменна пейка, вградена в градинския зид, и сядам на топлото слънце да прочета писмото.

Това е писмо за назначение — нова голяма чест за нас. То е признание за службата на Ричард по време на неотдавнашните размирици, то показва, че лордовете от Кралския съвет са следили кой има бърз ум и смело сърце и е готов да им служи — макар че кралят и кралицата избягаха в Кенилуърт и не видяха нищо. В него се казва, че Ричард е назначен за сенешал на Гаскония — богатата област около Бордо, която англичаните владеят от триста години и се надяват да задържат завинаги. Ричард и аз отново ще отидем начело на окупационна войска във Франция. Четейки между редовете, предполагам, че кралят, след потреса от начина, по който Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, загуби английските земи в Нормандия, е бил подтикнат да укрепи владенията в Гаскония с някой по-опитен командир. Това назначение е чест, но то ще донесе със себе си опасности и затруднения, свързани с подсилването на войските около Бордо, със задачата да удържим земите срещу френските набези, запазвайки лоялността на хората към Англия, преобръщайки чувството им, че са почти изоставени от една родина, която не може да управлява себе си, камо ли пък да поддържа владения отвъд морето.

Вдигам очи от писмото. Скръбта ме кара да мисля, че нищо няма значение. Знам, че това е огромна чест, да бъдеш управител на Гаскония е наистина важен пост. Семейство Ривърс се издигат, макар че един от нас вече го няма. Безсмислено е да позволявам на сърцето си да страда за онзи, който липсва.

Поглеждам отново писмото. В полето, като монах, който илюстрира ръкопис, кралят е написал със собствения си изящен почерк:

Драги Ривърс,

Ще ти бъда задължен, ако заминеш веднага за Плимът, за да набереш и организираш войска, която да отведеш в Гаскония, да намериш и кораби, с които да я превозиш. Трябва да отплавате на двайсет и първи септември, не по-късно.

Под това, кралицата ми е написала: „Жакета, щастливка такава! Връщаш се във Франция!“

Онова, което изпитвам в момента, в никакъв случай не е щастие. Оглеждам двора, топлите стени от червени тухли, увенчани с бели каменни сводове, които стигат чак до стария параклис, ябълковото дърво, ниско приведено под тежестта на последните едри и сочни плодове, готови за бране, пълната със сено плевня, която граничи с хамбара, и нашата къща, разположена точно по средата, затоплена на слънчевата светлина, потънала в утринен покой; вътре са децата ми, заети с уроците си. Мисля си, че кралят поставя на съпруга ми задача, която вероятно ще е непосилна, и че отново ще трябва да замина за чужда страна, в нов град, и да се надявам да оцелея сред хора, които изпитват злоба към нас дори заради самото ни присъствие.

Опитвам се да си вдъхна кураж, като си казвам, че Гаскония ще бъде красива през есента, че може би ще успея да се видя с братята и сестрите си, че зимата в Бордо ще бъде хладна, свежа и ясна, а пролетта ще бъде прекрасна. Но знам, че жителите на провинцията ще бъдат намръщени и изпълнени с негодувание, французите ще са постоянна заплаха, че ще чакаме пари от Англия, за да платим на войниците, и накрая ще се разплащаме от собствения си джоб, докато у дома ще се сипят безкрайни обвинения за провал и дори държавна измяна. Ще трябва да оставя децата си в Англия. Не искам да заминавам, не искам и Ричард да заминава.

Чакам дълго, докато кралският пратеник влиза в двора, бършейки уста с ръкава си, вижда ме, покланя се набързо, и чака.

— Можете да кажете на негова светлост, че съпругът ми и аз ще потеглим за Плимът веднага — казвам. — Предайте му, че за нас е чест да му служим.

Той се усмихва печално, сякаш знае, че службата за този крал може и да е чест, но е добре платена длъжност без особени задължения само за малцината фаворити, на които всичко се разминава безнаказано, когато бездействат или дори да се провалят откровено, като Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, който сега е върховен управител на цяла Англия, като награда, задето избяга в Кенилуърт, когато в Кент имаше опасна работа за вършене.

— Бог да пази краля — казва пратеникът и отива в конюшнята да намери конете си.

— Амин — отговарям, мислейки си, че навярно трябва да се молим кралят да бъде спасен от самия себе си.

Плимът

Есента на 1450-1451 г.

Цяла година живеем между Графтън, Лондон и Плимът. Една дълга година, в която се борим с гражданите на Плимът, опитвайки се да ги убедим да подслонят и екипират един предназначен за нашествие флот. Една цяла година, докато съпругът ми събере флот от частните кораби на различни търговци и на малцината велики лордове, които притежават собствени плавателни съдове. Към средата на зимата, месеци след времето, когато трябваше да отплаваме, той вече разполага с повече от осемдесет плавателни съда, пристанали на кейовете в Плимът, Дартмът, Кингсбридж, и повече от три хиляди мъже, подслонени по ханове и стаи, къщи и ферми, из цял Девън и Корнуол: в очакване.

Това е единственото, което правим: от есента, през цялата зима, до пролетта — чакаме. Първо чакаме войниците, чиито господари са им обещали да потеглят към Плимът, готови за отплаване. Ричард отива да ги посрещне и ги довежда, намира им квартири, намира им храна, обещава им надници. После чакаме да пристигнат реквизираните кораби; Ричард обикаля цялата западна част на страната, изкупува малки платноходи в родните им пристанища и настоява по-крупните търговци да дадат своя принос. После чакаме да пристигнат запасите; Ричард пътува до Съмърсет, дори до Дорсет, за да купи зърно, после чакаме лордовете, които ще потеглят с нас, да приключат с коледното веселие и да дойдат в Плимът, след това чакаме кралската заповед най-сетне да отплаваме, сетне чакаме пролетните северни ветрове да затихнат, и през цялото това време чакаме кораба, който ще докара парите от Лондон, за да можем да платим на пристанищните търговци, на собствениците на корабите, на моряците, на самите войници. Вечно чакаме: а парите никога не идват, когато трябва.