— Какво става? — питам. — Защо заминаваме сега? Нали кралят идва? Не трябва ли да останем в Лондон?

— Не мога да понеса да виждам нито него, нито нея — казва той рязко. — Искам да се прибера за малко у дома. Ще се върнем, разбира се, че ще се върнем, ще се върнем в мига, когато ни повикат; но, кълна се в Бога, Жакета, не мога да понасям двора и миг повече.

— Защо? Какво се е случило?

Той привързва пътното си наметало отзад към седлото и стои с гръб към мен. Отивам зад него и слагам ръка на рамото му. Той бавно се обръща да ме погледне в лицето.

— Виждам, че си ядосан — казвам. — Но все пак ми отговори: кажи ми какво се е случило.

— Помилванията — казва той през стиснати зъби. — Тези проклети помилвания. Тези стотици помилвания.

— Да?

— Джак Кейд взе своя документ за помилване на името на Джон Мортимър, името, което използваше в битка.

— И?

— И тогава пратиха хора да го преследват, въпреки че беше помилван, и го заловиха, въпреки помилването. Той им показал документа си за помилване, подписан от краля, благословен от епископа, написан ясно на името на Джон Мортимър. Но те ще го обесят под името Джак Кейд.

Поколебавам се, мъчейки се да разбера.

— Кралят го помилва, той не може да бъде обесен. Просто трябва да покаже документа си за помилване, не могат да го обесят.

— Кралският документ за помилване е на името, с което го познават. Те ще го обесят под друго.

Поколебавам се.

— Ричард, преди всичко той изобщо не биваше да бъде помилван.

— Не. Но с това ние показваме на всички, че каузата му е била справедлива. Той заяви, че вече не съществува законна власт, че лордовете и кралят правят каквото им е угодно. Сега, тук, ние доказваме, че е така. Сключваме мир на бойното поле, докато той е въоръжен, докато той е силен, а ние сме слаби; когато той е близо до победата, а ние сме затворени в Тауър като в капан. Помилваме го — даваме му честната си дума, но я нарушаваме в мига, щом той се превърне в беглец. Името на краля стои върху заповедта за помилване, кралят даде думата си. Оказва се, че името на краля не означава нищо. Помилването не струва повече от хартията, върху която е написана заповедта, подписът на самия крал е просто мастило. Няма споразумение, няма справедливост, ние предаваме собствената си кауза, ние сме клетвопрестъпници.

— Ричард, той все още е наш крал. Независимо дали е прав, или греши, той все още е кралят.

— Знам, и именно затова казвам, че ще се върнем в двора и отново ще му служим. Той е нашият крал, ние сме негови поданици. Той ни даде нашето име и състояние. Ще се върнем в двора през есента. Но ти се кълна, Жакета, че просто няма да понеса да ги гледам през това лято.

Графтън, Нортхамптъншър

Лятото на 1450 г.

Пристигаме в дома си през най-усилното време от годината, когато се прибира реколтата, а стопаните отбиват телетата от майките им. На тавана ябълките са подредени в редици, спретнато като войници, и една от задачите на Луис, сега дванайсетгодишен, е да се качва всеки ден с една кошница и да сваля осем ябълки за децата, които да изядат след вечеря. Това бебе ме уморява, и тъй като вечерите са прохладни и тихи, аз се задоволявам да седя край огъня в малката си стая и да слушам, докато братовчедката на Ричард, Луиз, която изпълнява ролята на гувернантка за по-големите деца и бавачка на невръстните, ги учи да четат от семейната Библия. Вече осемгодишен, Антъни изпитва страст към книгите и идва при мен да разглежда рисунките в томовете на латински и старофренски, които наследих от съпруга си, и да се опитва да разгадае думите, изписани с труден за разчитане почерк. Знам, че от тази есен той и братята и сестрите му вече не могат да бъдат обучавани от свещеника, че трябва да намеря домашен учител, който да идва да им преподава. Особено Луис трябва да се научи да чете и да пише на латински и гръцки, ако ще посещава кралския колеж.

Раждането на бебето наближава и в средата на август ние сваляме семейната люлка, излъскваме я, изпираме пеленките, и аз се оттеглям в очакване на раждането. Тя се ражда лесно, ражда се бързо, без особени трудности, и аз я кръщавам Марта. Само след няколко седмици Ричард я отнася в малкия параклис, където се оженихме, тя е кръстена, аз скоро се пречиствам в църква и отново съм на крак.

Именно за нея, новороденото бебе, си помислям, когато стреснато скачам от леглото една нощ, нащрек, сякаш съм чула някой внезапно да ме вика по име.

— Какво има? — питам в тъмнината.

Ричард, замаян от съня, сяда в леглото:

— Любима?

— Някой ме повика по име! Нещо не е наред!

— Нещо лошо ли сънува?

— Стори ми се… — Прекрасната ни стара къща е притихнала в тъмнината; някъде изскърцва греда, докато старите дъски се наместват. Ричард се измъква от леглото, пали едно кандило от загасващия огън, а после запалва и свещ, за да може да ме види по-добре.

— Жакета, бяла си като призрак.

— Стори ми се, че някой ме събуди.

— Ще огледам наоколо — решава той, нахлузва ботушите си и измъква сабята си изпод леглото.

— Ще отида в детската стая — казвам.

Той ми запалва друга свещ и двамата излизаме заедно в тъмната галерия над залата. И тогава го чувам. Силното, сладко пеене на Мелузина, толкова високо и толкова чисто, та бихте помислили, че това е мелодичният звън на звездите, които се движат в своите орбити. Слагам длан върху ръката на Ричард.

— Чуваш ли това?

— Не, какво?

— Музика — казвам. Не искам да обяснявам. — Стори ми се, че чух музика. — Толкова е ясна и силна, та не мога да повярвам, че той не я чува — звучи като звън на сребърни църковни камбани, като мелодично хорово песнопение.

— Кой ще свири по това време на нощта? — пита той, но аз вече съм се обърнала и тичам надолу по коридора към детската стая. Спирам на вратата и се заставям да я отворя тихо. Марта, новороденото бебе, спи в люлката си, бавачката — на сгъваемото легло, най-близко до огъня. Слагам ръка върху розовата бузка на малката. Топла е, но няма температура. Дишането ѝ е бавно и равномерно, като на птиче, което диша в уютно гнездо. В леглото с високи прегради до нея спи Дикън, свит на кълбо, с лице, заровено в пухения дюшек. Внимателно го повдигам и го обръщам по гръб, за да видя извивката на спящите му клепачи, и подобната на розова пъпка уста. При докосването ми той се размърдва леко, но не се събужда.

Музиката става по-висока, по-силна.

Обръщам се към следващото легло. Джон, петгодишният, се е проснал с разперени ръце и крака в съня си, сякаш му е твърде горещо, с изритани настрана завивки, и изведнъж се изплашвам, че е болен, но когато докосвам челото му, то е хладно. До него Жакета спи кротко, като спретнатото шестгодишно момиченце, каквото е и всъщност. В леглото до нея, Мери се размърдва, усетила светлината от свещта ми, но продължава да спи. Единайсетгодишната им сестра Ан е на друго сгъваемо легло до тях, дълбоко заспала.

Антъни, на осем години, в по-голямото легло, сяда в постелята.

— Какво има, мамо?

— Нищо, нищо — казвам. — Заспивай.

— Чух пеене — казва той.

— Няма пеене — казвам твърдо. — Лягай и си затвори очите.

— Луис е много горещ — отбелязва той, но се подчинява.

Отивам бързо до леглото им. Двете момчета спят заедно и когато Антъни се обръща на една страна, виждам, че Луис, скъпият ми син, е зачервен и гори. Треската, от която изгаря, е сгорещила общото им легло. Когато го виждам, и чувам неспирната звънтяща музика, разбирам, че Луис, скъпият ми дванайсетгодишен син, е този, който умира.

Вратата зад мен се отваря и съпругът ми Ричард казва тихо:

— В къщата всичко е наред. Децата добре ли са?

— Луис — е единственото, което успявам да кажа. Навеждам се към леглото и го вдигам. Той е отпуснат безжизнено в ръцете ми, сякаш вдигам мъртво тяло. Ричард го поема и тръгва пред мен към спалнята ни.

— Какво има? — пита той, като полага момчето върху леглото ни. — Какво му е? През деня беше добре.

— Треска; не знам — казвам безпомощно. — Наглеждай го, докато му донеса нещо.

— Ще го измия с гъба — предлага той. — Целият гори. Ще се опитам да го охладя.

Кимвам и отивам бързо в помещението си за дестилиране. Имам стъкленица с изсушени листа от бял равнец, а една китка от белите цветове виси от една от гредите. Слагам вода да възври в едно котле и приготвям отвара от цветовете, после накисвам листата в една купа с преварената вода. В припряността си работя неумело, а през цялото време в главата ми звънти музика, сякаш за да ми каже, че няма време, че това е жалейна песен, че цялото това варене на чай, ухаещ на лятна жътва, е твърде закъсняло за Луис, че за него ми трябва само розмарин15.

Вземам една чаша с напитката и накиснатите листа в стъкленицата, и изтичвам обратно горе в спалнята. Пътьом потропвам на вратата на камериерката си, подвиквам: „Ан, събуди се, Луис е болен“, и я чувам как се раздвижва тромаво вътре.

После влизам в нашата спалня.

Ричард е разпалил огъня и е запалил още свещи, но е спуснал завесите на леглото, така че лицето на Луис е скрито в сянка. Луис се е извърнал, виждам бързото му дишане, как слабите му гърди се повдигат и спадат. Оставям чашата и стъкленицата на масата и отивам до леглото.

— Луис? — прошепвам.

Клепачите му потрепват и той отваря очи при звука на гласа ми.

— Искам да вляза във водата — изрича той, съвсем ясно.

— Не, остани с мен. — Почти не съзнавам какво говоря. Повдигам го, така че главата му се обляга на рамото ми, а Ричард пъха в ръката ми чашата с чай от бял равнец. — Отпий малко — казвам тихо. — Хайде. Отпий мъничко.

Той извръща глава и повтаря: