Ричард ме дръпва назад в сянката на стената.

— Боже мой — изричам тихо. — Това е краят, нали? Това е краят на онази Англия, която познавахме. Това е краят на всичко.

* * *

На следващата вечер, на вечеря, забелязвам, че Ричард свежда глава над чинията си и се храни бързо и методично, почти без да спира, за да си поеме дъх, но изобщо не пие вино. По време на цялата вечеря непрекъснато се появяват слуги, които му предават шепнешком някакви съобщения. След вечеря сега няма танци или пеене, нито дори игра на карти, но тази вечер всички са още по-смълчани и напрегнати. Останките от този обсаден двор стоят наоколо на групи и си шушукат уплашено. После Ричард се изправя на стъпалата на подиума и надига глас:

— Милорди, господа: голям брой благородници и търговци от Лондон ми казват, че им е омръзнало Кейд и неговите хора да вилнеят из града. Освен това положението се влошава и никой не може да бъде сигурен, че домът и имуществото му са в безопасност. Кейд е изгубил контрол над хората си и те плячкосват навсякъде. Мъжете от Лондон ми заявиха, че са твърдо решени тази вечер да прогонят войниците от града, обратно в лагера им в Съдърк, и аз се съгласих да се присъединим към тях, за да прогоним бунтовниците, да вдигнем подвижния мост и да затворим портата. Няма да ги допуснем отново в Лондон.

Той вдига ръка да възпре нестройния шум.

— Лорд Скейлс ще бъде командир — казва. — Ще се съберем в двора в девет часа, оръжията ще бъдат раздадени сега. Очаквам всички здрави мъже да се въоръжат и да дойдат с мен.

Той слиза по стъпалата, а мъжете веднага се стълпяват около него. Чувам го как обяснява плана и изпраща мъжете да вземат оръжията си. Заставам малко по-близо и чакам да се обърне към мен.

— Ще оставя стражи по кулите на Тауър — казва той. — Достатъчно на брой, за да удържат крепостта. Кралят изпраща подкрепления от централните графства, те ще бъдат тук утре или вдругиден. Ще бъдеш в безопасност тук, докато се върна.

Прочита по лицето ми моя неизречен въпрос.

— Ако не се върна, трябва да облечеш най-простите си дрехи и да тръгнеш пеш, да излезеш от града — казва той. — С теб ще дойде Кътлър или някой от нашите хора. Щом излезеш от града, можеш да купиш или наемеш коне, за да се прибереш у дома. Не мога да кажа какво ще стане после. Но ако успееш да се прибереш у дома при децата, можеш да се изхранваш от земите ни, и би трябвало да си в безопасност там, докато всичко отново се оправи. Нашите арендатори ще те подкрепят. Жакета, съжалявам. Никога не съм мислил, че ще се стигне дотук. Не исках да те изведа от Франция, за да те вкарам в опасност в Англия.

— Защото, ако бунтовниците превземат Лондон, никъде не е безопасно, нали? — питам аз. — Ако не успеете да ги прогоните от града, те скоро ще превземат Англия?

— Не знам как ще свърши това — казва той. — Крал, който оставя Лондон в ръцете на селяните и на някакъв капитан от войската? Тълпа бедняци, които твърдят, че градът е техен? Не знам какво може да последва.

— Върни се — е единственото, което успявам да изрека.

— Така възнамерявам — казва той сковано. — Ти си любовта на живота ми. Ще се върна при теб, ако мога. Заклел към се в това. Ще бъда на кръщението на нашето новородено бебе, любима. И, ако е рекъл Господ, ще имаме и още бебета.

В мислите ми изникна образът на танцуващата глава на лорд Сей, и аз примигвам, за да го прогоня.

— Ричард, дано Бог те върне благополучно при мен — прошепвам.

Гледам ги как се събират в големия централен двор на Тауър, а после излизат тихо през една от страничните врати и тръгват по тихите улици. Изкачвам се до пътеката, минаваща отгоре по стените около Тауър, и заставам до един от стражите, за да ги наблюдавам как потеглят тихо към града. Ричард ги е подредил в квадратен строй, четирима на четирима, всичките — с пики, мнозина — с мечове, повечето — с увити с парцали крака, за да заглушат стъпките си. Виждам всичко това, но се опитвам да видя повече. Опитвам се да видя дали над тях е надвиснала сянка, дали потеглят към смъртта си. Следя най-вече високата фигура на моя съпруг, начело на отряда си, с извадена сабя, с покрита с качулка глава, оглеждащ се ту в една, ту в друга посока, нащрек с всяко свое сетиво, преливащ от живот и от гняв, че е бил доведен до това положение.

Зървам го само за кратко, преди да започнат да се промъкват между нагъсто построените сгради, но нямам тревожно предчувствие. Ричард изглежда както винаги, така силен, толкова жизнен, че е невъзможно над него да е надвиснала сянка. За миг си помислям, дали това не е доказателството, че на сутринта той ще се прибере като победител у дома, а след това си казвам, че дори и да отива на сигурна смърт, пак би поел към нея с вдигната глава, изправени рамене и лека стъпка.

* * *

После чакаме. Чуваме викове от улицата; наредили сме да обърнат оръдията към събраната от кол и въже армия, разположила се на лагер в мочурищата под Тауър, и на север, към улиците на града, но никой не попада в обхвата им. Все така се води близък бой, ту на една, ту на друга улица, когато бунтовниците се устремяват напред, а чираците и търговците, добре въоръжени и защитаващи домовете си, ги отблъскват. Съпругът ми, който командва единия фланг на нашата войска, и лорд Скейлс, който командва другия, си проправят път с битка през опасните улици, като се стремят да стигнат реката. Бунтовниците оказват отпор преди Бриджгейт, където уличките стават криви и тесни, но войниците от Тауър настъпват упорито напред и бунтовниците постепенно се огъват, отстъпвайки назад по моста, ярд по ярд. Този път вратите на къщите по моста са залостени, а капаците на прозорците са спуснати, занаятчиите и търговците са се затворили в домовете си, уморени от безредиците и опасяващи се от по-лоши неща, докато битката бавно се придвижва към другата страна на реката, ярд по ярд. Озъбените глави на лорд Сей и Уилям Кроумър гледат надолу от шиповете на моста как техните убийци биват отблъсквани, стъпка по стъпка, а кралската армия упорито продължава да настъпва.

Предупреден от мен, моят съпруг има в авангарда си сръчни мъже, които носят дебели намотани въжета и веднага щом си пробиват със сила път покрай ключовите позиции, той обгражда работниците със стража, докато те трескаво заменят въжетата, които видях Джак Кейд да прерязва с откраднатия меч. Мъжете полагат отчаяни усилия, страхуват се от стрелите и метателните оръжия на бунтовническата армия, докато съпругът ми, начело на хората си, се бие със сабя в едната ръка и брадва в другата, настъпва напред и все напред, докато армията на Кейд е изтикана към далечната страна на моста, после Ричард изкрещява някаква заповед и над шума се понася силен тръбен зов, кралската войска се откъсва, връща се тичешком отново на собствената си страна, сред тътен и рев подвижният мост е вдигнат и съпругът ми се подпира на окървавената си сабя, усмихва се широко на лорд Скейлс, а после поглежда назад по протежение на дългия двайсет метра мост към мъртвите англичани, хвърляни безразлично в реката, и ранените, които стенат и викат за помощ.

Тази нощ той седи в дълбока гореща вана в нашите стаи, а аз сапунисвам тила му и силния му мускулест гръб, сякаш сме селянин и неговата любима, които вземат ежегодната си баня в последния ден преди началото на постите.

— Добре — казва той. — Дай Боже най-лошото да е приключило.

— Ще помолят ли за прошка?

— Кралят вече изпрати удостоверения за помилване — казва той, със затворени очи, докато аз изливам кана с гореща вода върху главата му. — Стотици празни удостоверения за помилване. Стотици, изпратени, без дори да помисли. Изпрати и епископ, който да попълни имената. Всички ще бъдат помилвани и изпратени да си вървят у дома.

— Просто така? — питам.

— Просто така — казва той.

— Мислиш ли, че всички те просто ще приемат помилването и ще забравят напълно случилото се?

— Не — казва той. — Но кралят се надява, че те са били заблудени и са сгрешили, че са си научили урока и ще приемат неговото владичество. Иска да мисли, че всичко е станало по вина на един злонамерен водач, а останалите просто са сгрешили.

— Кралица Маргарет едва ли ще е на това мнение — предричам, познавайки силата на гнева ѝ и това, че е учена да господства над селяни, смирявани със сила и уважение.

— Не, няма. Но кралят е решил да ги помилва, независимо какво мисли тя.

* * *

Хората от войската на Джак Кейд, които бяха толкова смели и така изпълнени с надежда за един по-добър свят, се подреждат, за да приемат помилването, и по всичко личи, че го правят с радост. Всеки мъж казва името си, и писарят на епископ Уилям Уинфлийт, седнал на малка писмена маса в лагера на бунтовниците, го записва и казва на човека да си върви, като му съобщава, че кралят му е простил престъплението. Епископът ги благославя, размахвайки кръста над всяка сведена глава, и им казва да си вървят в мир. Самият Джак Кейд се нарежда да вземе своя лист хартия и бива публично помилван за това, че е повел армия срещу краля, убил е един благороден лорд и е нахлул в Лондон. Някои мъже приемат това като проява на слабост от страна на краля, но повечето смятат, че са имали късмет да се измъкнат безнаказано, и се връщат в бедните си домове, където пак няма да могат да си плащат данъците, където няма да могат да получат правосъдие, където великите лордове ще ги тъпчат безмилостно — и се надяват на по-добри времена. Те са точно в същото положение както преди; само изпълнени с още повече горчивина — а добрите времена все още не са настъпили.

Но не такава съдба очаква Кейд. Откривам съпруга си в конюшните, да нарежда гръмко с потъмняло от гняв лице да доведат конете ни. Изглежда, че се връщаме в Графтън, връщаме се в Графтън „веднага“: пътищата са достатъчно сигурни, ако вземем добра охрана.