Пъха ръка под лакътя ми и ме повежда към Бялата кула.

— Уморена ли си, любима?

— Малко.

— И се чувстваш добре? Бебето?

— Мисля, че е добре. Всичко е наред.

— Беше ли уплашена?

— Малко. Любов моя, помислих, че си мъртъв.

— Не и аз.

Поколебавам се.

— Видя ли къщата ни?

— Ще можем да поправим всичко, когато това приключи.

Поглеждам го.

— Просто са влезли и са взели каквото са поискали. Трудно ще е да поправим това.

Той кимва:

— Знам. Но ще го направим. Сега ще ти донеса малко вино и месо, веднага щом намерим Скейлс. Той ще трябва да знае къде е Кейд тази вечер.

— Мисля, че вечеря с кмета.

Ричард спира и ме поглежда.

— Човекът, който поведе армия от Кент и победи войниците на краля, държи ключовете на Лондон и вечеря с кмета?

Кимвам.

— Приветстваха го, сякаш ги освобождава от тиранин. Кметът и всички градски съветници го посрещнаха като герой.

Ричард се намръщва.

— По-добре кажи на Скейлс — е единственият му отговор.

* * *

Лорд Скейлс е в състояние на зле прикрит ужас. Настанил се е в къщата на коменданта на Тауър и е поставил удвоена стража на предната и задната врата, и пред прозорците. Явно се опасява, че неговият крал е изоставил него и града на волята на мъжете от Кент. Макар че неговите хора са от кралската гвардия и получават заплащането си от краля, откъде би могъл да знае дали не са жители на Кент, или че нямат семейство, което живее бедно в Дувър? Половината от тях са дошли от Нормандия и се чувстват предадени; защо трябва да ни защитават сега — нас, които позволихме да бъдат прогонени от собствените си домове? Когато му казвам, че Кейд е бил посрещнат като герой, той ми казва, че сигурно греша и заявява:

— Той е измамник и злодей.

— С него имаше много благородници — казвам. — Видях, че имаха добри коне и хубави седла. Самият Кейд яздеше като човек, свикнал да командва. И в цял Лондон имаше само един градски съветник, който не го приветства с добре дошъл.

— Кейд е злодей — казва той грубо.

Поглеждам Ричард и повдигам вежда. Той свива рамене, сякаш за да каже, че съм направила всичко по силите си, за да дам на този изключително изнервен командир представа за врага, а ако той е твърде изплашен, за да се вслуша в думите ми, тогава няма какво повече да се прави.

— Ще отведа съпругата си в моето жилище и ще ѝ намеря нещо за ядене — казва той на лорд Скейлс. — После ще се върна и тогава бихме могли да подготвим нападение. Може би тази вечер, след като пийнат и се навечерят? Докато празнуват? Или докато се връщат към Съдърк? Можем да ги хванем в тесните улички преди моста и да ги разбием.

— Не тази вечер! Не тази вечер! — казва Скейлс бързо. — Освен това очаквам подкрепления от краля. Той ще ни изпрати войници от централните графства.

— Те могат да дойдат чак след дни, ако изобщо дойдат — казва съпругът ми. — Със сигурност ще е по-добре да ги нападнем сега, неочаквано, докато пият.

— Не тази вечер — повтаря Скейлс. — Това не са французи, Ривърс. Нашият опит не може да ни бъде от полза тук. Това са вероломни селяни, бият се из задните улици и от засада. Добре е да изчакаме, докато доведем голяма войска, за да ги надвием. Ще изпратя ново съобщение до краля и ще се осведомя какви са заповедите му.

Виждам как съпругът ми се поколебава, а после решава да не спори. Намята раменете ми с пелерината си и ме завежда в жилището си. Настанени сме в обичайните си стаи над кралските апартаменти в Тауър, но усещането е странно, сега, когато кралят и кралицата са толкова далече, а подвижният мост е вдигнат, решетката на крепостната врата — спусната, а ние — обсадени от хора, които са наши сънародници.

— Ужасяващо е — казва кратко съпругът ми, като щраква с пръсти, давайки знак на слугата да остави подноса с храна. — Ужасяващо. А тъкмо мъжете, които би трябвало да потушат тези размирици, са или твърде нерешителни, или твърде изплашени, за да действат. Лягай си, скъпа, а аз ще дойда при теб по-късно, след като поставя постове. Да бъдем едва ли не под обсада в Тауър? Да воюваме с англичани в Англия? Невъобразимо е.

* * *

Живеем под обсада в Тауър, във война в собствената ни страна, обсадени в столицата ѝ. Всеки ден съпругът ми разпраща мъже и дори прислужнички от кухнята, да научат новини на пазара и при портите на града. Те се връщат, съобщавайки, че армията на Кейд се е разположила на лагер южно от реката, и че към нея всеки ден се присъединяват още мъже. Големият страх на Ричард е, че бунтът ще се разпростре и хората от Хампшър и Съсекс ще се присъединят към хората от Кент.

— А домът ни? — питам го, мислейки си за децата. — Да се върна ли при тях?

— Пътищата не са безопасни — казва той, тревожно навъсен. — Ще те изпратя с охрана веднага щом разбера какво става. Но сега дори не знам дали кралят е в безопасност в Кенилуърт. Изпратихме съобщения, но все още нямаме никакъв отговор. Ако е обсаден… — той млъква рязко.

Сякаш идва краят на света. Ако обикновените хора въстават срещу краля, ако носят оръжия, които са отнели от нас, ако са командвани от човек, който е обучен от нас и озлобен от загубите във Франция, тогава няма надежда светът, който познаваме, да продължи да съществува. Само един героичен крал, който е в състояние да спечели обичта на народа, може да ни спаси — а ние разполагаме само с крал Хенри, който се крие в Кенилуърт, зарязал красивите си доспехи след единственото им обличане в битка.

Пристига съобщение от бунтовническата армия. Искат лорд Сей, който беше господар на Кент, да бъде изпратен на съд.

— Не можем да им го предадем — казва съпругът ми на командира, лорд Скейлс. — Ще го убият.

— И без това го държим тук, арестуван за държавна измяна — казва лордът съвсем основателно. — Със същия успех вече можеше да бъде съден и признат за виновен, и тогава така или иначе щеше да бъде екзекутиран.

— Както и двамата знаем, милорд, кралят го изпрати тук, за да бъде на сигурно място, не за да го обвиним в държавна измяна. Кралят би го освободил. Знаете, че кралят е готов да му прости всичко, което е извършил.

— Ще им го предам, а ако е невинен по всички обвинения, които му отправят, той може да им го каже — казва лорд Скейлс.

Съпругът ми изругава под нос, а после казва твърдо:

— Милорд, ако изпратим лорд Сей при тях, ще го убият, без значение дали е виновен или невинен. Това не е освобождаване, това е все едно да го тласнем от безопасността към смъртта му. Ако това няма значение за вас сега, тогава ви питам какво ще правите, ако бунтовниците поискат да им бъда изпратен аз. Как бихте искали да постъпим ние, ако поискат вас?

Негова светлост се намръщва гневно.

— Не бях аз този, който заяви, че ще превърне Кент в парк за лов на елени. Не аз казах, че тези хора са твърде добри, за да бъдат обесени, и затова трябва да бъдат хвърлени в морето.

— Вие сте съветник на краля, каквито сме всички. Могат да назоват всеки от нас и да поискат той да им бъде изпратен. Ще се подчиним ли на слугите? Нима те ще са новите ни господари?

Лорд Скейлс се надига от мястото си зад голямата маса от тъмно дърво и отива до тесния прозорец, който гледа към града.

— Удвил, стари приятелю, знам, че си прав; но ако ни нападнат с числеността, с която разполагат сега, вероятно ще превземат Тауър, и тогава всички ние ще бъдем оставени на милостта им — и съпругата ти също, както и ние.

— Можем да издържим — казва съпругът ми.

— Те имат истинска армия в Съдърк, а всеки ден от Есекс пристигат още войници и се разполагат на лагер там. Вече има стотици. Кой знае колко силни могат да станат? Ако идват хора от Есекс, какво ще попречи да започнат да идват и от Хъртфордшър? От Нотингамшър? Какво би станало, ако успеят да вдигнат цялата страна на бунт срещу нас?

— В такъв случай е по-добре да нападнем сега, преди да станат по-силни.

— А ако са заловили краля, и ние още не знаем?

— Тогава ще трябва да се бием с тях.

— Но ако преговаряме с тях, ако им обещаем помилване, ако кажем, че исканията им ще бъдат удовлетворени, ако им обещаем честно разследване, те ще се върнат в малките си ферми да прибират сеното.

— Помилваме ли ги, ще ги научим, че могат безнаказано да вдигнат оръжие срещу краля на Англия — възразява съпругът ми. — А това е урок, за който може да съжаляваме един ден.

— Не мога да рискувам безопасността на Тауър — казва лорд Скейлс твърдо. — Не можем да атакуваме, трябва да се приготвим за отбрана. В най-лошия случай лорд Сей ще ни осигури време.

Възцарява се мълчание, докато съпругът ми се опитва да осмисли факта, че ще изпратим един от перовете на Англия навън да се изправи пред тълпа, която иска смъртта му.

— Вие сте командирът — казва той сковано. — Аз съм тук под ваше командване. Но моят съвет е да им окажем отпор.

Същия следобед изпращат лорд Сей в Гилдхол, където онези градски съветници, които са успели да съберат кураж, и изгарящите от нетърпение бунтовници, съставят импровизиран съд и провеждат кратък съдебен процес. Убеждават негова светлост да се изповяда, намират му свещеник и го отвеждат в Чийпсайд, за да го екзекутират. Неговият зет, шерифът на Кент, Уилям Кроумър, решил, че е късметлия и че го пускат на свобода от затвора във Флийт, излиза бодро от каменния вход, очаквайки да види хората, дошли да го избавят, но открива, че пред портите го очаква ешафод. Дори не си правят труда да го съдят, а го обесват най-безцеремонно.

— Да им прости Господ — казва съпругът ми. Ние стоим на стените на Тауър, скрити от парапета, загледани надолу към улиците под нас. Из тесните улички около Тауър се движи тълпа от танцуващи, викащи и пеещи хора, които криволичат и залитат. Съпругът ми застава пред мен с широките си рамене, за да не гледам, но аз надничам зад гърба му и виждам какво има начело на процесията. Главата на лорд Сей, набучена на копие, се поклаща пред тълпата. Отзад, на друго копие, е отсечената глава на Уилям Кроумър, шерифът, който се зарече да опустоши повереното му графство Кент. Когато приближават към портите на Тауър, те спират и надават предизвикателен рев, а после завъртат двете глави в танц. Мъртвите лица се блъскат едно в друго, носачите на копията ги разлюляват, така че устните се докосват. „Целуват се! Целуват се!“, реват те, и се смеят гръмогласно на зрелището. „Изпратете ни лорд Скейлс!“, реват те. „И той може да получи целувка!“