Чичо ми се усмихва:

— О, почитаема лельо! Тази война продължава вече близо век. Наистина ли мислите, че ще приключи, защото някакво момиче, дошло Бог знае откъде, чува гласове? Тя никога не би могла да прогони англичаните. Те никога не биха си отишли; никога няма да си отидат. Тези земи са техни по право, по силата на истинското наследствено право, а също и по силата на завоеванието. Достатъчно е само да имат смелостта и силата да ги задържат, а Джон, херцог Бедфорд, ще се погрижи за това. — Той хвърля поглед към чашата си за вино и аз щраквам с пръсти към слугата, който сервира, да му налее още червено вино. Пристъпвам напред да държа чашата, докато слугата налива, а после я поставям внимателно на масата. Използват изящни стъклени чаши; чичо ми е богат, а за пралеля ми винаги е осигурено само най-доброто. — Английският крал може да не е много повече от дете, но това е без значение за безопасността на неговото кралство, защото чичо му Бедфорд му е верен тук, а чичо му, херцог Глостър, му е верен в Англия. Бедфорд има и куража, и съюзниците, за да задържи английските владения тук, и предполагам, че те ще изтласкват дофина все по-далече и по-далече на юг. Ще го натикат в морето. Девата имаше своето време, и то беше забележително; но в крайна сметка англичаните ще спечелят войната и ще задържат земите, които са техни по право, а всички наши лордове, които са се клели да се изправят срещу тях, ще прегънат коляно и ще им служат.

— Не мисля така — казва пралеля ми непоколебимо. — Англичаните изпитват ужас пред нея. Казват, че е непобедима.

— Вече не — отбелязва чичо ми. — Защото — вижте! Тя е пленница, и вратите на килията не се разтварят с гръм и трясък. Сега те вече знаят, че е простосмъртна. Видяха я със стрела в бедрото пред стените на Париж, а собствената ѝ армия напусна бойното поле и я изостави. Самите французи показаха на англичаните, че тя може да бъде победена и изоставена.

— Но вие няма да я дадете на англичаните — заявява пралеля ми. — Това би означавало да се опозорим завинаги, в очите на Бог и на света.

Чичо ми се надвесва напред, за да заговори поверително.

— Приемате го толкова сериозно? Наистина мислите, че тя е нещо повече от измамница? Наистина ли мислите, че тя е нещо повече от селянка, която бръщолеви глупости? Знаете ли, че мога да намеря половин дузина такива като нея?

— Можете да намерите половин дузина, които твърдят, че са като нея — казва тя. — Но нито една като нея. Мисля, че тя е изключително момиче. Наистина мисля така, племеннико. Имам много силен усет за това.

Той се поколебава, сякаш нейното усещане за нещата, макар да е само жена, е нещо, което трябва да се вземе под внимание.

— Имала сте видение за успеха ѝ? Предсказание?

За миг тя се поколебава, после бързо поклаща глава:

— Нищо толкова ясно. Но въпреки това трябва да настоя да я защитим.

Той прави пауза, тъй като не иска да ѝ противоречи. Тя е госпожица дьо Люксембург, главата на нашата фамилия. Баща ми би трябвало да наследи титлата, когато тя умре; но тя притежава също и обширни земи, всичките — на нейно разположение: може да ги завещае на когото си избере. Чичо ми Жан е любимият ѝ племенник; храни надежди и не иска да я оскърби.

— Французите ще трябва да платят добра цена за нея — казва той. — Не възнамерявам да се лиша от парите, които струва. Тя заслужава да дадат за нея откуп, какъвто биха платили за крал. Те знаят това.

Пралеля ми кимва и казва:

— Ще пиша на дофина Шарл и той ще я откупи. Каквото и да казват съветниците му, той пак ще ме послуша, макар че фаворитите му непрекъснато му внушават различни мнения и той клони в посоките, накъдето го тласкат те. Но аз съм му кръстница. Това е въпрос на чест. Той дължи на Девата всичко, което е.

— Много добре. Но го направете веднага. Англичаните са много настоятелни и не искам да оскърбя херцог Бедфорд. Той е влиятелен човек, а също и справедлив. Той е най-добрият управник на Франция, на когото можем да се надяваме. Ако беше французин, щеше да се ползва с всеобща обич.

Пралеля ми се засмива:

— Да, но не е! Той е английският регент, и би трябвало да се върне на собствения си влажен остров при малкия си племенник, горкия крал, да постигнат каквото могат с малкото си кралство и да оставят нас да управляваме Франция.

— Нас? — казва въпросително чичо ми, сякаш за да я попита дали смята, че нашата фамилия, която вече владее половин дузина графства и се смята за родствена с императорите на Свещената Римска Империя, трябва да владее и Франция.

Пралеля ми се усмихва.

— Нас — казва тя със сладък глас.

* * *

На следващия ден отивам с Жана до малкия параклис в замъка и коленича до нея на стъпалата пред олтара. Тя се моли пламенно, свела глава в продължение на час, а после идва свещеникът, отслужва литургията и Жана приема Светото причастие. Чакам я в дъното на църквата. Сред хората, които познавам, Жана е единствената, която се причестява с нафора и причастно вино всеки ден, сякаш това е закуската ѝ. Собствената ми майка, която съблюдава ритуалите по-стриктно от повечето хора, приема причастие само веднъж месечно. Връщаме се заедно в покоите на пралеля ми, билките, с които е осеян подът, шумолят под стъпките ни. Жана ми се смее, когато се налага да навеждам глава, за да провра високата си конусовидна диадема под ниските врати.

— Много е красива — казва тя. — Но не бих искала да нося такова нещо.

Спирам и се завъртам пред нея в ярката слънчева светлина, която пада през тясното стреловидно прозорче. Цветовете на роклята ми са ярки: пола в тъмносиньо и фуста в по-ярко тюркоазено; полите се издуват под високия колан, който пристяга гръдния ми кош. Високата диадема стои като конус върху главата ми, а от върха ѝ пада бледосин воал, който се спуска по гърба ми, като едновременно прикрива и подчертава светлата ми коса. Разпервам ръце, за да покажа големите триъгълни ръкави, поръбени с най-прекрасната бродерия от златна нишка, и повдигам края на полите, за да покажа алените си пантофки с извърнати нагоре носове.

— Но с такава рокля не можеш да работиш, или да яздиш кон, или дори да тичаш — казва тя.

— Тя не е за езда, или за работа, или за тичане — отвръщам разумно. — Тя е за показ. Предназначението ѝ е да покаже на света, че съм млада, красива, и готова за женитба. Целта ѝ е да покаже колко заможен е баща ми — толкова, че ръкавите ми могат да са избродирани със златна нишка, а воалът на диадемата ми да е копринен. Показва, че съм от толкова благородно потекло, че мога да нося кадифе и коприна, а не вълна като бедно момиче.

— Не бих понесла да се излагам на показ в такива неща.

— Никой не би ти позволил — изтъквам грубо. — Ти трябва да се обличаш според положението си в живота: трябва да се подчиняваш на закона и да носиш кафяви и сиви дрехи. Наистина ли смяташе, че си достатъчно важна, за да носиш хермелин? Или си искаш обратно златната ризница? Говори се, че си била по-прекрасна от който и да било рицар, потеглящ на бой. Тогава си се обличала като благородник. Говори се, че най-много си обичала красивото си знаме, лъснатите доспехи и красивата позлатена ризница. Говори се, че си се провинила в греха на суетата.

Тя се изчервява.

— Трябваше да ме виждат — казва отбранително. — Че съм начело на армията ми.

— Но все пак — злато?

— Трябваше да отдам почит Богу.

— Е, във всеки случай няма да получиш такава диадема, ако облечеш женски дрехи — казвам. — Ще носиш нещо по-скромно, като придворните дами, няма да е толкова високо или толкова неудобно, само спретната шапчица, която да покрива косата ти. И ще можеш да обуваш ботуши под роклята си, пак ще можеш да се разхождаш. Няма ли да опиташ да носиш рокля, Жана? Тогава няма да могат да те обвинят, че носиш мъжки дрехи. Ако една жена се облича като мъж, това е доказателство за ерес. Защо не облечеш рокля, нали тогава не могат да кажат нищо против теб? Нещо простичко?

Тя поклаща глава.

— Дала съм обет — казва просто. — Обет пред Бога. Когато кралят ме призове, трябва да бъда готова отново да взема меча в ръка. Аз съм войник в очакване, не придворна дама. Ще се обличам като войник. И моят крал ще ме призове — всеки момент.

Хвърлям поглед зад гърба си. Един паж, който носи кана с гореща вода, е достатъчно близо, за да ни чуе. Изчаквам го да се поклони и да отмине.

— Шт — казвам тихо. — Дори не бива да го наричаш крал.

Тя се усмихва, сякаш не се бои от нищо.

— Отведох го на коронацията му. Стоях под собственото си знаме в Реймската катедрала, когато той бе помазан със свещения елей. Видях как го представиха пред неговия народ, увенчан с короната. Разбира се, че е крал на Франция: той е коронясан и миропомазан.

— Англичаните наказват с разцепване на езика всеки, който каже това — напомням ѝ. — Това е наказанието за първото оскърбление. Изречеш ли го втори път, жигосват челото ти, така че оставаш белязан до живот. Английският крал, Хенри VI, трябва да бъде наричан крал на Франция, онзи, когото наричаш френски крал, трябва да бъде наричан „дофин“, никога с друга титла освен дофин.

Тя се разсмива, искрено развеселена.

— Той дори не бива да бъде наричан французин — възкликва тя. — Вашият велик херцог Бедфорд казва, че трябва да носи името Арманяк5. Но великият херцог Бедфорд се тресеше от страх и тичаше из Руан да вербува войници, когато приближих до стените на Париж с френската армия — да, ще го кажа! — с френската армия, за да предявим правата си над собствения си град за нашия крал, един френски крал, и освен това почти успяхме да го завземем.

Затулвам ушите си с ръце:

— Няма да те чувам, и ти не би трябвало да говориш така. Ще ме набият с камшик, ако те слушам.

Тя веднага улавя ръцете ми: разкайва се.