— Какво ще правите? — пита той. — Негова светлост ще иска да намерите сигурно убежище. Редно е да ви придружа.

— Ще отида в двореца — казвам. — Ще отида в Уестминстър. Чакайте ме там.

— Вземете със себе си двама войници — съветва ме той. — Аз ще подсигуря всичко тук. А после ще ви последваме. — Поколебава се. — Виждал съм да вършат и по-лоши неща — позволява си да каже. — Изглежда, сякаш са влезли случайно, и са взели всичко наистина ценно. Не е било нападение. Не е нужно да се боите от тях. Не е било насочено към вас. Това са хора, докарани до отчаяние от бедността си и страха от лордовете. Не са лоши хора. Просто вече не могат да издържат.

Оглеждам почернялата от пушек зала, местата, където бяха изчезналите гоблени, и насечения парапет.

— Не, било е нападение — казвам бавно. — Направили са онова, което са искали. Не е било насочено към мен — но е било насочено към лордовете, към богатите, към двора. Хората вече не мислят, че трябва само да чакат пред портите, вече не мислят, че нямат друг избор освен да просят. Вече не мислят, че ние имаме власт над тях по право. Когато бях момиче в Париж и се омъжих за херцог Бедфорд, хората от града, хората на Франция, ни мразеха. Ние го знаехме, и те го знаеха. Но никой дори не си представяше, че би могъл да щурмува портите, да влезе вътре и да унищожи ценните ни притежания. Сега в Лондон мислят така. Вече не се подчиняват на господарите си. Кой знае къде ще спрат?

Излизам. Стражите отвън държат коня ми, но вече се е събрала тълпа, в която се носи ропот срещу тях.

— Вие двамата, елате с мен — казвам. — Вие, останалите влезте вътре и оправете безпорядъка.

Щраквам с пръсти и един от стражите ми помага да се кача на седлото.

— Бързайте — подтиквам го. — Качвайте се на седлото и напред.

Той се подчинява и ние вече сме се отдалечили от вътрешния двор и на известно разстояние от къщата ми, преди някой да разбере, че сме тръгнали. Не поглеждам назад. Но докато яздя надолу по пътя, си спомням тъмното размазано петно от дим в голямата зала на къщата си, и съзнанието, че хората са влезли в къщата ми и са взели каквото искат, и са правили каквото поискат.

— Към двореца Уестминстър — казвам. Искам да бъда зад стените на двореца, охраняван от кралската стража. Лондон вече не ми се струва безопасен. Станала съм като кралицата — жена, която се чувства неспокойна в сърцето на собствения си дом.

Завиваме зад един ъгъл и изведнъж ни повлича буйна тълпа, танцуващи, смеещи се, ликуващи хора, огромна радостна тълпа като на майския празник. Някой хваща юздата ми, аз стисвам камшика си, но лицето, което се вдига към мен, сияе.

— Спокойно! — нареждам бързо на стража до мен, който пришпорва коня си напред, с ръка върху сабята си.

— Хвала на Господа, имаме защитник! — възкликва жената, споделяйки щастието си с мен. — Той идва, Бог да го благослови! Той идва, ще се застъпи за правата ни и добрите времена ще настъпят отново!

— Ура! — изкрещяват половин дузина души наблизо, и аз се усмихвам, сякаш зная какво става.

— Добра жено — казвам. — Трябва да мина, пуснете ме, трябва да се срещна със съпруга си. Пуснете ме да вървя.

Някой се изсмива:

— Никъде няма да стигнете, докато той не дойде! Хората са се натъпкали по улиците като сардини в консерва. Няма начин да преминете, нито да заобиколите.

— Но няма ли да дойдете да го видите? Той ще мине по моста.

— О, хайде — казва някой друг. — Никога няма да видите отново такова нещо, това е най-великото събитие, което ще се случи в живота ни, в който и да е живот.

Оглеждам се за двамата си придружители, но те не могат да останат до мен. От мен ги делят дузина веселящи се хора, изцяло ни превъзхождат по численост. Махвам на единия.

— Тръгвайте — провиквам се. — Няма опасност за мен. Знаете къде ще се срещнем. — Явно е безсмислено да се опитваме да се съпротивляваме на тази тълпа, и най-безопасно ще е да се присъединим към тях. Един от моите хора скача от коня си и си пробива път през тълпата, за да се изравни с мен.

— Спокойно! — нарежда някой. — Без блъскане. Чия ливрея носите?

— Оставете ме — прошепвам. — Ще се срещнем по-късно. Знаете къде. Не ги дразнете.

Това е най-безопасният начин, но аз виждам, че той не желае да се подчини на заповедта.

— Я го виж ти, какъв е високомерен! — възроптава някой. — От онези, дето трябва да бъдат повалени в калта.

— Човек на краля ли сте? — пита някой. — Мислите си, че вие трябва да имате всичко, и изобщо да не ви е грижа за бедняка?

Най-после той схваща:

— Не и аз! — казва бодро. — С всички вас съм!

Кимвам му, и движението на тълпата го отдалечава от мен, почти веднага. Оставям коня си да ги следва. Някаква жена свойски отпуска ръка върху шията на коня ми.

— Е, къде отиваме? — питам я.

— Към моста, да го видим как минава по моста! — казва тя ликуващо. — Виждам, че сте дама, но няма да се срамувате от компанията, в която се движи. Той води със себе си дворяни и земевладелци, рицари и лордове. Той е човек, който умее да общува с всички хора, от всички прослойки.

— И какво ще направи за нас, когато дойде?

— Нима не знаете? Че къде сте били?

Усмихнато поклащам глава:

— Бях в провинцията, всичко това е изненада за мен.

— Тогава сте се върнали в града точно в часа на нашата радост. Той най-сетне ще се застъпи за нас. Ще каже на краля, че не можем да понесем данъците, че охранените лордове ще опропастят всички ни. Ще нареди на краля да зареже съпругата си, френската блудница, и да приема занапред добри съвети от добрия херцог.

— Добрият херцог ли? — питам. — Кого наричате „добрия херцог“ сега?

— Ричард, херцога на Йорк, разбира се. Той ще каже на краля да легне с безполезната си съпруга, и да ни дари със син и наследник, да ни възвърне владенията във Франция, да отпрати коварните мъже, които крадат богатството на страната и не правят друго, освен да трупат собствено богатство и да се бият помежду си. Той ще направи този крал по-велик от предишния, и отново ще бъдем щастливи.

— Може ли сам човек да направи всичко това? — питам.

— Той вече е събрал армия и е победил хората на краля — казва тя възхитено. — Преследвали го до Севън Оукс, и той ги сразил. Това е нашият защитник. Той победи кралската армия, а сега превзема и Лондон.

Чувствам как в главата ми заблъсква болка като чук.

— Разгромил е армията на краля?

— Примамил ги, нахвърлил се върху тях, и ги сразил — казва тя. — Половината избягали, половината се присъединили към него. Той е нашият герой!

— А лордовете, които са били начело на войниците?

— Мъртви! Всички до един!

Ричард, помислям си безмълвно. Нима двамата стигнахме толкова далече, и рискувахме толкова много, та Ричард да бъде нападнат от засада от някакъв неопитен командир начело на събраните от кол и въже бунтовници, и убит пред Севън Оукс? Нима нямаше да разбера, ако е ранен или мъртъв? Нима нямаше да чуя Мелузина да пее, или да почувствам скръбния танц на самите небесни тела, които биха го оплаквали? Със сигурност не е възможно, не може мъжът, когото съм обичала през целия си зрял живот, когото съм обичала със страст, каквато дори не смятах за възможна, да лежи мъртъв в някоя канавка в Кент, а аз да не знам.

— Зле ли ви е, мистрес? — пита тя. — Побеляхте като прането ми.

— Кой командваше кралската армия? — питам; макар да зная, че е бил той. Кого друг биха изпратили освен Ричард? Кой има повече опит, кой е по-надежден? Кой е по-верен и по-честен от моя съпруг? Кого биха избрали, ако не моя любим?

— А, виж, това вече не знам — казва тя весело. — Знам само, че сега е мъртъв, със сигурност. Болна ли сте?

— Не, не — казвам. Устните ми са вцепенени. Мога да изрека само тази дума: — Не. Не.

Придвижваме се вкупом през тесните улици. Сега вече не мога да се махна; дори да успея да изведа коня от тълпата, не мисля, че мога да яздя. Страхът е изсмукал енергията ми, напълно неспособна съм да хвана поводите, дори ако тълпата ме пусне. А после, най-сетне, се озоваваме на Бриджгейт и тълпата се сгъстява и напира. Кобилата ми се изнервя от това, че е сред такава тълпа, ушите ѝ потрепват и тя пристъпва от крак на крак; но тълпата ни притиска толкова здраво, че тя не може да помръдне, а аз не мога да сляза. Виждам кмета на града, когато той се качва на един крайпътен камък, пазейки равновесие с една ръка върху широкото рамо на един войник от градската стража, и изкрещява към тълпата:

— Приемам, че вашата воля е капитан Мортимър и неговите войници да влязат в града?

— Да! — разнася се техният рев. — Отворете портите!

Виждам, че един от членовете на градския съвет възразява, и кметът прави знак да го отведат със сила. Стражите разтварят широко портата и ние поглеждаме през входа отвъд подвижния мост. На южната страна стои в очакване малка армия с развети знамена. Докато гледам, те виждат как портата се разтваря широко, чуват насърчителния рев на тълпата, виждат червения цвят на мантията на кмета, и развяват знамената си, строяват се и поемат с отривиста маршова стъпка по пътя. Хората хвърлят цветя от горните етажи на сградите, развяват флагове и ликуват: това е триумфалното посрещане на един герой. Спускат пред тях подвижния мост, и трясъкът при спускането му отеква като звън на цимбали в чест на завоевател. Мъжът, който язди начело на войниците, се обръща и прерязва с големия си меч въжетата на моста, за да не може вече никога да го вдигнат отново и да го възпрат. Всички около мен крещят приветствия, жените пращат въздушни целувки и пищят. Пълководецът язди пред войската си, с шлем под мишница, с искрящи златни шпори на ботушите, с красив плащ от наситено синьо кадифе, развяващ се леко от раменете му, с блестящи доспехи. Пред него върви неговият оръженосец, който носи пред себе си голям меч, сякаш води крал, който влиза в своето кралство.