Филипа Грегъри - Повелителка на реките

* * *

Надявам се, че ще останем у дома още месец; уморена съм от тази бременност и се надявам, че ще можем да прекарам в провинцията цялото лято, че кралят и кралицата ще удължат пътуването си и ще ни оставят на спокойствие. Излезли сме да посетим някои съседи, и когато по залез-слънце се прибираме у дома, виждаме до водната помпа да чака кралски пратеник. Той се изправя, когато ни вижда, и подава на Ричард писмо, запечатано с кралския герб.

Ричард го отваря рязко и го преглежда набързо.

— Трябва да замина — казва. — Спешно е. Ще трябва да събера войска по пътя.

— Какво се е случило? — питам, докато се смъквам от седлото.

— В Кент има бунт, както можеше да предвиди всеки глупак. Кралят ме вика да яздя редом с него и да нося кралския флаг.

— Кралят? — Трудно мога да повярвам, че нашият крал ще потегли начело на войниците си. Баща му е бил забележителен пълководец на много по-млада възраст; но нашият крал никога не е обличал доспехи, освен за турнир. — Кралят отива лично?

— Беше много разгневен заради Уилям дьо ла Поул — Бог да дари покой на душата му — напомня ми той. — Закле се, че ще отмъсти, а кралицата се зарече, че ще види мъртви убийците му. Сега той ще има тази възможност.

— Внимавай. — Хващам го за ръка, за да го погледна в лицето. Между нас трепва неизречената мисъл, че негов командир ще бъде млад човек, който никога не е виждал каквато и да е война, нито дори обсада отдалеч. — Ще трябва да го съветваш.

— Ще се пазя — казва съпругът ми сухо. — И ще опазя и него, ако мога. Наредиха на шерифа на Кент да превърне графството в парк за лов на елени, и да прогони хората от земите им, мъже, жени и деца: ще бъде страшно. Трябва да се върна и да видя дали мога да им внуша малко разум. Трябва да намеря начин да ги убедя да влагат поне малко по-трезва мисъл в управлението на страната. Те си създават врагове всеки път, когато се обръщат към парламента. Кралицата язди из улиците на Лондон, сякаш мрази дори калдъръма, по който стъпва конят ѝ. Трябва да им служим, Жакета. Трябва да ги напътстваме така, че да следват най-добре интересите си, трябва да върнем на краля и кралицата местата им в сърцата на техния народ. Това е наш дълг. Това е наша задача. Именно това би искал негова светлост херцог Бедфорд от нас.

Тази нощ, в леглото, го вземам в прегръдките си, а в хладната утрин откривам, че продължава да ме измъчва тревога.

— Ще яздиш с краля, само за да носиш знамето му, нали? Нали няма да влезеш в Кент, Ричард?

— Надявам се, че никой няма да влезе в Кент — казва той мрачно.

Довършва закуската си и аз влизам след него в двора на конюшнята, като не спирам да давам израз на страховете си.

— Но ако все пак изпратят войска да накаже жителите на Кент, няма да тръгнеш с нея, нали?

— Да горят сламени покриви? Да изпекат на шиш кравата на някой беден човек? — пита той. — Виждал съм да го правят във Франция, и никога не съм смятал, че това е начин за печелене на лоялност. Сам херцог Бедфорд ми казваше, че начинът да спечелиш сърцето на един човек е да се отнасяш с него справедливо и да му осигуриш безопасност. Такъв ще бъде моят съвет, ако някой ме попита. Но ако някой ми заповяда да потегля в името на краля, ще трябва да отида.

— Ще те последвам веднага щом ме повикаш.

Опитвам се да говоря уверено, но гласът ми е изтънял и нервен.

— Ще те чакам — зарича се той, с внезапна топлота в гласа, когато осъзнава, че се страхувам. — Грижи се за себе си и за бебето, което носиш. Ще те чакам. Винаги ще те чакам. Помни, че ти обещах — никога няма да ме търсиш напразно.

* * *

Подреждам къщата и нареждам на слугите да се подготвят за заминаването ми. Чувам слухове, че кралят и кралицата са се върнали в Лондон и че кралят лично е потеглил срещу хората от Кент. После пристига съобщение от Ричард, написано от собствената му ръка:

Любима,

Съжалявам, че ще те разтревожа. Кралицата убеди краля да не влиза лично в Кент, но той ми нареди да оглавя войниците, изпратени да преследват престъпниците, и аз ще го сторя. Вярвай ми, че ще бъда в безопасност и ще се прибера у дома, когато това приключи.

Твой Ричард

Пъхам късчето хартия в роклята си, до сърцето, и отивам в конюшнята.

— Оседлайте конете — казвам на стражите. — И наредете да приготвят кобилата ми за пътуване. Връщаме се в Лондон.

По целия път яздя със свито сърце. Имам толкова силно предчувствие, че Ричард е в опасност, че е изправен пред по-многочислен враг, че в гъсто обраслото с гора графство Кент ще се крият засади, капани, цели армии от хора, които ще искат да го заловят, както заловиха Уилям дьо ла Поул, и да го обезглавят, без свещеник да го изповяда, с ръждив меч.

Поемаме мълчаливо по пътя за Лондон, но докато минаваме край зеленчуковите градини и малките мандри около града, началникът на моята стража нарежда на хората си да вървят по-плътно един до друг, и започва да се озърта, сякаш се бои, че сме застрашени.

— Какво има? — питам.

Той поклаща глава:

— Не зная, милейди. Има нещо… — Поколебава се. — Твърде тихо е — казва, говорейки на себе си. — Кокошките са прибрани преди залез-слънце, капаците по прозорците на къщите са затворени. Нещо не е наред.

Няма нужда да ми се повтаря. Нещо не е наред. Първият ми съпруг, херцогът, казваше, че ако влезеш в някой град и ти се стори, че нещо не е наред, то обикновено се дължи на това, че нещо не е наред.

— Сгъстете редиците — казвам. — Ще влезем в града преди портите да се затворят, и ще отидем в лондонската ни къща. Кажете на хората си да бъдат нащрек и да се оглеждат. Ще продължим в лек галоп.

Той нарежда на войниците да се сгъстят и се отправяме към портите на града. Но почти веднага щом минаваме през Маргейт и излизаме на тесните улици, чувам надигащ се шум, хора, които ликуват и се смеят, свирещи тръби и барабанни удари.

Звучи като шествие за майския празник, звучи като необуздана радост, но по улиците сигурно има стотици хора. Хвърлям поглед към стражите си, които приближават конете си до моя и го обграждат в отбранителен квадрат.

— Насам — казва капитанът и ни повежда в бърз тръс през криволичещите улици, докато стигаме до голямата стена, която заобикаля лондонския ми дом. Факлите, които винаги държим запалени от двете страни на входната порта, липсват от поставките. Самите порти, които трябва да са или залостени за нощта, или гостоприемно разтворени, са полуотворени. Калдъръмената алея, която води към къщата, е пуста; но по нея има разпиляна смет, а предната врата е открехната. Хвърлям поглед към Джордж Кътлър, началника на стражата, и виждам отразено в очите му собственото си безпокойство.

— Ваша светлост… — казва той неуверено. — По-добре да вляза първи и да видя какво не е наред тук. Нещо като че ли се е объркало…

Докато той говори, някакъв пиян мъж, не от моите слуги, излиза с криволичене от полуотворените порти и минава тромаво покрай нас, като изчезва надолу по пътеката. С Кътлър отново се споглеждаме. Бързо измъквам краката си от стремената, слизам от кобилата си, и хвърлям поводите ѝ на един страж.

— Ще влезем — казвам на Кътлър. — Извадете сабята си и пратете двама войници да вървят зад нас.

Те ме следват, докато вървя през калдъръма към къщата си, моят лондонски дом, който ме изпълни с такава гордост, когато го получих, и обзаведох с такава наслада. Една от предните врати е изтръгната от пантите, мирише на дим. Когато отварям другата врата и влизам, виждам, че през стаите е преминала тълпа и е отмъкнала всичко, което е сметнала за ценно. По стените, където някога висяха моите гоблени, гоблените на херцог Бедфорд, се виждат бледи квадрати. От огромен дървен бюфет, твърде тежък, за да го отнесат, са измъкнати калаените съдове, държани в него, украсените с резба врати висят на пантите. Отивам в голямата зала. Всички супници, кани за вино и чаши са изчезнали, но — колкото и да е нелепо — огромният красив гоблен, който стоеше зад голямата маса, все още е там, недокоснат.

— Книгите ми — казвам, скачам на подиума, минавам през вратата зад голямата маса и по малкото стълбище влизам в дневната стая на горния етаж. Оттам, само с две крачки през разбити скъпоценни стъклени съдове, стигам в галерията, а там спирам и се оглеждам.

Смъкнали са месинговите решетки от лавиците, свалили са месинговите вериги, които прикрепваха книгите към масите за четене. Взели са дори перодръжките и мастилниците. Но книгите са в безопасност, книгите са недокоснати. Откраднали са всичко, направено от метал, но не са повредили нищо, направено от хартия. Грабвам едно тънко томче и го притискам към бузата си.

— Приберете ги на сигурно място — казвам на Кътлър. — Доведете хората си да ги приберат в избата, заковете прозорците и вратата ѝ с дъски, и поставете стражи. Тези книги струват повече от месинговите решетки, повече от гоблените. Ако успеем да ги спасим, ще мога да се срещна с първия си съпруг в Деня на Страшния съд. Те бяха неговите съкровища и той ми ги повери.

Той кимва:

— Съжалявам за останалото…

Посочва опустошената къща, където по дървеното стълбище има следи от удари с меч. Някой е отсякъл украсената с резба централна колона на витото стълбище и я е отнесъл, сякаш си отмъщава, че не може да обезглави мен. Горе, над боядисаните греди, таванът е почернял от дим. Някой се е опитал да изгори дома ни до основи. Потръпвам от мириса на обгорената мазилка.

— Щом книгите са в безопасност и съпругът ми е в безопасност, мога да започна отново — казвам. — Приберете книгите, Кътлър. Освен това свалете големия гоблен, и всичко друго ценно, което намерите. Слава Богу, че взехме най-хубавите вещи с нас в Графтън.