Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Къде е тя? — питам настойчиво, и някой посочва към вратата на спалнята.

— Заяви, че не можем да влезем.

— Защо? — питам. Те поклащат глави.

— Сама ли е?

— Херцогинята на Съфолк, съпругата на Уилям дьо ла Поул, е вътре с нея.

При това име сърцето ми се свива. Какво е направил сега? Бавно отивам до вратата, потропвам, а после опитвам да натисна дръжката. Вратата се отваря и аз влизам вътре.

Изведнъж си спомням колко млада е тя: само на двайсет години. Изглежда много дребничка в голямото кралско легло, докато лежи присвита, сякаш е ранена в корема, с гръб към стаята, с лице към стената. Алис дьо ла Поул седи на едно столче до огъня, заровила лице в ръцете си.

— C’est moi — прошепвам. — Аз съм. Какво има?

Малката кралица поклаща глава. Диадемата ѝ е паднала, косата ѝ се спуска безредно около нея, раменете ѝ се тресат от безмълвни ридания.

— Той е мъртъв — е единственото, което успява да каже, сякаш светът ѝ е свършил. — Мъртъв. Какво ще правя?

Залитам и протягам ръка да се закрепя.

— Боже мой, кралят ли?

Тя ожесточено удря глава във възглавницата.

— Не! Не!

— Баща ви?

— Уилям. Уилям… Боже мой, Уилям.

Поглеждам вдовицата му, Алис.

— Съжалявам за загубата ви, милейди.

Тя кимва.

— Но как?

Маргарет се повдига на лакът и ме поглежда през рамо. Косата ѝ пада по раменете като течно злато, очите ѝ са зачервени.

— Убит — изсъсква тя.

Веднага хвърлям поглед към вратата зад мен, сякаш може да ни връхлети убиец.

— От кого, ваша светлост?

— Не знам. Онзи коварен херцог на Йорк? От други лордове? Може да е всеки, който е малодушен и коварен, и иска да ни свали от власт и да ни унищожи. Всеки, който отрича правото ни да управляваме както пожелаем, с помощта на когото си изберем. Всеки, който може да потегли по море и да нападне невинен човек.

— Заловили са го в морето?

— Качили го на борда на кораба си и го обезглавили на палубата — казва тя, с глас, почти заглушен от ридания. — Дано Бог прати в пъкъла тези страхливци. Оставили тялото му на брега на Дувър. Жакета! — Тя сляпо протяга ръка към мен и се вкопчва в мен, докато ридае. — Забучили главата му на прът. Отнесли се с главата му така, сякаш е глава на изменник. Как ще понеса това? Как ще го понесе Алис?

Едва се осмелявам да хвърля поглед към вдовицата на Уилям дьо ла Поул, която седи безмълвно, докато кралицата ридае сърцераздирателно за него.

— Знаем ли кой е бил? — повтарям. Първото ми опасение е, че щом някой е дръзнал да нападне любимия съветник на краля, кого ще набележи за следваща жертва? Кралицата? Мен?

Тя плаче толкова силно, че не може да говори, слабото ѝ тяло се тресе в ръцете ми.

— Трябва да отида при краля — казва тя накрая, като се съвзема и си избърсва очите. — Това сигурно е сломило сърцето му. Как ще се справим без него? Кой ще ни съветва?

Вцепенена, само поклащам глава. Не знам как ще се справят без Уилям дьо ла Поул, нито какъв свят се разкрива пред нас, щом един благороден лорд може да бъде пленен на борда на собствения си кораб и обезглавен с ръждив меч върху люлеещата се палуба, а главата му — набучена на копие, забито на брега.

С идването на по-топлите месеци кралят и кралицата решават да потеглят на север. Заявяват публично, че искат да бъдат далече от Лондон през горещото време, когато в града често избухва чума, казват, че искат да навестят благочестивите граждани на Лестър. Но онези от нас, които живеят в двореца, знаят, че стражата на портите е удвоена, и че кралят и кралицата са наели хора, които да опитват храната им. Страхуват се от жителите на Лондон, страхуват се от жителите на Кент, страхуват се, че убиецът на Уилям дьо ла Поул, който и да е той, обвинява тях за загубата на Франция, за непрестанния поток от победени войници и прокудени заселници, които пристигат всеки ден във всички английски пристанища. Няма пари за заплащане на лондонските доставчици, кралицата няма доверие на хората от града. Дворът заминава за Лестър; всъщност бяга да се скрие в Лестър.

Позволяват на Ричард и мен да отидем да видим децата си в Графтън, докато дворът отива на север, и ние потегляме бързо от Лондон, който се е превърнал във враждебен град, чиито жители шушукат потайно по уличните ъгли. Носи се слух, че кралят и кралицата ще си отмъстят жестоко на графство Кент. Те са склонни да винят дори самия морски бряг, където е изхвърлено тялото на позорно екзекутирания Уилям дьо ла Поул. Лорд Сей от Ноул и жестокият му зет, който е шериф на Кент, казват, че заедно ще открият виновниците и ще екзекутират тях и всичките им близки до един; казват, че ще обезлюдят Кент, ще го превърнат в пустош.

Вън от града, далеч от градските стени, Ричард и аз яздим редом един до друг, хванати за ръце като млади влюбени, докато малката ни въоръжена охрана изостава и язди зад нас. Пътищата са чисти и сухи, ливадите край пътя — осеяни с цветя, птици пеят в раззеленяващите се живи плетове, патици шляпат в селските езерца, розите цъфтят.

— Ами ако никога не се върнем в двора? — питам го аз. — Ами ако си останем просто скуайърът на Графтън и неговата съпруга?

— С нашата детска стая, пълна с деца? — усмихна се той.

— Много, много деца — казвам. — Не са ми достатъчни осем и едно на път, надявам се на кръгла дузина.

Той ми се усмихва.

— Пак могат да ме призоват — казва. — Дори да съм най-дребният и най-скромен земевладелец в Графтън, с най-голямото семейство в Англия, пак могат да ми заповядат да тръгна на война.

— Но ще се върнеш пак у дома. — Не се отказвам от тази мисъл. — Ще можем да се изхранваме от нивите и фермите си.

Той се усмихва:

— Няма да е кой знае какъв поминък, милейди. Не такъв, какъвто искаш ти. А децата ти ще се оженят за фермери-арендатори, и техните деца ще подивеят напълно. Искаш ли за внук някое селянче с мръсно лице?

Правя гримаса. Той знае колко много ценя книгите ни и музикалните ни инструменти, и колко твърдо решена съм всичките ми деца да могат да четат и пишат на три езика, и да овладеят всички нужни за дворцовия живот умения.

— Децата ми трябва да заемат своето място в света.

— Амбициозна си — казва той.

— Не съм! Бях първата дама във Франция. Бях се издигнала толкова високо, колкото може да мечтае една жена. И се отказах от това заради любовта.

— Амбициозна си по отношение на семейството и децата си. Амбициозна си и по отношение на мен — харесва ти, че съм барон.

— О, добре де, бароне — казвам през смях. — Всяка жена би искала съпругът ѝ да е барон. Не броя това за проява на амбиция. Това е просто… разбираемо.

— И аз го разбирам — казва той мило. — Но наистина ли би искала да живееш вечно в провинцията и да не се връщаш в двора?

За миг си помислям за нервния крал и младата кралица.

— Не можем да ги изоставим, нали? — питам замислено.

Той поклаща глава.

— Наш дълг е да служим на династията Ланкастър и още нещо — не знам как биха се справили без нас. Не мисля, че можем просто да си тръгнем и да ги изоставим. Какво ще правят?

Оставаме в Графтън една седмица. Сега е най-хубавото време от годината, овощните градини са порозовели от полюшващите се цветчета, кравите се телят. Агнетата са с майките си на по-високите пасбища, тичат и подскачат, опашките им, подобни на вълнести панделки, се премятат зад тях. Тревата в ливадите расте високо и започва да трепти на вятъра, а посевите са зелени и израсли нагъсто, високи до глезените ни. По-големите ми деца — Елизабет, Луис, Ан и Антъни — са настанени при братовчедите ни, за да се научат на обноски и как да се държат в благороднически дом, но се прибират у дома при нас за лятото. Четирите по-малки — Мери, Жакета, Джон и Ричард — са извън себе си от вълнение, че големите им сестри и братя са у дома. Мери, седемгодишната, е предводителката на малката армия, останалите са нейни верни васали.

Изтощена съм от тази нова бременност, и в топлите следобеди вземам четиригодишния, малкия Дикън, в прегръдките си за следобедната му дрямка, и си лягаме заедно, сънливи в топлия ден. Когато той заспи и стане много тихо, понякога вземам изрисуваните карти, преобръщам ги една след друга, и ги гледам. Не ги разбърквам или раздавам, не се опитвам да ги разчета. Само гледам познатите картинки и се питам какво ли ще донесе животът на мен и на любимите ми деца.

Денем Ричард изслушва безкрайните оплаквания на хората около нас: за преместването на ограда, която бележи границата на имот, за добитък, който е оставен да се скита без надзор и е стъпкал нечии насаждения. Като господар на имението негов дълг е да се погрижи законът да се прилага навсякъде по земите ни, дори ако нашите съседи вземат подкупи и нареждат на съдебните заседатели каква присъда да произнесат. Ричард посещава местните дребни земевладелци, за да им напомни, че е техен дълг да го подкрепят в случай на нужда, и се опитва да ги увери, че кралят е силен господар, че дворът е надежден, че хазната не е опразнена, и че ще запазим оставащите владения във Франция.

Работя в своя килер за билки: Елизабет, моята сериозна ученичка, накисва билки в дървено масло, преглежда другите, които са нарязани и изсушени билки, счуква ги на прах и ги затваря в стъкленици. Правя това, като се ръководя от разположението на звездите, и се допитвам до книгите на негова светлост как точно да бъде направено. Понякога намирам някоя пренебрегвана по-рано книга, в която се говори за приготвянето на aqua vitae, водата на живота, или за изгарянето на нечистите елементи от дестилирани течности; но си спомням и за Елинор Кобам зад студените стени на замъка Пийл, вземам книгата от Елизабет и я слагам на една висока лавица. Никога не отглеждам или суша други билки освен онези, които биха били познати на всеки добър готвач. Напоследък знанието е просто поредното нещо, което трябва да се прикрива.