Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Това е горчив удар — казва Ричард. — А всички ние, които се бихме да задържим английските владения във Франция, в една близо стогодишна дълга война, в която загубиха живота си толкова много хора — толкова добри другари и братя… — той млъква рязко. — Е, ще ни бъде трудно да простим загубата.

Ричард се оказва прав. Никой не може да прости загубата. Парламентът се нахвърля върху Уилям дьо ла Поул, и новопридобитите му титли и почести не могат да го спасят от гнева на англичаните, докато мъжете, които са обработвали земи в Нормандия и войниците, които са се сражавали там, се прибират победени и бездомни, и се оплакват горчиво, безкрайно горчиво, на всеки пазар и кръстопът, че са били предадени от командирите си, които е трябвало да ги подкрепят, да подкрепят войската, носила оръжие повече от сто години.

Докато минавам по улиците, лондонските търговци ми подвикват: „Какво би си помислил лорд Джон за това, а? Какво щеше да каже вашият съпруг?“, а аз не мога да направя нищо друго, освен да клатя глава. Съчувствам им — за какво са се борили, за какво са умирали, ако земите, които са спечелили, трябва да бъдат предадени обратно като част от договор, заради прищевките на един крал, който никога не се е сражавал за тях, както са се сражавали те?

Хората стоварват цялата вина върху Уилям дьо ла Поул, тъй като е държавна измяна да се говори против краля. Призован е пред парламента, където го обвиняват в държавна измяна, грабителство и убийство. Казват, че се готвел да завземе престола и да постави на него малкия си син Джон заедно с повереницата си Маргарет Боуфорт, като крал и кралица, предявявайки претенции за короната от тяхно име.

— Какво ще стане? — питам кралицата, която крачи напред-назад из покоите си, а дългият шлейф на роклята ѝ се мята като опашка на разгневена котка.

— Няма да позволя да се изправи пред обвинителите си. Няма да допусна да го унижават с подобни обвинения. Негова светлост кралят го спаси. Заяви, че той, кралят, ще бъде единствен съдник на своя приятел Уилям.

Поколебавам се. В края на краищата, това не е моята родина, но наистина не мисля, че кралят може да се намесва просто така, по този начин.

— Ваша светлост, мисля, че това е редно. Един благородник трябва да бъде съден от равни нему. Случаят трябва да бъде обсъден в Камарата на лордовете. Кралят не може да се намесва.

— Аз пък казвам, че никой добър мой приятел няма да бъде публично разпитван по такъв начин. Това е оскърбление към него, оскърбление спрямо мен. Настоях да защитим приятелите си, и кралят е съгласен с мен. Уилям няма да се яви пред парламента. Ще дойде в покоите ми тази вечер, тайно.

— Ваша светлост, англичаните не постъпват така. Не е редно да се срещате с никой мъж насаме, а със сигурност не и тайно.

— Вие ще присъствате — казва тя. — Така че няма да могат да злословят за срещата ни. Макар че, Бог ми е свидетел, вече говорят достатъчно ужасни неща. Но трябва да се срещнем тайно. Онези хора в Парламента са полудели, защото му завиждат, и сега искат смъртта му. Не мога да управлявам това кралство без Уилям дьо ла Поул. Трябва да се видя с него и да решим какво трябва да правим.

— Кралят…

— Кралят не може да управлява без него. Кралят не може сам да избере курс на действие и да се придържа към него. Знаете какъв е кралят. Имам нужда Уилям дьо ла Поул да бъде до краля; той не губи увереност, ако Уилям го насочва. Уилям трябва да бъде до нас. Трябва да разполагаме със съветите му.

В полунощ кралицата ми нарежда да пусна Уилям дьо ла Поул да влезе през малката врата, която свързва двата кралски апартамента. Херцогът минава с едри крачки през прага, навеждайки глава под каменния свод на вратата, а после, за мое удивление, кралят пристъпва тихо зад него, като негов паж.

— Ваша светлост — прошепвам и се снишавам в реверанс.

Той дори не ме вижда: разтреперан е от тревога.

— Подложен съм на натиск! На тормоз! — казва веднага на Маргарет. — Осмеляват се да ме обиждат. Искат да ми наложат волята си! Уилям, кажи ѝ!

Тя поглежда веднага Дьо ла Поул, сякаш само той може да обясни.

— Лордовете отказват да приемат, че кралят може да ме разпитва насаме, както искахте — обяснява той. — Настояват да бъда съден за държавна измяна от хора, равни на мен. Отричат правото на краля да съди сам. Обвинен съм, че съм продал нашите интереси във Франция. Разбира се, аз винаги съм правил единствено това, което сте ми нареждали. А мирният договор изискваше връщането на Мен и Анжу. Това е удар срещу вас, ваша светлост, срещу вас и срещу мен, и срещу авторитета на краля.

— Никога няма да бъдете изправен на съд — обещава му тя. — Кълна се в това. Те ще оттеглят обвиненията.

— Ваша светлост… — прошепвам, като я хващам за ръкава, — не може да обещавате това.

— Аз го обявих за невинен по всички обвинения — казва кралят. — Но въпреки това има призиви той да бъде осъден и екзекутиран. Те трябва да ми се покоряват! Трябва да бъдат заставени да ме послушат!

— Ако ви искат, ще трябва да дойдат и да ви вземат! — пламенно заявява тя на Уилям дьо ла Поул. — Ще трябва да се справят с мен, ако искат да се доберат до вас. Ще им се наложи да ви изведат от моите покои, ако смеят!

Плъзвам длан в нейната и леко я подръпвам. Но кралят я гледа с възхищение, гневът ѝ го разпалва:

— Ще им се противопоставим! Аз ще бъда крал. Ще управлявам, както аз реша: с теб като моя съпруга, и Уилям като мой съветник. Дръзва ли някой да каже, че не мога да направя това? Крал ли съм аз, или не?

От тримата само новоизлюпеният херцог не се държи предизвикателно и гневно.

— Да, но ние не сме в състояние да се съпротивляваме — казва той тихо. — Ами ако дойдат за мен? Ами ако лордовете призоват войските си? Въпреки всичко, което казахте? Вие позволихте на всеки лорд в Лондон да държи собствена малка армия. Всеки мой враг може да призове под знамената си стотици мъже. Ами ако техните войски дойдат за мен?

— Бихте ли могли да отидете във Франция? — питам го много тихо. — Да заминете за Фландрия? Имате приятели там. Докато всичко отшуми?

Кралят вдига поглед, внезапно възбуден.

— Да, да, заминете веднага! — нарежда той. — Докато планират следващия си ход. Заминете сега. Ще дойдат за вас и ще открият, че птичката е излетяла! Ще ви дам злато.

— Моите накити — нарежда ми кралицата. — Донеси му ги.

Отивам, както ми нарежда, и избирам няколко от най-малките ѝ накити: маргаритки, изработени от перли, няколко дребни смарагда. Слагам ги в кесия и когато се връщам в сенчестата стая, кралицата вече плаче в прегръдките на херцога, а той е загърнал раменете си с наметалото на самия крал и пъха натъпкана кесия в джоба си. Неохотно му давам перлите на кралицата, а той ги взима, без да благодари.

— Ще ви пиша — казва той на двамата. — Няма да бъда далече, само във Фландрия. И ще се върна у дома веднага, щом името ми бъде очистено от обвиненията. Няма да бъдем разделени за дълго.

— Ще ви посетим — обещава тя. — Това не е сбогуване. Ще ви повикаме и ще ви пишем. Вие ще ни изпращате послания със съветите си. И ще се приберете у дома скоро.

Той ѝ целува ръка и вдига качулката на главата си. Покланя се на краля, кимва на мен, измъква се през малката врата и изчезва. Чуваме тихите му стъпки, докато слиза по стълбището, а после — приглушеното затваряне на външната врата, когато главният съветник на краля излиза в нощта като крадец.

Кралят и кралицата ликуват като деца, надхитрили строга гувернантка. Изобщо не си лягат тази нощ, а стоят будни край огнището в покоите ѝ, като си шепнат и се кикотят, празнувайки победата си над парламента на собствената си страна, хвалейки се, че са защитили човек, разобличен като предател. На разсъмване кралят отива на литургия и нарежда на свещеника да прочете благодарствена молитва за преодоляна опасност. Докато той възхвалява на колене милостта на Иисус и ликува заради собствената си хитрост, Лондон се събужда със зашеметяващата новина, че човекът, когото народът обвинява за загубата на Франция и за брака на краля с една френска принцеса без зестра, за това, че се е облагодетелствал от кралската хазна, за унищожението на мира в Англия, е получил свободата си от краля и заминава, отплавайки безгрижно, на кратко изгнание, със злато в джоба, с накитите на кралицата в шапката си, и ще се върне веднага щом се увери, че със сигурност ще запази главата на раменете си.

Кралицата не може да скрие възторга си, нито пък презрението си към онези, които твърдят, че постъпката ѝ е напълно погрешна. Тя не обръща внимание на никакви предупреждения — нито от съпруга ми, нито от другите мъже на служба при краля, които казват какво говорят хората: че кралят е забравил дълга си към собствените си лордове и представителите на Камарата на общините, че приятелят на един предател и сам е такъв — а какво може да се направи с един крал-изменник? Тя упорито си остава все така възторжена, приятно развълнувана от това, че се противопоставят на парламента, и нищо, което казвам, не може да я предупреди да внимава, нито може да ѝ попречи да изтъква триумфа си пред хората, които в крайна сметка призовават само за добро управление на една страна, която се прехвърля като играчка в ръцете на разглезени деца.

Мисля, че нищо няма да бъде в състояние да попари лекомислено високия им дух. Пристигат вести, че Уилям дьо ла Поул бил принуден да побегне от Лондон, подгонен от тълпата, че се укривал толкова дълго, колкото му позволила смелостта, в собствената си къща в провинцията, а после, най-сетне, че е отплавал. Из цялата страна има бунтове срещу хора, които са обвинени, че са давали на краля лоши съвети, обвинени, че са съучастници на Уилям дьо ла Поул. После, няколко дни по-късно, една от придворните дами на кралицата дотичва да ме намери, и казва, че трябва да отида веднага! веднага! при кралицата, която била тежко болна. Дори не спирам, за да намеря Ричард: изтичвам в кралските апартаменти, като профучавам покрай стражите на вратата, пъдя пажовете, изпречили се на пътя ми, намирам покоите в безпорядък, а кралицата не се вижда никъде.