Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Не смея.

Тя изглежда непреклонна.

— Ако ви наредя, ще трябва да го сторите. Вие сте моя придворна дама, трябва да правите каквото казвам.

Поколебавам се. Ако Уилям дьо ла Поул научи, че съм разстроила принцесата, ще възникнат сериозни неприятности.

— Разбира се, единственото ми желание е да ви се подчинявам, ваша светлост. Но какво да правя, ако поискате от мен да направя нещо, което не би се понравило на съпруга ви, нашият крал? Трябва да разберете, че това ме поставя в трудно положение. Какво трябва да правя в такъв случай?

— О, трябва да правиш каквото поискам от теб — казва тя простичко. — Защото кралят никога няма да узнае, никой никога няма да узнае. Но по този въпрос ще постигна своето. Мога да настоявам и настоявам.

Коленича и свеждам глава, изругавайки я мислено, задето е такова разглезено дете.

— Ваша светлост, извинете ме, не мога.

Тя прави пауза.

— Добре, тогава няма да се омъжа — заявява. — Можете да излезете и да им съобщите, че сте отказали да ме подготвите за сватбата ми, и затова няма да се омъжа. Сватбата се отменя.

Вдигам усмихнат поглед, но тя е напълно сериозна.

— Наистина го мисля — казва. — Покажете ми картите, или няма да се омъжа за краля. Настоявам да видя бъдещето си, трябва да съм убедена, че това е правилната постъпка. Няма да продължа, без да видя какво ми готви бъдещето.

— Нямам карти — казвам.

Тя пъхва с усмивка ръка под възглавницата си и слага тесте красиво оцветени карти в ръката ми.

— Направете го — казва простичко. — Заповядвам ви.

Разбърквам внимателно картите. Питам се какво ще стане, ако изтегли лоша карта. Дали е такава упорита глупачка, че да отмени сватбата? Прехвърлям картите през ума си и се питам дали мога да скрия онези, които показват лоши възможности.

— Ами ако картите не са добри? — питам. — Какво ще стане тогава?

Тя слага длан върху моята и обещава:

— Сватбата ще се състои, и няма да кажа никому, че сте ми гледали на карти. Но ще знам предварително, че се излагам на опасност, и каква е тази опасност. Ще знам, че трябва да бъда нащрек. Искам да знам какво ми предстои. Ако ми е писано да умра при раждане, преди да е изтекла годината, искам да знам. Ако баща ми и съпругът ми смятат да тръгнат на война един срещу друг, искам да знам. Ако английските лордове, които явно не могат да постигнат съгласие за нищо, смятат да започнат да се изтребват взаимно, искам да знам.

— Добре — казвам. Не виждам начин да се измъкна от това. — Но няма да нареждам всички карти. — Това поне намалява възможността за поредица от мрачни пророчества. — Ще обърна само една карта. Вземете картите и ги разбъркайте.

Малките ѝ ръце обгръщат плътните карти: тя ги разбърква, после ги оставя.

— А сега сечете.

Тя ги сече, после събира колодата. Разстилам ги ветрилообразно пред нея, с изображенията надолу, красиво оцветените им гръбчета сияят с ярките си цветове върху вълнените завивки на леглото.

— Изберете една — казвам. — Една ще ви каже достатъчно.

Златисточервената коса на Маргарет пада напред, когато тя се навежда през леглото, със сериозно изражение на красивото лице, прокарва бавно пръст по колодата, а после взема една карта и без да я поглежда, я притиска към сърцето си.

— Сега какво?

С рязко движение събирам недокоснатите карти на купчинка, а после казвам на Маргарет:

— Покажете я.

Тя я слага с лицевата страна нагоре.

Можеше да е безкрайно по-лошо.

Това е картата, която Девата видя в ръцете ми, преди толкова много години: Колелото на Съдбата.

— La Roue de Fortune — прочита тя. — Това хубаво ли е? Това много ли е хубаво?

Върху картата е изобразено колело, с две животни, балансиращи от двете му страни: едното се изкачва, другото се търкаля надолу, когато колелото се завърта. Дръжката, с която се върти колелото, се простира извън картата, така че не може да се види кой го върти; може би то се върти наслуки. В най-горния край на картата седи странно синьо животинче, короновано и с меч в ръка. Моята пралеля ми обясни какво показва това животинче — че е възможно да гледаш как колелото се върти, без да изпитваш нито гордост, нито съжаление. Човек може да стои над него и да гледа възходите и паденията на собствения си живот, с неподправеното безразличие, което произтича от истинското величие на духа. Човек може да наблюдава хода на собствената си амбиция, сякаш вижда просто жива картина, изобразяваща светската суета, танц за глупци. Това е най-невероятната карта, която би могла да се падне на Маргарет: тя е момиче, на което безразличието е напълно чуждо.

— И хубаво, и лошо — казвам. — Това е един вид предупреждение, че можете да се издигнете много високо и да паднете много ниско. То показва, че колелото на съдбата може да ви издигне, не по ваши заслуги, не по ваша воля, наистина много високо. А после може да ви запрати много ниско.

— Тогава как да се издигна отново? — пита ме тя, сякаш съм някоя стара крайпътна вещица, която предсказва бъдещето за дребни грошове.

— Работата е именно там, че не можете — казвам нетърпеливо. — Смисълът е, че не можете да го предизвикате да се случи. Въпросът е именно в това, че не можете да градите сама съдбата си. Вие сте върху колелото на съдбата точно като тази дребна маймунка в изисканата ливрея, която ще падне; тя не може да се спаси. Вие не можете да се спасите.

Тя прави лека, нацупена гримаса:

— Това не е кой знае какво предсказание — заявява. — Освен това, нима другото животно не се издига? Малкото създание, подобно на котка? Може би аз съм котката, и ще се издигам все по-високо.

— Може би — казвам. — Но после ще се издигнете над върха на колелото, и отново ще паднете. От вас се очаква да се научите да го понасяте, каквото и да се случи, сякаш двете състояния са едно и също.

Тя гледа неразбиращо.

— Но те не са едно и също нещо. Победата и поражението не са едно и също. Аз искам единствено победа.

Сещам се за Жана и за знака, който описа с показалеца си — кръга във въздуха, който означаваше, че всичко е прах и суета. Правя знака пред Маргарет.

— Колелото на Съдбата — казвам. — Това е вашата карта: вие я изтеглихте. Вие настояхте за врачуване, и това е картата, която получихте. Тя ни казва, че всички искаме само победа. Всички искаме да триумфираме. Но всички трябва да се научим да понасяме онова, което идва. Трябва да се научим да се отнасяме с безразличие и към злощастието, и към голямото щастие. Това е мъдрост. — Поглеждам красивото ѝ, унило лице, и виждам, че не се интересува много от мъдростта. — Но навярно вие ще имате късмет.

Отначало късметът ѝ се усмихва. Тя се среща с краля, и двамата се харесват веднага — защо не? Той е красив двайсет и три годишен мъж с момчешко излъчване, все още донякъде крехък, с деликатност, наследена от неговата майка французойка, а тя е красавица със силна воля, по-млада от него с осем години. Граф Съфолк, Уилям дьо ла Поул, придружаващ я до новата ѝ родина и омаян от нея, предрича, че те ще си подхождат: нейната пламенност и страст ще бъдат смекчени от неговата кротост, той ще се научи от нея на решителност и смелост.

Женят се в абатството в Тичфийлд, с церемония, която отразява сдържаната сериозност на младия крал. Подозирам, че Маргарет би предпочела нещо по-показно и по-пищно, но няма пари за пищна венчавка, а освен това кралят заявява, че венчавката трябва да бъде тайнство, споделено от него, невестата му, и Бог.

За нещастие плиткоумният му изповедник, епископ Аскю, който извършва венчавката, предупреждава сериозния млад крал, че не бива да се поддава на плътската страст. Предупреждава го, че трябва да посещава ложето на невястата само за да се сдобие с наследници за престола, а не за наслада. Момчето, което е било предпазливо възпитавано от мъже, стремящи се да опазят невинността му, приема съвета като монах-послушник, и не се доближава до леглото ѝ цяла седмица. Маргарет не е млада жена, която би понасяла търпеливо такъв съпруг. Тя ме вика в стаята си на сутринта след сватбата си, и ме завлича в една прозоречна ниша.

— Той не ме харесва — прошепва настойчиво. — Стана от леглото ми веднага след като всички излязоха от стаята, и прекара половината нощ в молитва, а после пропълзя до мен като мишка и спа цяла нощ, без дори да ме докосне. Аз съм девица също толкова, колкото съм била винаги, венчавката беше безполезна.

Улавям ръцете ѝ.

— Ще се случи — казвам. — Трябва да бъдете търпелива.

— Как може бракът да бъде обвързващ, щом не е консумиран? — настоява тя.

— Ще бъде консумиран, той ще извърши акта, ваша светлост, и би трябвало да се радваме, че не е настоятелен и груб.

— Той изобщо мъж ли е? — изсъсква тя презрително: никак не е радостна.

— Той е мъж, и е ваш съпруг и ваш крал — казвам. — Ще се случи. Той ще извърши акта преди да е изтекла седмицата. — „Стига да не е ден, в който се чества някой светец, или празник“, помислям си, та да се изповяда веднага след акта. Не и на сутринта преди литургия, никога денем. Той наистина е изключително набожен. — Освен това, ваша светлост, когато се обърне към вас, трябва да го приемате без коментар, без оплакване.

Тя тръсва глава.

— Но аз искам да бъда обичана. Винаги съм била обичана. Искам съпругът ми да ме обича страстно, като в история, разказвана от трубадур, като рицар.

— Той наистина ви обича, ще ви обича. Но той не е страстен мъж.

Гневът я напуска така бързо, както се е появил, и тя обръща към мен озадаченото си лице:

— Защо не би ме пожелал в първата нощ, в първата ни брачна нощ?