Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Макар да я обичаме, ще трябва да я напуснем, само за малко.

— Хмм?

Заета съм изцяло с усещането от стискането на мъничкото ѝ юмруче.

— Трябва да я оставим, само за малко.

Сега вече той приковава вниманието ми: обръщам се в прегръдките му и го поглеждам.

— Как така?

— Трябва да заминем за Франция с голяма свита, за да доведем годеницата на краля.

— Решено ли е?

Женитбата на Хенри се очакваше отдавна. Сам първият ми съпруг, лорд Джон, подбираше френски принцеси за него, когато аз бях младоженка.

— Най-после?

— Пропусна всички клюки, докато се беше оттеглила за раждането, но да, най-после е решено. И тя е твоя сродница.

— Маргарет! — досещам се веднага. — Маргарет Анжуйска.

Той ме целува за награда.

— Много си умна, а тъй като сестра ти е омъжена за чичо ѝ, ние с теб трябва да заминем и да я доведем от Франция.

Веднага поглеждам към спящото си бебе.

— Знам, че не искаш да я оставиш — казва той нежно. — Но ние ще изпълним дълга си към Хенри, ще вземем годеницата му, ще я доведем у дома, а после ще се върнем тук. Призован съм от краля да му служа. Трябва да отида.

— Искаш от мен да оставя детска стая с шест невръстни деца — казвам. — Как мога да замина?

— Знам — казва той нежно. — Но ти също трябва да изпълниш своя дълг. Ти си английска херцогиня и моя жена, а главата на нашата династия иска от теб да доведеш годеницата му. Когато се оженят, този брак ще донесе мир на Англия и Франция — точно това, което негова светлост искаше до своята смърт. Трябва да заминем, любов моя. Знаеш това. Това е дело в служба на краля и в памет на него — твоят първи съпруг и мой господар: ще го направим и заради него.

Не съм единствената сред групата сватовници, която не е твърде въодушевена. Говори се, че водачът ни, Уилям дьо ла Поул, граф Съфолк, храни толкова голямо недоверие към французите, и до такава степен намира за незначително състоянието, което Маргарет Анжуйска ще донесе, че преди да замине от Англия, за да започне преговорите миналата година, накарал краля да се закълне, че никой няма да го обвини, задето е довел френската принцеса в Англия. Кардинал Боуфорт, който сега управлява всичко, може и да вижда това като път към траен мир; но Хъмфри, херцог Глостър, заявява, че чрез този брак кралят от династията Валоа иска само да спечели време, за да се подготви да потегли срещу нашите владения във Франция. Знам, че покойният ми съпруг щеше да се опасява най-вече, че това е нова маневра за заблуда от страна на французите, за да ни накарат да предадем Анжу и Мен на Рене Анжуйски — бащата на новата кралица. Почти всички, които остават в Англия, докато ние харчим цяло състояние за пътуване до Франция, не са уверени, че сделката, която сключваме, ще донесе мир; смятат, че ще ни излезе твърде скъпо, и че най-вероятно ще бъде в наш ущърб.

Булката е доведена от Анжу от майка си. Говори се, че и тя далеч не е въодушевена от мисълта за един брак, чрез който ще се озове в леглото на краля, който е приеман за враг на Франция откакто тя се помни.

— Трябва да отидеш да я видиш първа, преди всички — казва ми моят съпруг. Стоя до прозореца на замъка, загледана надолу към двора на конюшнята. Конярите вчесват и напояват конете на свитата от Анжу — сбирщина жалки, дръгливи животни — и ги отвеждат в конюшните.

— Аз ли? Защо аз?

— Майка ѝ познава твоята майка, смятат, че можеш да ѝ бъдеш приятелка. Предприела си до голяма степен същото пътуване като нея, от замък в Люксембург, за да встъпиш в кралската фамилия на Англия. Искат да я посрещнеш преди нас, останалите, за да можеш да я запознаеш с новия ѝ двор.

— Не съм сигурна, че ще ѝ бъда от някаква помощ — казвам, обръщайки се да го последвам.

— Говориш нейния език, а това вече е нещо — казва той. — Маргарет е дори по-млада, отколкото беше ти, когато херцогът се ожени за теб. Тя е само на петнайсет. Ще има нужда от приятелка в двора.

Той ме отвежда до двойните врати на най-хубавите покои и отстъпва встрани. Стражите разтварят със замах вратите и изревават: „Вдовстващата херцогиня Бедфорд!“, докато влизам.

Първото, което ме поразява, е че тя е миниатюрна, като красива кукла. Косата ѝ е с цвета на истински бронз, червено-златиста, а очите ѝ са сиво-сини. Носи сиво-синя рокля, и диадема, поставена много назад на главата ѝ, за да разкрие изящно красивото ѝ лице и съвършената ѝ, бледа кожа. Роклята ѝ е обсипана с избродирани маргарити — цветята, които са неин герб. Нацупено присвитата ѝ уста намеква за разглезено дете, но щом чува името ми, тя се обръща бързо и усмивката ѝ е толкова ведра, че веднага ми става симпатична.

— Ah! Madame la duchesse!9 — възкликва тя на френски, изтичва напред и ме целува, сякаш сме стари приятелки. — Толкова се радвам, че дойдохте да ме видите.

Правя реверанс:

— Радвам се да се запозная с вас, ваша светлост.

— А това е мама. Бях толкова щастлива, когато ми казаха, че ще дойдете с граф Съфолк да ме вземете, защото си помислих, че ще ми обясните как трябва да се държа, и така нататък. Защото вие сте се омъжила за херцога, когато сте била съвсем малко по-възрастна, отколкото съм аз сега, нали? А на петнайсет години ми е доста рано за женитба, нали?

Усмихвам се на това нервно, забързано бъбрене.

— Тихо — казва майка ѝ. — Херцогинята ще те помисли за празноглава бъбривка.

— Въпросът е просто там, че толкова много англичани ми се представят, а на мен ми е толкова трудно да помня имена. Пък и имената им са толкова трудни за произнасяне!

Засмивам се.

— Отначало не можех да произнеса дори името на дома си — казвам. — Този език е труден за учене. Но съм сигурна, че ще го усвоите. А и всички те говорят френски, и всички изгарят от нетърпение да се запознаят с вас и да ви бъдат приятели. Всички искаме да бъдете щастлива.

Долната ѝ устна потреперва, но тя казва смело:

— О, аз вече започнах, и мога да казвам „граф Съфолк“ и „кардинал Боф“.

— Боф? — питам усмихнато.

— Не е ли правилно?

— Боуфорт! Произнасят го Боу-форт.

Тя се засмива и разперва ръце.

— Виждате ли! Вие ще ме научите как да казвам тези думи, ще ме научите и как се обличат английските дами. Ще трябва ли да нося големи ботуши през цялото време?

— Ботуши ли, ваша светлост?

— Заради калта?

Засмивам се:

— А, те са се шегували с вас. В Англия наистина става много кално, особено зиме, но климатът не е по-лош, отколкото, да кажем, в Париж. Аз предпочитам Лондон пред Париж и сега съм много щастлива в Англия.

Тя плъзва ръка в моята:

— И ще стоите до мен и ще ми казвате имената на всички, нали? И как да произнасям всичко?

— Да — обещавам ѝ, и усещам как хватката на малката ѝ ръка се затяга, когато тя се обръща към майка си и казва:

— По-добре им кажете, че могат да влязат. По-добре да се срещна с всички тях сега.

Тя е възхитителна малка принцеса, съвършена до последната подробност, като изключим това, че баща ѝ, макар и наричан „крал“, не може да придобие пълен контрол над многобройните си владения, и никога няма да успее10. Тя няма зестра, и макар да казва, че ни носи островите Минорка и Майорка, всички знаем, че няма да наследи нищо. Всичко необходимо за сватбата и пътуването, е заплатено от хазната на Англия — а в хазната на Англия не е останало нищо. Тя е изящна и красива; но такива са много петнайсетгодишни момичета. Тя е нежно обичана от френския двор, отявлена любимка на чичо си, френския крал Шарл VII; но все пак не е принцеса от династията Валоа, а само от анжуйската династия. Той не предлага някоя от собствените си дъщери на англичаните, а само една племенница. Накратко, повечето от англичаните, изпратени да я вземат, смятат, че сме измамени: с мирния договор, със зестрата, и дори със самата малка принцеса. Това не е добро начало на един брак.

Тя ще се омъжи в параклиса „Свети Георги“ в Тур, където граф Съфолк ще представлява краля и ще стои до нея пред олтара, ще поеме малката ѝ ръка, когато баща ѝ и френския крал му я предадат. Сестра ѝ Йоланда ще се омъжи по същото време. Знам, че тя е нервна, но се изненадвам, когато ме викат в покоите ѝ два часа преди сватбата, и откривам, че ме въвеждат сама в спалнята ѝ; не присъства никой друг, който да ѝ помага. Тя е облечена в сватбената си рокля от бял сатен, украсена с маргаритки, избродирани със сребърни и златни нишки, но косата ѝ все още е сплетена и тя е боса.

— Майка ми твърди, че имате дарба — казва тя, като заговаря бързо на френски, без никакво предисловие. — Казва, че всички дами от вашия род имат дарба да виждат в бъдещето.

Правя реверанс, но ме обзема тревога.

— Така говорят, ваша светлост, но аз споделям всичките си надежди и страхове с моя свещеник и с Бог. Не вярвам, че на простосмъртните е дадено да знаят бъдещето, а със сигурност не и на жените.

Тя остро възкликва и скача на леглото, без да я е грижа за безценната рокля.

— Искам да ми гледате на карти, искам да узная какво крие бъдещето.

Потупва мястото на леглото до себе си, подканвайки ме да седна.

Не реагирам на поканата.

— Нима майка ви е предложила това?

— Не, тя не знае нищо за това, идеята е изцяло моя. Хайде, седнете до мен.

— Не мога — казвам, без да помръдна. — В английския двор не се одобрява пророкуването или изготвянето на хороскопи. Със сигурност няма да одобрят и гледането на карти.

— Никой в английския двор няма да узнае — казва тя. — Ще знаем само ние с вас.

Поклащам глава: