Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— За Бога! — Той повишава тон. — Страхувам се единствено от това, че си се забърквала в делата на най-прословутата вещица в Англия, която се опитва да убие нашия крал!

— Не е! Не би го сторила! — изкрещявам му в отговор. — Не би го сторила!

— В това е обвинена.

— Но не от мен!

— От главния съдия на кралството! А ако потърсят съучастниците ѝ, ще открият теб, още една херцогиня с кралска кръв, още една жена, която си позволява да търси непознатото, още една жена, която може да призове буря или да улови еднорог.

— Не съм такава! Не съм! — Избухвам в сълзи. — Знаеш, че не съм. Знаеш, че не правя нищо подобно. Не говори такива неща, Ричард. Не ме обвинявай. Тъкмо ти!

При вида на сълзите ми гневът му се изпарява, той бързо прекосява стаята, сяда до мен и ме притиска към себе си.

— Не те обвинявам, любов моя. Знам. Знам, че никога не би сторила нищо, за да навредиш на някого. Не плачи, съжалявам. Ти не си виновна.

— Не мога да избегна това, че прозирам в бъдещето.

— Знам, че не можеш.

— А тъкмо ти знаеш, че негова светлост ме настаняваше пред огледалото за гадаене ден след ден, и единственото, което успях да видя, беше битка в снега и кралица… кралица със заковани наопаки подкови на коня. Той каза, че това е безполезно. Каза, че не мога да правя предсказания. Не оправдах очакванията му. Не ги оправдах.

— Знам. Знам, че не правиш магии. Успокой се, любов моя.

— Наистина взех билки, за да зачена Елизабет, но това беше всичко. Никога не бих заченала дете с магия. Никога.

— Зная, любов моя. Тихо.

Млъквам и докато бърша очите си със завивката, той ме пита:

— Жакета, знае ли някой освен теб и нея за рецептата, която ти е дала? Виждал ли я е някой с теб в Пенсхърст? Някой от двора знае ли, че е била там?

— Не. Само слугите, и момчето, което дойде с нея.

— Тогава ще трябва да се молим тя да не спомене нищо за теб, дори да я отведат на кладата.

— На кладата ли? — питам глупаво.

Той кимва мълчаливо, а после се връща до мен в леглото. Заедно гледаме как огънят догаря зад решетката на огнището.

— Ще я изгорят като вещица — казва той с безизразен глас. — Херцогинята — също.

Херцогинята и вещицата се явяват пред съда, обвинени заедно както в магьосничество, така и в държавна измяна. Херцогинята твърди, че посетила госпожа Джърдимейн само за да потърси билки за плодовитост, че билкарката и дала питие и казала, че то ще ѝ помогне да зачене дете. Аз седя в дъното на стаята зад жадно вторачилите се в тях зрители, и съзнавам, че извърших абсолютно същото.

Марджъри е била обвинявана в магьосничество и преди, затова я питат защо е продължила да упражнява изкуствата си: билките, заклинанията, гадаенето. Тя поглежда архиепископа на Кентърбъри, Хенри Чичли, сякаш той би могъл да я разбере.

— Ако имате очи, не можете да не виждате — казва тя. — Билките растат за мен, завесата понякога се открехва пред мен. Това е дарба, смятах, че тя ми е дадена от Господ.

Той посочва към восъчната кукла, поставена пред него на масата.

— Това е нечестива магия, опит за убийство на миропомазан крал. Как би могло да се свързва с Бога?

— Беше восъчна кукла за зачеване на дете — казва тя уморено. — Беше кукла в образа на велик лорд. Вижте хермелина и сабята му. Беше малка кукла, предназначена да създаде красиво и талантливо дете, което да бъде украшение за своята страна и съкровище за семейството си.

Ръката ми неволно посяга към утробата ми, в която расте ново бебе, за което се надявам да бъде украшение и съкровище.

Госпожа Джърдимейн поглежда архиепископа.

— Стряскате се от една кукла — казва тя грубо. — Нима вие, великите мъже на тази страна, не можете да се заемете с нещо по-добро?

Архиепископът поклаща глава.

— Тишина — нарежда той.

Всички вече са решили, че това е било изображение на краля, направено, за да бъде разтопено в огън. Всички са решили, че тя е вещица, изкупителна жертва, която ще бъде изгорена. Отново ставам свидетел как най-могъщите мъже в кралството упражняват властта си, за да окажат натиск върху една жена, която не е сторила нищо по-лошо от това да следва ритъма на собственото си сърце, да вижда със собствените си очи; но това не е техният ритъм, нито тяхното виждане, а те не могат да търпят чужди.

Тя заплаща с живота си за това. Отвеждат я в Смитфийлд — пазарът за месо, където невинният добитък от графствата около Лондон пристига, за да бъде заклан, и подобно на покорно агне, прилъгано да влезе в окървавената кланица, тя отива безмълвно на кладата, запалват огъня под босите ѝ крака, и тя умира в страшни мъки. Роджър Болингбрук, който направи признания и се разкая, също не среща милост. Обесват го на общинската бесилка; и докато той рита във въздуха и се бори за въздух, палачът го улавя за краката и прерязва въжето, осъденият с хрипливо дишане се връща към живота, а палачът го полага върху дървена скара, за да го свести; но после разрязва корема му, измъква вътрешностите му, така че той да може да види пулсиращото си сърце и потръпващия си стомах, който се изсипва заедно с кръвта му, а след това го разсичат на четири: отсичат краката и ръцете му, и изпращат главата му с ужасеното изражение на лицето да бъде поставена, набита на копие, на Лондонския мост, та гарваните да изкълват сълзящите му очи. Томас Саутуел, моят някогашен изповедник, каноник на църквата „Свети Стефан“, умира от мъка в Тауър. Ричард казва, че негови приятели тайно му занесли отрова, за да му спестят страданията, понесени от Болингбрук. Писарят на херцогинята, Джон Хоум, е изпратен в тъмница, и се надява на помилване. А гордата херцогиня е заставена да се покае публично.

Жената, която влезе тържествено в Лондон, облечена в златен брокат, с благородниците на кралството в свитата си, е осъдена да обикаля из Уестминстър боса, разсъблечена, само по ленената си фуста, със запалена църковна свещ, докато хората ѝ подвикват подигравателно и си я показват един на друг — тази жена, която е била първата дама в кралството, а сега е принизена до крайност. Гледам я от стъпалата пред голямата порта на двореца Уестминстър, докато минава, забила поглед в студените камъни под треперещите си боси крака. Тя не вдига поглед, за да види мен или жените, които някога се надпреварваха да се уредят на служба при нея, но сега се смеят и я сочат с пръст; не вдига глава, а прекрасната ѝ тъмна коса пада тежко върху лицето ѝ като воал, за да скрие срама ѝ. Най-могъщите мъже в кралството смъкнаха в прахта една херцогиня, и я превърнаха в посмешище за лондонското простолюдие. Толкова силно се боят от нея, че поеха риска да опозорят човек от своята среда. Толкова жадуват да спасят себе си, че решиха да отхвърлят нея. Съпругът ѝ, който сега е всеобщо известен като „добрият“ херцог Хъмфри, заявява, че тя го подлъгала да се ожени за нея чрез магьосничество; бракът им незабавно е обявен за недействителен. Тя, херцогиня с кралска кръв, съпруга на престолонаследника, сега е осъдена вещица; никой мъж няма да ѝ даде името си, и ще я държат в тъмница до края на живота ѝ.

Сещам се за видението, което ми се яви, докато слизахме от баржата в Гринич: когато я видях следвана от черно куче, бойно куче, черен мастиф, спомням си мириса, който витаеше около нея въпреки парфюма и съвършено изпраното бельо, и си помислям, че черното куче ще я следва и ще тича нагоре-надолу по стълбите на замъка Пийл на остров Ман, докато тя ще чака, дълги, дълги години, своето избавление в смъртта.

Веднага щом успяваме да получим позволение да напуснем двора, Ричард и аз се връщаме у дома, в Графтън. Смъртта на вещицата, опозоряването на херцогинята и настървението за лов на вещици само подклаждат царящия в двора ужас. Боязънта от непознатото и страхът от тъмните часове заразяват цял Лондон. Всеки, който изучава звездите от години, чете книги или проучва качествата на металите, си намира причина да замине за провинцията, и Ричард смята, че ще е по-безопасно за нас, ако аз — с моя опасен произход — съм далече от двора.

В Графтън има много работа за вършене. След смъртта на баща си Ричард наследява земята и отговорностите на положението си като господар на селцето и пазител на мира. Аз също имам работа за вършене. Люлката отново е излъскана, а повоите — изпрани и проветрени.

— Мисля, че това ще бъде още един син — казвам на съпруга си.

— Нямам нищо против — казва той. — Стига бебето да е здраво и силно, и ти да се привдигнеш от родилното ложе така радостно, както лягаш в него.

— Ще се привдигна със син — казвам уверено. — И той ще бъде украшение за страната си и съкровище за рода си.

Той се усмихва и ме почуква с пръст по носа.

— Ти си странно малко създание. Какво имаш предвид?

— И ще го кръстим Антъни — продължавам.

— На светеца ли? — пита съпругът ми. — Защо на него?

— О, защото е ходел да проповядва край реката — казвам. — Харесва ми мисълта да почета името на светец, който проповядвал на рибите, които подавали главици от водата да го слушат, а русалките казвали: „Амин“.

На другата година след Антъни се ражда момиче, което кръщаваме Мери, а след нея — още едно момиче.

— Жакета — заявява съпругът ми. — Трябва да я наречем Жакета, най-хубавото име за най-красивата жена. — Надвесили сме се над малката дървена люлка, докато малката спи, с лице, обърнато на една страна, със съвършени мигли, спуснати върху розовата ѝ буза. Клепачите ѝ потрепват, тя сънува. Питам се какво сънува едно бебе? Знаят ли бебетата, че ще отидат именно при тези родители, които сме ние? Подготвени ли са за света, който създаваме? Ричард плъзва ръка около талията ми: