— Просто знаех — казвам. — Сякаш разпознах гласа ѝ. Сякаш винаги го бях познавала.
— Това е вярно. Просто знаеш — кимва Жана. — Но откъде знаеш, че идва от Бог, а не от дявола?
Поколебавам се. Всякакви духовни въпроси би трябвало да бъдат представяни на моя изповедник, или поне на майка ми или пралеля ми. Но песента на Мелузина, и тръпката по гръбнака ми, и това, че понякога зървам невидимото — нещо наполовина изгубено, мернато зад някой ъгъл, по-светлосиво петно в сив полумрак, сън, който е твърде ясен, за да бъде забравен, бегла частица предчувствие, но никога нещо, което мога да опиша — тези неща са твърде неубедителни, за да бъдат изказани. Как мога да питам за тях, когато дори не мога да ги облека в думи? Как мога да понеса някой да ги назове неумело или, дори по-лошо, да се опита да ги обясни? Със същия успех мога да се опитам да задържа зеленикавата вода на рова около замъка в присвитите си в шепи ръце.
— Никога не съм питала — казвам. — Защото едва ли има някакво значение. Както когато влизаш в някоя стая и тя е тиха — но знаеш, просто долавяш, че там има някой. Не можеш да го чуеш или да го видиш, но просто знаеш. Нищо повече. Никога не мисля за това като за дарба, която идва от Бог или от дявола. То просто не е нищо особено.
— Моите гласове идват от Бог — казва убедено Жана. — Знам го. Ако не беше вярно, щях да съм напълно изгубена.
— Можеш ли тогава да предсказваш бъдещето? — пита ме детински Елизабет.
Пръстите ми се сключват върху картите.
— Не — казвам. — И тези карти не са за гадаене, а просто за игра. Това са карти за игра. Не предсказвам бъдещето. Пралеля ми не би ми позволила да го правя, дори да можех.
— О, предскажи моето!
— Това са просто карти за игра — настоявам. — Не съм гадателка.
— О, изтегли една карта за мен и ми кажи — казва Елизабет. — Също и за Жана. Какво ще стане с нея? Нали искаш да знаеш какво ще се случи с Жана?
— Това не значи нищо — казвам на Жана. — Донесох ги само за да можем да играем.
— Красиви са — казва тя. — В двора ме научиха да играя с карти като тези. Колко са ярки!
Подавам ѝ ги.
— Внимавай с тях, много са ценни — казвам ревниво, докато тя ги разпростира със загрубелите си ръце. — Госпожица дьо Люксембург, която наричаме просто „Мадмоазел“, ми ги показа, когато бях малка, и ми каза имената на изображенията. Позволява ми да ги вземам назаем, защото обичам да играя. Но ѝ обещах, че ще внимавам с тях.
Жана ми подава обратно тестето и макар че внимава, а ръцете ми са готови да ги поемат, една от плътните карти се търкулва между нас и пада с лицевата си страна надолу, на тревата.
— О! Съжалявам — възкликва Жана и бързо я вдига.
Усещам полъх, като хладно докосване надолу по гръбнака. Ливадата пред мен и кравите, които махат с опашки в сянката на дървото, ми се струват далечни, сякаш ние двете сме затворени под стъкло, като пеперуди в стъкленица, в друг свят.
— По-добре да я погледнеш сега — чувам се да казвам.
Жана поглежда ярко изрисуваната картинка, очите ѝ леко се разширяват, а после ми я показва.
— Какво означава това?
Това е изображение на мъж, облечен в синя ливрея, увиснал надолу с главата на единия си изпънат крак, докато другият е присвит непринудено, насочен към изправения крак и подпрян върху него, сякаш танцува, преобърнат във въздуха. Ръцете му са сключени зад гърба, сякаш ще се поклони; и двете виждаме как щастливо се вее синята му коса, докато той виси, надолу с главата, усмихнат.
— Le Pendu2 — прочита Елизабет. — Колко ужасяващо. Какво означава? О, нима означава… — тя млъква рязко.
— Това не означава, че ще бъдеш обесена — казвам бързо на Жана. — Така че не си го мисли. Това е просто карта за игра, не може да означава нищо подобно.
— Но какво означава? — настоява другото момиче, макар че Жана мълчи, сякаш това не е нейната карта, сякаш не нейното бъдеще отказвам да разгадая.
— Той виси на две млади дръвчета — казвам. Опитвам се да спечеля време, докато сериозните кафяви очи на Жана са вперени в мен. — Това означава пролет, обновление и живот — не смърт. И дърветата са две; мъжът виси точно по средата между тях. Той е самото ядро на възкресението.
Жана кимва.
— Дърветата са приведени към него, сякаш му се кланят, той е щастлив. И погледни: не е обесен за врата, за да го убият, а е завързан за крака — казвам. — Ако поиска, може да протегне ръка и да се развърже. Може да се освободи, ако иска.
— Но той не се освобождава — отбелязва момичето. — Той е като гимнастик, акробат. Какво означава това?
— Означава, че той се е озовал доброволно там, чака доброволно, позволил е да го окачат за единия крак, за да увисне във въздуха.
— Да бъде жива жертва? — изрича бавно Жана с думите на литургията.
— Той не е разпнат — посочвам бързо. Сякаш всяка дума, която изричам, води до нова форма на смърт. — Това не означава нищо.
— Не — казва тя. — Това са само карти за игра, и ние просто играем с тях. Тази карта, с Обесения, е красива. Той изглежда щастлив. Изглежда щастлив да виси надолу с главата през пролетта. Да те науча ли на една игра с броене, която играем в Шампан?
— Да — казвам. Протягам ръка, за да взема картата ѝ, и тя я поглежда за миг, преди да ми я върне.
— Наистина, това не означава нищо — казвам ѝ отново.
Тя ми се усмихва с ясната си, искрена усмивка.
— Зная достатъчно добре какво означава — казва тя.
— Ще играем ли? — Започвам да разбърквам картите и една се преобръща в ръката ми.
— Ето това е добра карта — отбелязва Жана. — La Roue de Fortune3.
Протягам картата, за да ѝ я покажа.
— Това е Колелото на Съдбата, което може да те изпрати много високо, или много да те принизи. Посланието му е да бъдеш безразличен към победата и поражението, тъй като и двете идват с едно завъртане на колелото.
— В нашите земи фермерите правят знак за колелото на съдбата — отбелязва Жана. — Изписват кръг във въздуха с показалец, когато се случва нещо много хубаво или много лошо. Когато някой наследи пари или изгуби хубава крава, прави това.
— Тя насочва пръст във въздуха и рисува кръг. — И казват нещо.
— Заклинание ли?
— Не истинско заклинание — тя се усмихва дяволито.
— Какво тогава?
Тя се изкикотва:
— Казват „merde“4.
Толкова съм потресена, че залитам назад и избухвам в смях.
— Какво? Какво? — пита по-младото момиче.
— Нищо, нищо — казвам. Жана още се кикоти. — Сънародниците на Жана казват с право, че всичко се превръща в прах, и че единственото, което човек може да направи по въпроса, е да се научи на безразличие.
Бъдещето на Жана е несигурно; тя се люшка като Обесения. Всичките ми близки — баща ми Пиер, граф дьо Сен-Пол, вуйчо ми, Луи дьо Люксембург, и любимият ми чичо, Жан дьо Люксембург, са в съюз с англичаните. Баща ми пише от дома ни в замъка Сен-Пол на брат си Жан, и като бъдещ глава на нашата фамилия му нарежда да предаде Жана на англичаните. Но пралеля ми, госпожица дьо Люксембург, настоява да задържим Жана на сигурно място, и чичо ми се колебае.
Англичаните настояват да получат неговата пленница, и тъй като англичаните владеят почти цяла Франция, а съюзникът им, херцогът на Бургундия, се разпорежда с по-голямата част от останалата Франция, това, което казват те, обикновено става. Обикновените английски войници паднали на колене на бойното поле, за да въздадат благодарност, и плакали от радост, когато Девата била заловена. Те не се съмнявали, че без нея френската армия, техният неприятел, ще рухне и ще се превърне в изплашената сбирщина, каквато беше, преди да се появи тя.
Херцог Бедфорд, регентът, който управлява английските земи във Франция — почти цялата северна част на страната — всекидневно изпраща писма на чичо ми, напомня му неговата лоялност към английското управление и продължителното им приятелство, и обещава пари. Обичам да наблюдавам английските пратеници, когато се появяват, облечени в прекрасните ливреи на дома на херцога с кралска кръв, възседнали красиви коне. Всички казват, че херцогът е велик човек, много обичан, най-видната личност във Франция, човек, когото не е добре да ядосаш; но засега чичо ми се подчинява на своята леля, на Мадмоазел, и не предава нашата затворничка.
Чичо ми очаква френският двор да предложи цена за нея — в края на краищата, те ѝ дължат самото си съществуване, но оттам пазят странно мълчание, дори след като той им пише и казва, че Девата е при него, и че е готова да се върне в двора на своя крал и да служи отново в неговата армия. С нея начело те биха могли да потеглят срещу англичаните и да победят. Нима не биха изпратили цяло състояние, за да си я получат обратно?
— Те не я искат — съобщава му пралеля ми. Седят на уединената си маса за вечеря; голямата вечеря за цялото домакинство вече се е състояла в залата, където двамата са седнали пред хората на чичо ми, опитали са блюдата и са ги разпратили из стаята като жест към специалните си фаворити. Сега са се настанили удобно край малка маса пред огъня в личните покои на пралеля ми, обслужвани от личните ѝ слуги. По време на сервирането аз трябва да стоя права заедно с още една придворна дама. Работата ми е да наглеждам слугите, да ги викам да се приближат напред, когато е нужно, да стоя със скромно сключени отпред ръце, и да не чувам нищо. Разбира се, слушам през цялото време.
— Жана превърна в мъж момчето-принц Шарл, той не беше нищо, преди тя да дойде при него и да му разкаже за видението си, а после тя превърна този мъж в крал. Научи го да предяви своите права над наследството си. Превърна онези, които се влачеха след него само заради положението му, в армия, и направи тази армия победоносна. Ако бяха следвали съветите ѝ, както тя следваше гласовете, които чуваше, щяха да прогонят англичаните от тези земи обратно на мъгливите им острови, и ние щяхме да се отървем от тях завинаги.
"Повелителка на реките" отзывы
Отзывы читателей о книге "Повелителка на реките". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Повелителка на реките" друзьям в соцсетях.