Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Не ме е грижа. Ричард е доказал храбростта си пред цяла Англия и никой не може да се съмнява в честта му. Той преживя обсада и няколко нападения без драскотина и се връща в Англия като герой. Първото ми дете, дъщерята, която предрекох, се ражда без затруднения, когато живият плет се свежда, натежал от бели майски цветчета, а косовете пеят в здрача, през тази първа пролет в провинцията. На следващата година на бял свят идва нашият син и наследник.

Кръщаваме го Луис, и аз откривам, че съм очарована от това момче, което сме създали. Той има много светла коса, почти сребриста, но очите му са тъмни като нощното небе. Акушерката, която ми помага за това второ раждане, ми казва, че очите на всички бебета са сини и че както цветът на косата, така и очите му може да се променят; но с тези ангелски цветове той ми се струва като момче, което е наполовина от народа на феите. Сестричката му още спи във фамилната люлка от черешово дърво на рода Удвил, и затова нощем ги слагам вътре заедно, един до друг върху дъските им за повиване като красиви малки кукли.

Ричард казва със задоволство, че съм жена, напълно забравила да бъде съпруга и любовница, и че той е ужасно пренебрегнат съпруг. Той обаче се шегува, и също се наслаждава на красотата на нашата дъщеричка и на растежа и силата на нашия син. На следващата година раждам сестра им, моята Ан, и докато съм в усамотение за раждането ѝ, свекър ми се разболява от треска и умира. За негова утеха той доживява да научи, че кралят ни е простил и ни е повикал да се върнем в двора. Само че с едва двегодишна дъщеря, момче на година, и ново бебе в резбованата люлка, аз не изгарям от желание да отида.

— Никога няма да спечелим достатъчно, за да изплатим дълговете си, докато живеем в провинцията — увещава ме моят съпруг. — Имам най-охранените крави в Нортхамптъншър, и най-хубавите овце, но наистина ти го казвам сериозно, Жакета: ще живеем и ще умрем, затънали в дългове. Омъжила си се за беден човек и би трябвало да се радваш, че не те принуждавам да просиш по долна фуста.

Размахвам към него писмото с кралския печат:

— Но виж, нареждат ни да отидем в двора за Великденското празненство, а тук имам друго писмо от управителя на кралското домакинство, който пита дали имаме достатъчно стаи, така че кралят да отседне при нас по време на лятното си пътуване.

Ричард почти побелява като платно.

— Мили Боже, не, не можем да подслоним двора. И със сигурност не можем да го изхраним. Управителят на кралското домакинство да не е полудял? Каква къща си мислят, че имаме?

— Ще пиша и ще им съобщя, че имаме само скромна къща, а когато на Великден отидем в двора, трябва да се постараем да го забележат.

— Но няма ли да се радваш да отидеш в Лондон? — пита ме той. — Можеш да си купиш нови дрехи, обувки и всякакви красиви неща. Не ти ли липсваше дворът и целият онзи свят?

Заобикалям масата, за да застана зад стола му, надвесвам се и облягам буза на неговата.

— Ще се радвам да бъда отново в двора, защото кралят е източник на богатство и покровителство, а аз имам две хубави дъщери, които един ден ще трябва да сключат добри бракове. Ти също си твърде добър рицар, за да прекарваш времето си в отглеждане на добитък: кралят не би могъл да има по-предан съветник, и знам, че ще искат да заминеш отново за Кале. Но не, щастлива съм тук с теб, и ще отидем само за малко и ще се върнем пак у дома, нали? Няма да бъдем придворни, прекарващи там цялото си време?

— Ние сме скуайърът8 от Графтън и неговата съпруга — заявява съпругът ми. — Станали жертва на похотта, затънали до ушите в дългове, заселили се в провинцията. Тук ни е мястото, сред разгонени животни, без пари. Те са тварите, равни нам. Това е мястото, където е редно да бъдем.

Казах истината, когато твърдях, че съм щастлива в Графтън, но сърцето ми подскача от най-лекомислена радост, когато кралят изпраща кралската баржа да ни отведе надолу по реката, и аз виждам високите кули на замъка в Гринич и на новия Бела Корт, построен от херцог Глостър. Той е толкова красив и пищен, че не мога да не изпитам наслада, задето идвам в него като фаворитка на двора и се връщам към положението на една от най-изтъкнатите дами в страната. Баржата се носи бързо по течението, докато барабанчиците поддържат ритъма на гребците, а после те слагат веслата на рамо и лодкарите в ливреи на кея улавят въжетата и изтеглят баржата успоредно на брега.

Тъкмо съм стъпила на подвижния мост, когато вдигам поглед и виждам, че кралската свита се завръща от разходка край реката и сега всички бавно се отправят да ни посрещнат. Най-отпред е кралят, който вече не е момче: той е млад мъж, на почти двайсет години, уверено пристъпва напред и ме целува, като сродник, по двете бузи, и подава ръка на съпруга ми. Виждам, че придружителите зад него са изненадани от топлотата, с която ни посреща, а после те също са принудени да дойдат да ни поздравят. Първо Хъмфри, херцог Глостър, някогашният ми девер, за когото първият ми съпруг казваше, че трябва да държим под око, а зад него идва херцогиня Елинор. Тя върви бавно към кея — жена, опиянена от собствената си красота — и отначало аз виждам само заслеплението на суетата, но после поглеждам отново. По петите я следва едро черно куче, огромно създание, мастиф или някакво друго бойно куче. В мига, когато го виждам, почти ми идва да изфуча като котка с настръхнала козина и потъмнели очи. Видът на грозното куче толкова отклонява вниманието ми, че оставям херцога да вземе ръката ми, да ме целуне по бузата и да шепне в ухото ми, без да чувам и дума от това, което казва. Когато съпругата му, херцогиня Елинор, приближава, откривам, че се взирам в нея, а когато пристъпва напред, за да ме целуне, трепвам и се отдръпвам от докосването ѝ, сякаш от нея се носи дъхът на старо бойно куче. Налага се да приема студената ѝ прегръдка, и да се усмихна също така студено, както се усмихва тя. Едва когато тя ме пуска и аз отстъпвам назад, виждам, че в краката ѝ няма черно куче, и никога не е имало. За миг съм получила видение от другия свят, и разбирам, скривайки потръпването си, че един ден ще има черно куче, което ще тича по каменни стълби в студен замък и ще вие пред вратата ѝ.

С изминаването на месеците разбирам, че имам основание да се боя от херцогинята. Тя е навсякъде в двора, тя е първата дама на страната, кралица във всяко отношение, освен по име. Когато дворът е в Уестминстърския дворец, тя живее в покоите на кралицата и носи кралските накити. По време на процесиите върви точно зад краля. Отнася се към него с раболепна интимност, непрекъснато слага ръка на рамото му и му шепне на ухото. Единствено лъчезарната му невинност ги спасява да не изглеждат като заговорници, или нещо по-лошо. Неизбежно е, като вдовстваща херцогиня на Англия, да бъда постоянно в нейната компания, и знам, че не ѝ се нрави хората да ни сравняват. Когато влизаме на вечеря, вървя зад нея, през деня седя с дамите ѝ, а тя се отнася към мен с презрение, което не ѝ струва усилие, защото в нейните очи съм жена, пропиляла ценния актив на младостта и красотата си, захвърляйки го заради любовта.

— Можете ли да си представите да сте херцогиня с кралска кръв, а да се принизите дотолкова, че да се омъжите за скуайър от домакинството си? — долавям съскащия ѝ шепот към една от дамите ѝ, докато шия в покоите ѝ. — Що за жена би направила подобно нещо?

Вдигам поглед:

— Жена, която е срещнала най-прекрасния мъж, ваша светлост — отвръщам. — И не съжалявам, и не се съмнявам в съпруга си, който отвръща на любовта с любов и на предаността — с преданост.

Това е удар, насочен към нея, защото като метреса, превърнала се в съпруга, тя винаги със страх бди за друга метреса, която може да опита да повтори номера, който тя изигра на своята приятелка, графинята.

— Това не е избор, който аз бих направила — казва тя по-меко. — Нито пък избор, който една жена от благороден произход, мислеща за благото на семейството си, би направила.

Свеждам глава.

— Зная това — отбелязвам. — Но по онова време не мислех за семейството си. А за себе си.

В навечерието на Еньовден тя влиза в Лондон, придружена от лордовете и благородниците, радващи се на специалното ѝ благоволение, толкова величествена, сякаш е гостуваща принцеса. Като дворцова дама аз я следвам в свитата ѝ, и така, докато процесията лъкатуши из улиците, дочувам не дотам ласкави подмятания от гражданите на Лондон. Обичам лондончаните още от времето, когато самата аз влязох тържествено в града, и знам, че са хора, които лесно могат да бъдат омаяни от една усмивка, но също така лесно се дразнят при всеки признак на суетност. Пищната свита на херцогинята буди у тях присмех, макар че докато тя минава, докосват почтително шапките си, а после крият с тях ухилените си лица. Но след като тя отминава, надават ликуващ възглас за мен. Харесва им фактът, че съм се омъжила за англичанин, по любов, жените по прозорците пращат въздушни целувки на съпруга ми, който е прочут с привлекателността си, а мъжете по кръстопътищата подвикват пиперливи забележки към мен, красивата херцогиня, и казват, че ако толкова ми се нравят англичаните, може да пробвам някой лондончанин за разнообразие.

Гражданите на Лондон не са единствените хора, които хранят неприязън към херцогиня Елинор. Кардинал Боуфорт не изпитва добри чувства към нея; а е опасно да го имаш за враг. Не я е грижа, че е трън в очите му; тя е омъжена за престолонаследника, и кардиналът не може да направи нищо, за да промени това. Всъщност, мисля, че тя дори рискува да си навлече неприятности с него, в желанието си да го предизвика, за да се реши веднъж завинаги кой ръководи краля. Кралството се разделя на привърженици на херцога, и такива, които предпочитат кардинала; положението скоро ще достигне до критична точка. С това триумфално влизане в Лондон херцогинята предявява правата си.