Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Поклащам глава. Не искам да обсъждам унаследяването на трона, държавна измяна е дори да намеквам, че младият крал е болнав и слаб; а той е и едното, и другото.

— Ще ви кажа какво искам — казвам. — Искам билково питие за зачеване.

Тя ми хвърля потаен, кос поглед:

— Искате бебе, макар да нямате съпруг?

— Не е за мен — лъжа бързо. — За една приятелка е.

— А тази приятелка на същата възраст и със същото телосложение като вас ли е? — пита тя безочливо. — Трябва да знам, заради билките.

— Можете да го приготвите така, сякаш го правите за мен, и да ми дадете рецептата.

Тя кимва:

— Ще бъде готово утре. Вие… приятелката ви… трябва да го пие всяка вечер.

Кимвам:

— Благодаря ви. Няма друго.

Тя се поколебава на прага.

— Всяка жена, която дръзва да гради сама съдбата си, винаги ще се поставя в опасност — отбелязва тя, сякаш без повод. — А тъкмо вие бихте могли да предвидите това.

Усмихвам се на предупреждението ѝ, а после импулсивно протягам ръка към нея и правя онзи жест, кръгът, изрисуван във въздуха с показалец: колелото на съдбата. Тя разбира, усмихва се в отговор и си отива.

Изчаквам един месец, два месеца, после, в полунощ, в края на лятото, Ричард тихо се вмъква в стаята ми и аз се сгушвам в обятията му.

— Имам новини за теб — казвам му. Наливам му чаша от най-доброто вино от Гаскония. При изричането на тези думи у мен се надига бълбукащ смях. Идва ми да се засмея на глас от внезапно обзелата ме дързост, от радостта ми, от силата на моето щастие.

— Добри новини? — пита той.

— Добри новини — казвам. — Любов моя, трябва да ти го кажа; но сега почти не зная как да ти го съобщя — очаквам дете.

Чашата пада от ръцете му и се разбива на каменния под. Той дори не обръща глава да види пораженията, глух е за шума и напълно забравил за цената.

— Какво?

— Чакам дете — изричам спокойно. — Вече от месец.

— Какво?

— Всъщност, мисля, че ще бъде момиче — казвам. — Мисля, че ще се роди в началото на другото лято.

— Какво? — повтаря той.

Напиращият кикот заплашва да избухне, ужасеното му изражение не ме плаши.

— Любими — изричам търпеливо. — Радвай се. Нося детето ти. Нищо на света не би могло да ме направи по-щастлива, отколкото съм тази вечер. Това за мен е началото на всичко. Най-сетне съм земна жена, плодородна почва, в която кълни семе.

Той обронва глава в ръцете си.

— Аз те съсипах — казва. — Да ми прости Господ. Аз никога няма да си простя. Обичам те повече от всичко на света, а те доведох до позора.

— Не — казвам. — Не говори за позор. Това е прекрасно. Това е решението на всичко. Ще се оженим.

— Ще бъдем принудени да се оженим! — възкликва той. — Иначе ще бъдеш посрамена. Но ако се оженим, ще изпаднеш в немилост. Господи, в какъв капан се вкарах, и в каква клопка вкарах теб.

— Това е изходът от капана — казвам. — Защото никой няма да може да ни принуди да отречем брака си, ако сме разменили брачни обети и очакваме дете. Съветът, майка ми, кралят, всички ще трябва да го приемат. И макар че няма да им хареса, ще го понесат. Говори се, че майката на самия крал се омъжила за Оуен Тюдор без позволение…

— И изпаднала в немилост! Преспала с отговорника за гардероба си и никога не се върнала в двора. Родният ѝ син промени закона на страната, за да попречи на вдовица от кралско потекло някога да извърши отново подобно нещо! Този закон важи за теб!

— Тя е оцеляла — отвръщам спокойно. — И има две красиви момчета, полубратя на краля. Ричард, не мога да живея без теб. Не мога да се омъжа за другиго. Страстта ни подтикна да станем любовници, а сега ни подтиква по-нататък — да се оженим.

— Не искам да те съсипя — казва той. — Да ми прости Господ, макар да те обичам, не желая това. Презирах Оуен Тюдор, задето направи дете на кралицата, на която трябваше да служи, мъж, който съсипа една жена, която трябваше да е готов да брани с живота си — а сега постъпих също така егоистично като него! Би трябвало да си тръгна начаса. Би трябвало да поема на кръстоносен поход. Би трябвало да ме обесят за измяна.

Правя дълга пауза, а после вдигам очи и му отправям поглед, бистър като горско езеро.

— О, нима съм се излъгала в теб? Нима отдавна съм се лъгала? Нима не ме обичаш? Не искаш ли да се ожениш за мен? Нима ще ме отхвърлиш?

Той пада на колене:

— Кълна се в Бога, обичам те и си ми по-скъпа от всичко на света. Разбира се, че искам да се оженя за теб. Обичам те от цялото си сърце и душа.

— Тогава приемам — казвам радостно. — Ще бъда щастлива да съм твоя съпруга.

Той поклаща глава:

— За мен би трябвало да е чест да се оженя за теб, любов моя, ти си далеч, далеч над онова, което заслужавам — но толкова се боя за теб… — поразява го внезапна мисъл. — … и за нашето дете! — Нежно поставя длан върху корема ми. — Боже мой, дете. Ще трябва да пазя и теб, и него. Сега ще трябва да се грижа за двама.

— Ще бъда Жакета Удвил — изричам замечтано, преобръщайки името в устата си. — Жакета Удвил. А тя ще бъде Елизабет Удвил.

— Елизабет? Сигурна си, че е момиче?

— Сигурна съм. Тя ще бъде Елизабет, първата от много деца.

— Ако не ме обезглавят за държавна измяна.

— Няма да те обезглавят. Ще говоря с краля, ще говоря и с майка му, кралица Катерина, ако трябва. И ще бъдем щастливи.

Когато ме оставя тази нощ, той все още се разкъсва между възторга, че ще се оженим, и угризенията, че ме е вкарал в беда. Седя будна до прозореца си, с ръка върху корема, и гледам луната. Тази нощ има нова луна, в първа четвърт, подходяща луна за нови начала, нови надежди, и за начало на нов живот. Подтикната от внезапно хрумване, изваждам картите, които ми даде пралеля ми, и ги разстилам с лице надолу пред себе си. Ръката ми кръжи над една карта, а после над друга, преди да избера една. От всички карти тази е любимата ми: Дама Купа, дамата, олицетворяваща водата и любовта, картата на самата Мелузина, карта, олицетворяваща прозрение и нежност. Момичето, на което се падне тази карта, ще бъде кралица, обичана кралица.

— Ще се омъжа за баща ти — казвам на малката искрица живот вътре в мен. — И ще те доведа на бял свят. Знам, че ще бъдеш прекрасна, защото баща ти е най-красивият мъж в Англия, но се питам какво ще постигнеш в живота си, и колко далече ще стигнеш, когато всичко ти стане ясно — когато и ти видиш мъжа, когото обичаш, и познаеш живота, който искаш.

Изчакваме дворът да се отправи бавно обратно към Лондон; по пътя отсядаме в Нортхамптън. Рано една сутрин, преди дамите ми да се размърдат, аз се измъквам от покоите си и се срещам с Ричард в конюшните. Той е сложил седлото и юздата на Мери, приготвил е и собствения си боен кон за път, и ние поемаме надолу по малкия път към родното му село Графтън. Един свещеник живее тук, в отшелническо уединение, а близо до чифлика има малък параклис. Бащата на Ричард чака там, със строго и нервно изражение, довел е и трима свидетели. Ричард отива да намери свещеника, а баща му пристъпва напред.

— Надявам се, че знаете какво правите, ваша светлост — казва той без заобикалки, докато ми помага да сляза от коня си.

— Омъжвам се за най-чудесния човек, когото съм срещала.

— Ще ви струва скъпо — предупреждава той.

— По-лошо ще бъде да го загубя.

Той кимва, но сякаш не е напълно сигурен в правотата на думите ми; въпреки това ме улавя под ръка и ме въвежда в параклиса. В източния край има малък каменен олтар, кръст и горяща свещ. Пред олтара стои свещеникът в кафявото расо на францисканския орден, а до него — Ричард, който се обръща и ми се усмихва стеснително, сякаш сме се изправили пред стотици хора и носим златотъкани одежди.

Отивам до олтара и точно когато започвам да давам своите отговори на обетите, които свещеникът тихо ми подсказва, слънцето изгрява и заблестява през кръглия прозорец от рисувано стъкло над олтара. За миг забравям какво трябва да кажа. В краката ни, по каменния под на параклиса се разстила воал от цветове и аз си помислям замаяно, че сега съм тук, омъжвайки се за човека, когото обичам, и че един ден ще стоя тук, когато дъщеря ми се омъжва за мъж по свой избор, с небесна дъга под краката ѝ и корона пред нея. Внезапното видение ме кара да се поколебая, и Ричард ме поглежда:

— Ако изпитваш някакви съмнения, дори мигновено съмнение, не е нужно да се женим — казва той бързо. — Ще измисля нещо. Ще се погрижа за безопасността ти, любов моя.

Вдигам към него усмихнато лице: пречупени от сълзите в очите ми, слънчевите лъчи образуват дъга и около него.

— Нямам съмнения. — Обръщам се към свещеника. — Продължавайте.

Той ни кара да изречем обетите си, а после ни обявява за съпруг и съпруга. Бащата на Ричард ме целува по бузите и прегръща силно сина си. Ричард се обръща, плаща на тримата служители, които е наел като свидетели, и им казва, че ако ги призове, трябва да помнят този ден и час, и че ние сме наистина женени пред Бога, и поставя на пръста ми фамилния си пръстен и ми връчва кесия със злато пред всички, жест, потвърждаващ, че съм негова съпруга, че ми поверява честта и състоянието си.

— Сега какво? — пита баща му мрачно, докато излизаме от параклиса на слънчева светлина.

— Връщаме се в двора — казва Ричард. — А когато ни попадне удобен момент, ще трябва да съобщим на краля.

— Той ще ви прости — предрича баща му. — Той е млад човек, който бързо прощава всичко. Съветниците му са тези, които ще ви създадат проблеми. Ще те нарекат измамник, синко. Ще кажат, че си се домогвал до дама, която стои много по-високо от теб.