Той ми поръчва закуска и ме предава на камериерките ми, като им заръчва да се погрижат да се нахраня, а после да си почина. Шивачката и кроячите ще пристигнат веднага, за да ни вземат мярка за траурните дрехи, обущарят ще дойде да ми направи черни пантофи. Ръкавичарят ще направи десетки чифтове черни ръкавици, които да раздам на слугите си. Ще поръчат черно сукно, за да покрият пътя до катедралата, и черни пелерини за стоте бедняци, които ще бъдат наети да вървят след ковчега. Негова светлост ще бъде погребан в Руанската катедрала, в погребалното шествие ще вървят именити лордове, ще има голяма заупокойна литургия и всичко трябва да бъде направено точно както го искаше той, с достойнство, в английски стил.

Прекарвам деня, като пиша на всички, за да съобщя за смъртта на съпруга си. Пиша на майка си, за да ѝ съобщя, че съм вдовица като нея: негова светлост е починал. Пиша на краля на Англия, на херцога на Бургундия, на императора на Свещената Римска Империя, на другите крале, на Йоланда Арагонска. През останалото време се моля; присъствам на всички служби през деня в личния ни параклис, а междувременно монасите от катедралата в Руан ще бдят и ще се молят през всички часове на денонощието над тялото на моя съпруг, което се охранява от четирима рицари, застанали в четирите посоки на света: бдение, което ще приключи едва с погребението му.

Чакам, в случай че Бог има някакви напътствия за мен, чакам на колене да ме споходи някакво прозрение, да разбера, че моят съпруг е бил призован да получи наградата си, че най-после е пристигнал в земи, които не е нужно да защитава. Но не чувам и не виждам нищо. Дори Мелузина не нашепва жалейна песен за него. Питам се дали съм изгубила Зрението си и дали кратките видения, които ми се мяркаха в огледалото, са били последните гледки от друг свят, който няма да видя повече.

Вечерта, след часа, в който слънцето залязва, Ричард Удвил идва в покоите ми и ме пита дали ще вечерям в голямата зала на замъка сред мъжете и жените от нашето домакинство, или искам да ми сервират насаме, в покоите ми.

Поколебавам се.

— Ако смятате, че можете да дойдете в залата, за тях ще е ободряващо да ви видят — казва той. — Мнозина скърбят дълбоко за негова светлост, и биха искали да ви видят сред тях, а разбира се, и домакинството ви ще трябва да бъде разтурено, затова те сигурно биха искали да ви видят, преди да бъдат принудени да си тръгнат.

— Домакинството разтурено? — питам глупаво.

Той кимва:

— Разбира се, милейди. Английският кралски двор ще определи нов регент за Франция, а вие ще бъдете изпратена в Англия, за да ви уредят нов брак.

Поглеждам го напълно ужасена:

— Не мога дори да си помисля да се омъжвам отново.

Не е вероятно да намеря друг съпруг, който да не иска от мен нищо повече, освен да може да ме види гола. Един нов съпруг вероятно ще бъде по-строг и взискателен, един нов съпруг ще ми се натрапва със сила, един нов съпруг почти със сигурност ще бъде богат, влиятелен и стар. Но следващият стар човек няма да ми позволи да уча, няма да ме остави на спокойствие, със сигурност ще иска от мен син и наследник. Ще ме купи като юница, която трябва да бъде изпратена за разплод при бика. Мога да рева като юница в ливадата, но той ще ме възседне.

— Наистина не мога да понеса да бъда омъжена отново.

Усмивката му е горчива.

— И вие, и аз ще трябва да се научим да служим на нов господар — казва той. — Жалко за нас.

Замълчавам, после казвам:

— Ще отида да вечерям в залата, ако смятате, че всички биха го одобрили.

— Да, така мисля — казва той. — Можете ли да влезете сама?

Кимвам. Дамите ми се подреждат зад мен, а Ричард тръгва пред мен към двойните врати на голямата зала. Бъбренето зад вратите е по-тихо от обикновено: това е дом в траур. Стражите разтварят широко вратите и аз влизам. Изведнъж всички разговори спират и се възцарява внезапна тишина, после се разнася тътен и тропот, докато всички мъже се изправят на крака, като избутват назад пейки и столове, и всички свалят шапки и застават гологлави, докато минавам — стотици хора, показващи уважение към мен, младата вдовица на херцога, показващи обичта си към него, починалия, и скръбта от своята и моята загуба. Вървя сред тях и ги чувам приглушено да шепнат: „Бог да ви благослови, милейди“, докато стигам чак до подиума в другия край на залата, и заставам зад господарската маса, сама.

— Благодаря ви за съчувствието — обръщам се към тях с глас, отекващ като звук на флейта в залата с големи греди. — Негова светлост херцогът е мъртъв, и всички ние чувстваме загубата му. На всички ви ще бъдат изплатени надниците за още месец и ще ви препоръчам на новия регент на Франция като добри и надеждни слуги. Бог да успокои душата на негова светлост херцога, и Бог да пази краля.

— Бог да успокои душата на негова светлост херцога, и Бог да пази краля!

* * *

— Добре се справихте — казва ми Удвил, докато се връщаме към личните ми покои. — Особено по въпроса с надниците. При това наистина ще можете да ги платите. Негова светлост беше добър господар, в хранилището ви за пари и скъпоценности има достатъчно, за да платите надниците, и дори да изплатите пенсии за по-възрастните слуги. Самата вие ще бъдете много състоятелна жена.

Спирам в малка прозоречна ниша и се заглеждам към притъмнелия град. Изгрява овална луна във фаза три четвърти, топло жълта сред наситено синьото на индиговото небе. Би трябвало да садя в Пенсхърст билките, които чакат нарастващата луна; после обаче си давам сметка, че няма да видя Пенсхърст никога повече.

— А какво ще стане с вас? — питам.

Той свива рамене.

— Ще се върна в Кале, а после, след като назначат новия комендант, ще се прибера у дома в Англия. Ще си намеря господар, когото мога да уважавам, и ще му предложа услугите си. Може би ще се върна във Франция с някой нов поход, а ако кралят сключи мир с Арманяк, после може да служа на краля в английския двор. Може би ще отида в Светите Земи и ще стана кръстоносец.

— Но аз няма да ви виждам — казвам, сякаш мисълта ме поразява внезапно. — Няма да бъдете в моето домакинство. Дори не зная къде ще живея, а вие може да отидете къде ли не. Вече няма да бъдем заедно. — Поглеждам го, осъзнала внезапно смисъла на думите си. — Вече няма да се виждаме.

— Така е — казва той. — Тук ще се разделим. Навярно няма да се видим повече.

Ахвам. Мисълта, че няма да го видя никога повече, е толкова невероятна, че не мога да я схвана. Засмивам се треперливо.

— Това ми се струва невъзможно. Виждам ви всеки ден, толкова съм привикнала… Вие винаги сте тук, разхождам се с вас или яздя с вас, заедно с вас съм всеки ден от — колко — повече от две години? — още от сватбения си ден. Свикнала съм с вас… — млъквам рязко от страх да не издам слабостта си. — Онова, за което всъщност се питам, е кой ще се грижи за Мери? Кой ще я пази?

— Новият ви съпруг? — предполага той.

— Не знам, не мога да си представя това. Не мога да си представя, че може да не бъдете тук. А Мери…

— Какво за Мери?

— Тя не обича непознати мъже — казвам глупаво. — Харесва само вас.

— Милейди…

Млъквам, доловила напрежението в гласа му:

— Да?

Той хваща ръката ми, пъха я под лакътя си и ме повежда по галерията. В очите на всичките ми дами, седнали в далечния край до огъня, ние просто се разхождаме, планирайки следващите няколко дни, както винаги сме вървели и говорили заедно, постоянни спътници: херцогинята и верният ѝ рицар. Но този път той задържа ръката си върху моята, а пръстите му горят, сякаш има треска. Този път главата му е сведена толкова близо към мен, че ако вдигна поглед към него, устните ни ще се докоснат. Вървя с извърната настрани глава. Не трябва да вдигам поглед към него, така че устните ни да се докосват.

— Не мога да зная какво ще ни донесе бъдещето — изрича той с бърз шепот. — Не мога да зная къде ще ви намерят съпруг, нито какво ми готви животът. Но не мога да ви пусна да си отидете, без да ви кажа… без да ви кажа поне веднъж… че ви обичам.

Поемам си рязко дъх при тези негови думи.

— Удвил…

— Не мога да ви предложа нищо, аз съм почти нищожество, а вие сте най-високопоставената дама във Франция. Но исках да знаете, че ви обичам и ви желая, и това е така още от деня, в който ви видях за първи път.

— Редно е…

— Трябва да ви кажа, трябва да знаете; обичах ви почтено, както е редно един рицар да обича своята дама, и ви обичах страстно, както един мъж може да обича жена; а сега, преди да ви оставя, искам да ви кажа, че ви обичам, обичам ви… — той млъква рязко, поглежда ме отчаяно и повтаря: — Трябваше да ви кажа.

Имам чувството, че ставам цялата златна и топла, все едно преобразена от алхимията. Усещам как се усмихвам, засиявайки при тези думи. Изведнъж разбирам, че той казва истината, че наистина е влюбен в мен, и изведнъж осъзнавам и друга истина: че аз съм влюбена в него. И той ми го каза, той изрече думите, аз плених сърцето му, той ме обича, той ме обича, мили Боже, той ме обича. И Бог ми е свидетел — макар Ричард да не е разбрал още — че аз също го обичам.

Без дума повече ние влизаме в малка стая в края на галерията, той затваря вратата зад нас и ме взема в прегръдките си с едно бързо, неустоимо движение. Вдигам глава към него и той ме целува. Ръцете ми го галят — от късо подстриганата красива глава до широките рамене — и аз го притискам към себе си, все по-плътно и по-плътно. Усещам мускулите на раменете му под късата прилепнала горна дреха, боцкането на късите косъмчета по тила му.

— Желая те — прошепва той в ухото ми. — Не като херцогиня, не като гадателка. Желая те само като жена, като моя жена.

Свежда глава и ме целува по рамото, където деколтето на роклята оставя рамото ми голо за докосването му. Целува ключицата ми, шията, нагоре чак до очертанието на челюстта. Заравям лице в косата му, в извивката на врата му, той простенва леко от страст и жадно пъха пръсти в диадемата ми, смъквайки златната мрежа, така че косата ми се спуска като водопад и той потрива лице в нея.