Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Надниците им отново не са изплатени — казва негова светлост. — Ще ви дам документ, за да вземете пари от личната ми съкровищница. Опитайте се да им изплатите напълно дължимото. Ще пиша до Англия за нови средства.

Удвил изобщо не ме поглежда.

— Ще бъдете ли в състояние да продължите към Руан? — пита той.

— Ще се справя — отвръща негова светлост.

— Ще му помогна — казвам. Все едно не съм казала нищо. Никой от двамата не ми обръща внимание.

— Вървете тогава — казва кратко милорд.

Удвил хваща негова светлост за ръката, сякаш се кани да го прегърне, а след това, за съвсем кратък миг, се обръща към мен. Отново забелязвам колко наситено сини са очите му, после той се покланя и си тръгва. Дори не се сбогува.

Пътуваме към Руан бавно, с чести почивки. Негова светлост не е достатъчно добре, за да язди: пътува в носилка, а до нея водят едрия му боен кон. Животното върви смутено, нещастно с празно седло, с клюмнала глава, сякаш се бои, че ще изгуби господаря си. Негова светлост лежи в пищната носилка, която поръча за мен, теглена от бели мулета, но тръскането по време на дългото пътуване не му позволява да си отдъхне. Сякаш гледам как едър кон, впрегнат в рало, стига уморен до края на нивата, в края на дълъг ден. Негова светлост е напълно изтощен, лишен от енергия, и когато го погледна, почти мога да почувствам смъртното му изтощение в собствените си млади кости.

През цялото дълго лято негова светлост често призовава при себе си своя правник и съветниците, които са му служили и са му помагали да управлява Франция през тринайсетте трудни години на регентството му. Всеки ден пристигат пратеници от Арас, където се водят преговорите за мир, и после се връщат обратно, всеки ден негова светлост им нарежда да идват пак при него и да му съобщават за напредъка, който са постигнали. Той предлага младия крал на Англия за съпруг на френска принцеса, за да се реши спора за короната на Франция, предлага да остави цяла южна Франция под управлението на Арманяк; не може да отстъпи повече. Но те настояват англичаните да напуснат цяла Франция, отричат правото ни над трона — сякаш не сме прекарали близо сто години, борейки се за него! Всеки ден негова светлост предлага нови отстъпки, или нов начин за изготвяне на договора, и всеки ден неговите пратеници поемат по главния път към Арас, докато той гледа залеза през прозорците на замъка в Руан. После, една вечер, виждам вестоносеца да потегля в галоп от двора на конюшнята ни и да поема към Кале. Негова светлост е изпратил да повикат Ричард Удвил, а след това вика мен.

Неговият правник е донесъл завещанието му, и той нарежда да направят изменения. Имотите, които се предават по наследство без право на продаване, ще преминат според закона у неговия наследник от мъжки пол — в случая на неговия племенник, младият крал на Англия. Херцогът се усмихва печално.

— Не се и съмнявам, че се нуждае отчаяно от тях — казва той. — В кралската хазна не е останало и петаче. И не се съмнявам, че ще ги пропилее. Би ги раздал твърде охотно, той е щедро момче. Но те са негови по право, а съветниците му ще го напътстват. Бог да му е на помощ със съветите на брат ми и на чичо ми. На мен оставя вдовишкия дял: една трета от състоянието си.

— Милорд… — заеквам.

— Твое е, ти си моя съпруга, служиш ми като добра съпруга, не заслужаваш по-малко. Всичко ще бъде твое, докато носиш името ми.

— Не очаквах…

— Не, нито пък аз. Наистина не съм очаквал да съставям завещанието си толкова скоро. Но твое право и мое желание е да получиш своя дял. Нещо повече: ще ти оставя книгите си, Жакета, красивите си книги. Сега те ще бъдат твои.

Това са истински съкровища. Коленича до леглото му и облягам буза на студената му ръка.

— Благодаря ви. Знаете, че ще ги изучавам и ще ги съхранявам на сигурно място.

Той кимва.

— В книгите, Жакета, някъде в една от тях, е отговорът, който всички хора търсят. Рецептата за вечен живот, за чистата вода, за златото, което се ражда от саждите, от тъмната материя. Може би след като ги прочетеш, ти ще го откриеш, когато вече отдавна ме няма.

В очите ми има сълзи.

— Не го казвайте, милорд…

— Върви си сега, дете. Трябва да подпиша това, а после да спя.

Правя реверанс, излизам безшумно от стаята и го оставям с правниците.

Той ми позволява да го посетя едва следобед на другия ден, и аз виждам, че дори за това кратко време е отпаднал още. Тъмните му очи са по-мътни, огромният, подобен на клюн нос изглежда по-голям на слабото му лице; виждам, че губи сили.

Седи в големия си стол; стол, голям като трон, с лице към прозореца, за да може да вижда пътя за Арас, където мирните преговори, превърнали се в препирни, продължават. Последните слънчеви лъчи се промъкват през прозореца, карайки всичко наоколо да сияе. Помислям си, че това може да е последната му вечер; че може би със залеза на слънцето ще дойде и неговият залез.

— Точно тук те видях за пръв път, в същия този замък, помниш ли? — пита той, докато гледа как слънцето залязва в облаци от злато, а бледата, призрачна луна изгрява в небето. — Бяхме в този замък, във входната зала на същия този замък, за процеса срещу Девата?

— Помня.

Спомням си твърде добре, но никога не съм го упрекнала за смъртта на Жана, макар да укорявам себе си, задето не се застъпих за нея.

— Странно е, че дойдох тук да изгоря една Дева, а после намерих друга — казва той. — Нея изгорих като вещица, а пожелах теб заради уменията ти. Странно. Пожелах те в мига, щом те видях. Не за съпруга, защото тогава бях женен за Ан. Пожелах те, както човек желае съкровище. Повярвах, че имаш Зрението. Знаех, че си потомка на Мелузина, помислих, че можеш да ми донесеш Камъка.

— Съжалявам — казвам аз. — Съжалявам, че не бях по-умела…

— О! — Той прави пренебрежителен жест с ръка. — Не е било писано. Може би, ако имахме повече време… но ти наистина видя корона, нали? И битка? И кралица, поставила подковите на коня си наобратно? Видя победата на моя род, и как моят племенник наследява трона, и как неговият род продължава да съществува вечно?

— Да — казвам, за да го успокоя, макар че тези неща никога не са ми били ясни. — Видях вашия племенник на трона, и съм сигурна, че той ще задържи Франция. Няма той да е кралят, който ще изгуби Кале.

— Сигурна ли си в това?

Поне това мога да му обещая.

— Сигурна съм, че няма той да изгуби Кале.

Той кимва и замълчава за миг. После казва много тихо:

— Жакета, би ли си съблякла роклята?

Толкова съм изненадана, че трепвам леко и отстъпвам назад.

— Роклята?

— Да, и бельото, всичко.

Усещам как пламвам от смущение.

— Искате да ме видите гола?

Той кимва.

— Сега ли?

— Да.

— Искам да кажа, на тази дневна светлина?

— В светлината на залеза, да.

Нямам избор.

— Щом заповядвате, милорд.

Надигам се от стола си и развързвам връзките на най-горната си рокля и я оставям да падне в краката ми. Измъквам се от нея и свенливо я оставям настрана. Свалям богато украсената си диадема и разтърсвам коса, за да я освободя от плитките. Косата ми пада върху лицето като воал, който ме прикрива, а след това изхлузвам ленените си долни дрехи и фината долна фуста от коприна, и заставам пред него, гола.

— Вдигни си ръцете — нарежда той. — Гласът му е спокоен, той ме гледа без страст, а с някаква съзерцателна наслада. Осъзнавам, че съм го виждала да гледа така картини, гоблени, статуи. В този миг аз съм онова, каквото съм била за него винаги: красив предмет. Никога не ме е обичал като жена.

Покорно вдигам ръце над главата си, като плувец, който се готви да се гмурне в дълбока вода. Сълзите в очите ми сега се стичат по бузите ми при мисълта, че съм била негова съпруга, че сме делили легло, била съм негова спътница и негова херцогиня, а дори сега, макар да е близо до смъртта, той все така не ме обича. Никога не ме е обичал. Никога няма да ме обича. Прави ми знак да се обърна леко на една страна, така че последните лъчи златна слънчева светлина да падат върху голата ми кожа, позлатявайки хълбоците, корема и гърдите ми.

— Момиче от пламък — казва той тихо. — Златна дева. Радвам се, че видях такова нещо, преди да умра.

Покорно оставам неподвижна, макар да чувствам как ридания разтърсват дребното ми тяло. В този миг на своята смърт той ме вижда като предмет, преобразен в злато; не вижда мен, не обича мен, дори не ме желае заради самата мен. Очите му обхождат всеки сантиметър от тялото ми, замислено, замечтано, но той не забелязва сълзите ми, и когато се обличам отново, ги избърсвам мълчаливо.

— Сега ще си почина — казва той. — Радвам се, че видях такова нещо. Нареди да ми помогнат да си легна, и ще заспя.

Слугите му влизат, настаняват го удобно в леглото, а после аз го целувам по челото и го оставям за нощта. Оказва се, че това е последния път, в който го виждам, тъй като той умира в съня си същата нощ, и следователно ме видя за последен път така: не любяща съпруга, а статуя, позлатена от залязващото слънце.

Повикват ме около седем сутринта, аз отивам в стаята му и го виждам, почти както го оставих. Изглежда спокойно заспал, само бавните, глухи удари на камбаната от камбанарията на катедралата в Руан съобщава на домакинството и на града, че великият лорд Джон е мъртъв. После пристигат жените да измият и нагласят тялото му, а икономът започва да изготвя планове за излагането на тялото му за поклонение в катедралата, дърводелецът поръчва дърво и се заема да прави ковчега му, и само Ричард Удвил се сеща да ме измъкне, зашеметена и безмълвна, от цялата суматоха, и ме отвежда обратно в собствените ми покои.