Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Изтупвам ръцете си от прахта и вземам плочата и калема за писане:

— Обяснете ми какво да правя с тях — казвам.

Марджъри остава по-дълго от обещаната една седмица, а когато си тръгва, в билковата ми градина вече е засадено всичко с изключение на онези растения, които трябва да изчакат залязващата луна, а в помещението за дестилиране вече има няколко стъкленици с билки, накиснати във вино, и няколко китки с билки, окачени да се сушат. Тя ще се върне в Лондон с една от каруците на негова светлост, придружена от прислужника си, и аз отивам в двора на конюшнята да се сбогувам. Докато я гледам как се покатерва сковано в каруцата, отряд от половин дузина стражи, заедно с вестоносец в червено-бялата ливрея на негова светлост, влиза с тропот в двора и Ричард Удвил скача чевръсто от коня си.

— Милейди, нося съобщение от негова светлост — казва той. — Отбелязал е, че е лично за вас.

Протягам ръка, макар да чувствам, че устните ми треперят, а очите ми се пълнят със сълзи. Вземам писмото и разчупвам печата, но не мога да видя какво е написал, защото зрението ми е замъглено.

— Прочетете го вие — казвам, като му го подавам. — Вие ми кажете.

— Сигурен съм, че няма причина да се разстройвате… — подхваща той, после прочита няколкото реда и ме поглежда ужасѐн:

— Съжалявам, ваша светлост. Толкова съжалявам. Милорд пише, за да ви съобщи, че баща ви е починал. В Люксембург има чума, но майка ви е добре. Тя е съобщила на негова светлост. — Той се поколебава; поглежда ме. — Нима вече знаехте?

Кимвам.

— Поне очаквах нещо подобно. Макар че затворих завесата, за да скрия лунната светлина, и се опитах да не чувам музиката.

Госпожа Джърдимейн, седнала до коларя, свежда прозорливия си поглед към мен и ме поглежда със съчувствие.

— Понякога не можете да предотвратите онова, което чувате, не можете да си затворите очите за онова, което виждате — казва тя. — Дано Бог, който ви е дал дарбата, да ви даде куража да я понесете.

Желанието на Удвил да видя Графтън не се осъществява, въпреки че оставаме в Англия една година, а негова светлост така и не осъществява желанието си да набере достатъчно голяма армия за Франция, нито пък — макар да се сдобива с власт и да управлява Англия — съумява да въдвори подобаващ ред в съвета на краля или в парламента. Не можем да останем в Англия, защото от Париж призовават негова светлост херцога с твърдения, че хората там са тормозени от грабители, бунтуващи се войници и просяци, и гладуват поради липса на припаси.

— Няма да им откаже — предупреждава ме Удвил. — Ще трябва да се върнем в Париж.

По време на плаването морето е бурно, а когато пристигаме в Кале, гарнизонът е толкова паднал духом, че негова светлост нарежда на Удвил да остане там, да повдигне духа на войниците, и да ги подготви за нападение над французите веднага щом времето позволява. После негова светлост и аз се приготвяме да потеглим по калните пътища към Париж.

Удвил стои под арката на голямата порта — излязъл е да се сбогува с нас. Идва до мен и, без да се замисли, проверява дали коланът на седлото ми е стегнат, както прави винаги.

— Как ще се справя без вас? — питам.

Лицето му е мрачно.

— Ще си мисля за вас — казва. Гласът му е нисък и той не ме поглежда в очите. — Бог ми е свидетел, че ще си мисля за вас всеки ден.

Обръща ми гръб и отива при негова светлост херцога. Стискат си ръцете, а след това негова светлост се навежда от коня си и прегръща своя подчинен.

— Бог да те благослови, момче; удържай крепостта за мен, а после ела, когато те повикам.

— Винаги — казва Удвил кратко, после негова светлост вдига ръка, ние минаваме с тропот по подвижния мост и аз си давам сметка, че не знам кога ще видя Удвил отново, и че не се сбогувах, нито му благодарих за грижите му за мен, нито му казах — нито му казах… Поклащам глава. Няма нищо, което херцогиня Бедфорд би могла да каже на оръженосеца на своя съпруг, и няма причина сълзите да замъгляват зрението ми и да ми пречат да виждам равния път през равните земи пред нас.

Този път яздим, оградени отвсякъде от стража. По тези земи не зачитат законите и никой не знае дали отнякъде няма да се зададе френски отряд, опустошаващ всичко по пътя си. Яздим в равномерен, лек галоп, милорд — с мрачно лице, изтощен от пътуването, напрегнат в очакване на неприятности.

В града цари мизерия. Опитваме се да отпразнуваме Коледа в Отел дьо Бурбон, но готвачите по никакъв начин не могат да намерят хубаво месо и зеленчуци. Всеки ден пристигат вестоносци от английските владения във Франция, които съобщават за бунтове в отдалечени села, където хората са се заклели, че няма да търпят управлението на англичаните дори миг повече. Научаваме, че и кралят на Арманяк има проблеми с бунтове, но това не е голяма утеха. В действителност цяла Франция е изтощена и от войната, и от войниците, и народът ѝ проклина еднакво нас — двете воюващи династии.

В началото на новата година негова светлост ми съобщава кратко, че напускаме Париж, а аз вече го познавам достатъчно добре, за да не оспорвам плановете му, когато изглежда едновременно толкова разгневен и изтощен.

— Можеш ли да ми кажеш дали късметът ни ще се промени? — пита той кисело. — Поне това?

Поклащам глава. Всъщност си мисля, че лошият късмет го следва по петите, а тъгата дебне до рамото му.

— Изглеждаш като вдовица — казва той остро. — Усмихни се, Жакета.

Усмихвам му се и не казвам, че понякога се чувствам като вдовица.

Негова светлост повиква Удвил да ни ескортира от Париж до Руан. Не ми казва нищо, но аз се опасявам, че според него Париж няма да удържи, ако ни атакуват, и че можем да бъдем в безопасност само в Руан. Надява се да стигне там и да преговаря за мир с френския двор от сърцето на английските владения. Удвил пристига с допълнителни стражи, с мрачно лице, събира стражата в двора на конюшнята, дава заповед за по-голяма бдителност, и помага на негова светлост да се качи на седлото за първия ден езда.

Яздим в студ и влага, и прекъсваме пътуването си в добре укрепения замък Жизор. През нощта се събуждам от ужасяващ, дрезгав звук. Това е съпругът ми, който се мята в леглото, сякаш някой го е стиснал за гърлото, дави се и се задъхва. Скачам и запалвам свещ от огъня: той разкъсва нощницата си, не може да диша. Разтварям рязко вратата на спалнята, викам прислужницата си и я пращам да изтича за Удвил и камериера, който обслужва тоалетните нужди на негова светлост.

След минути стаята ми вече е пълна с мъже, те вече са вдигнали съпруга ми, за да го сложат обратно в леглото и са разтворили прозореца, за да му осигурят въздух. Лекарят му идва с една от тинктурите, приготвени от алхимиците, и негова светлост отпива, поема си дъх, отпива отново.

— Добре съм, добре съм — казва дрезгаво той, като отпраща с махване на ръка слугите, които са в стаята или са се събрали на вратата. — Вървете си, всички, лягайте си, всичко е наред. — Виждам как лекарят се споглежда с Удвил, сякаш двамата знаят, че това е лъжа, изречена, за да успокои хората, но Удвил извежда всички от стаята, като казва само на един слуга да чака на вратата в случай на нужда. Най-сетне лекарят, негова светлост, Удвил и аз оставаме сами.

— Ще повикам лекаря от Париж — казва Удвил на съпруга ми. — Не се страхувайте, ще изпратя да го повикат сега.

— Да — казва тежко съпругът ми. — Усещам тежест в гърдите, тежест като олово. Не мога да дишам.

— Мислите ли, че бихте могли да поспите?

— Ако ме повдигнете в леглото; но не мога да лежа по гръб. Уморен съм, Ричард, уморен съм като пребито куче.

— Ще спя пред вратата ви — казва Удвил. — Херцогинята може да ме повика, ако се събудите.

— По-добре е тя да отиде в друга стая — казва съпругът ми. — Това не е място за нея.

Всички ме гледат така, сякаш съм дете, на което трябва да се спестяват всякакви тревоги.

— Ще остана при вас — казвам. — А на сутринта ще намеря лимон и магданоз, и ще ви приготвя питие, което ще възстанови дишането ви.

Негова светлост ме поглежда.

— Ти си най-голямото ми съкровище — казва отново. — Но иди в стаята си за тази нощ. Не искам да те събудя отново.

Загръщам се с нощната си пелерина и нахлузвам на краката си някакви чехли.

— Повикайте ме, ако негова светлост отново се почувства зле — казвам на Удвил.

Той се покланя.

— Ще го сторя, милейди. И ще спя на сламеник на пода до него, за да мога да бдя над съня му.

Отправям се към вратата, но негова светлост ме спира с вдигната ръка.

— Застани там — казва.

Заставам, както ми нарежда, пред отворения прозорец, и мразовитият въздух нахлува в стаята.

— Загасете светлините — казва милорд. Слугите духват свещите и луната хвърля в стаята ясна бяла светлина, която пада върху главата и раменете ми и осветява бялата ми нощница. Виждам как Удвил крадешком хвърля поглед към мен, поглед, изпълнен с копнеж, а после бързо извръща очи.

— Мелузина и луната — казва тихо милорд.

— Жакета — напомням му. — Аз съм Жакета.

Той затваря очи: заспива.

Два дни по-късно херцогът е малко по-добре. Носят му новини за гарнизона в Кале, той отваря писмото и го чете мълчаливо, докато ние седим на закуска в голямата зала. После се оглежда, търсейки с поглед Удвил, и казва:

— Проблеми в Кале. По-добре отидете там, въдворете ред сред войниците, а после се върнете при мен.

— Нападнати ли са? — пита сър Ричард хладнокръвно, сякаш не му заповядват да се впусне в неизвестни опасности.