Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Надявам се, че всички ще живеем весело заедно — изрича кралят с колебливия си писклив глас. — Мисля, че една фамилия трябва да бъде единна. Една кралска фамилия трябва винаги да бъде единна, не смятате ли? Би трябвало всички да се обичаме помежду си и да живеем в хармония.

— Разбира се — казвам, макар че сега виждам върху красивото разглезено лице на херцогинята на Глостър такава злоба и завист, каквито не съм виждала у друга жена. Тя носи висока като кула диадема, която ѝ придава вид на великанка, най-високата жена в двора. Облечена е в тъмносиня рокля, гарнирана с хермелин: тази животинска кожа е символ на високо положение в света, на кралска власт. На шията ѝ има сини сапфири, а очите ѝ са по-сини от тях. Усмихва ми се и белите ѝ зъби се оголват, но в изражението ѝ няма топлота.

Кралят настанява мен от дясната си страна, а негова светлост херцога — от лявата. До мен е херцог Глостър, братът на моя съпруг, а жена му от е другата страна на съпруга ми. Седим с лице към хората в голямата трапезария, сякаш сме образи от гоблен, предназначени за тяхно развлечение: ярко блеснали с цветовете на роклите и наметките си, искрящи от скъпоценности. Зяпат ни, сякаш сме жива картина, от която се очаква да научат нещо. Гледаме отвисоко към тях, както сигурно боговете гледат смъртните, и докато блюдата обикалят стаята, изпращаме най-хубавите ястия на фаворитите си, сякаш за да им напомним, че се хранят по наше благоволение.

След вечерята има танци, и херцог Глостър побързва да ме изведе да танцуваме. Изпълняваме своята част от танца, а после стоим един до друг, докато останалите двойки изтанцуват същите стъпки.

— Толкова сте очарователна! — възкликва херцогът. — Казаха ми, че Джон се е оженил за жена, която веднага отмъква сърцата на мъжете, но не повярвах. Как така съм служил на страната си толкова дълго във Франция, а въпреки това никога не съм ви виждал?

Усмихвам се и не казвам нищо. Истинският отговор би гласял, че докато съпругът ми постоянно воюваше, за да опази английските владения във Франция, този недостоен негов брат избяга с графинята на Ено, Жаклин, и поведе друга война в защита на собствените си интереси, опитвайки да спечели нейните земи за себе си. Прахоса състоянието си и можеше да изгуби там и живота си, ако капризът не бе насочил интереса му към една от придворните дами на графинята, тази Елинор, а после той избяга с нея. Накратко, това е човек, воден от желанията си, а не от своя дълг. Човек, толкова различен от съпруга ми, та ми е трудно да повярвам, че и двамата са синове на крал Хенри IV Английски.

— Ако ви бях видял, никога нямаше да се прибера в Англия — прошепва той, когато при една фигура в танца отново се събираме.

Не знам как да отговоря на това, и не ми харесва как той ме гледа.

— Ако ви бях видял, никога не бих се отделил от вас — казва той.

Поглеждам през рамо към съпруга си, но той говори с краля и не гледа към мен.

— А вие щяхте ли да ми се усмихнете? — пита ме деверът ми. — Бихте ли ми се усмихнали сега? Или дори сега се страхувате да ми откраднете сърцето?

Не се усмихвам: придавам си много сериозно изражение и се удивявам, че дръзва да говори на мен, на собствената си снаха, така уверено, сякаш смята, че няма да съм способна да му устоя. Има нещо едновременно отблъскващо и опияняващо в начина, по който ме улавя за талията, което е част от движението на танца, и ме притиска плътно към себе си: топлата му ръка е на гърба ми, бедрото му ме докосва леко — което не е част от танца.

— А брат ми удовлетворява ли ви като съпруг? — прошепва той; топлият му дъх лъхва голата ми шия. Леко се отдръпвам, но той затяга хватката си и ме прегръща плътно. — Докосва ли ви така, както едно младо момиче обича да бъде докосвано — нежно, но пламенно? — Засмива се. — Прав ли съм, Жакета? Така ли обичате да бъдете докосвана? Нежно, но пламенно?

Отдръпвам се от него, и във внезапно извилата се вихрушка от цветове и музика разбирам, че Ричард Удвил ме държи за ръката, издърпал ме е в средата на танцуващите и ме върти ту на една, ту на друга посока.

— Простете! — провиква се той през рамо към херцога. — Напълно се обърках, прекарал съм твърде дълго време във Франция; помислих си, че това е моментът, в който си разменяме партньорките.

— Не, твърде много подранихте, но няма значение — казва херцогът, като хваща за ръка рязко изоставената от Удвил партньорка и оформя танцовата фигура, докато Удвил и аз правим малки стъпки в центъра на кръга, а след това оформяме арка, така че всички се провират през нея, танцувайки, всички партньори се сменят отново, и аз се отдалечавам, използвам движенията на танца, за да се отдръпна далеч от херцог Хъмфри.

— Как ти се видя кралят? — пита ме съпругът ми, когато идва в спалнята ми същата вечер. Завивките са отметнати за него, възглавниците — натрупани на висока купчина. Той се пъхва в леглото с въздишка на изтощение, и аз забелязвам, че набразденото му от бръчки лице е посивяло от умора.

— Прекалено млад.

Той се изсмива кратко:

— Ти самата си такава солидна омъжена дама.

— Млад дори за възрастта си — казвам. — И не е ли някак крехък? — Не споменавам пред съпруга си как изпитах чувството, че това момче е крехко като стъкло, студено като тънък лед.

Той се намръщва.

— Мисля, че има достатъчно сили, макар да съм съгласен, че е дребен за възрастта си. Баща му… — млъква рязко. — Е, сега няма никакво значение какъв е бил баща му като възрастен или като млад. Но Бог знае, че брат ми Хенри беше силно, здраво момче. Във всеки случай, сега не е време за съжаления, това момче ще трябва да заеме неговото място. Просто ще трябва да израсте, за да достигне величието. Как ти се стори брат ми?

Прехапвам език, за да възпра първия отговор, който ми хрумва.

— Не мисля, че някога преди съм срещала човек като него — казвам искрено.

Той се изсмива кратко.

— Надявам се, не ти е говорил по начин, който не ти се е понравил?

— Не, беше напълно вежлив и благовъзпитан.

— Мисли си, че може да притежава всяка жена на света. Почти ни провали във Франция, когато ухажваше Жаклин д’Ено. За мен беше истинско спасение, когато прелъсти придворната ѝ дама и избяга с нея в Англия.

— Това херцогиня Елинор ли беше?

— Да. Мили Боже, какъв скандал! Всички казваха, че тя го била прелъстила с любовни отвари и магьосничество! А Жаклин, която настояваше, че са още женени — изоставена, съвсем сама, зарязана в Ено! Типично за Хъмфри, но слава Богу, той я остави и се върна в Англия, където не може да ни навреди, или във всеки случай, не толкова много.

— А Елинор? — питам. — Сегашната му съпруга?

— Тя беше придворна дама на съпругата му, после негова блудница, сега е негова съпруга, но кой може да знае каква е в сърцето си? — отбелязва съпругът ми. — Във всеки случай не е моя приятелка. Аз съм най-старият брат и следователно престолонаследникът. Ако нещо се случи с крал Хенри (да не дава Господ), аз ще наследя короните на Англия и Франция. Хъмфри идва след мен, той е втори по важност. Понякога тя ме гледа така, сякаш ѝ се иска да ме унищожи с поглед. Сигурно се моли да не родиш син, който ще я отдалечи с още една крачка от трона. Можеш ли да се възползваш от Зрението и да ми кажеш дали тя прави заклинания? Има ли магически умения? Ще ме урочаса ли?

Замислям се за жената с ослепителните сапфири, ослепителната усмивка и студените очи.

— Не виждам със сигурност нищо освен гордост, суета и амбиция.

— Това е достатъчно лошо — казва весело съпругът ми. — Винаги може да наеме някой да направи истинските заклинания. Мислиш ли, че трябва да се погрижа да я държат под око?

Припомням си отново блестящата жена и шепота на красивия ѝ съпруг.

— Да — казвам, мислейки си, че животът в този двор е много далече от момичешките ми години в слънчевите замъци на Франция. — Да, мисля, че ако бях на твое място, бих наредила да я наблюдават. Бих наредила да наблюдават и двамата.

През цялото лято негова светлост води разговори ту с една, ту с друга видна личност, после, когато сезонният страх от чумата се уталожва и парламентът се връща в Лондон, той се среща с представители на различни области и графства, и ги моли за средства, за да води войната във Франция. Обръща се за подкрепа към чичо си, кардинала, надделява над брат си и става съветник на младия крал. Тук постепенно осъзнават колко добре е служил на страната си и са му дотолкова признателни, та му казват, че може да напусне поста си, да се оттегли от работата си, да изостави задълженията си на регент във Франция и да се върне в Англия, където можем да живеем в красивия му нов дом.

— Няма да дойде — предрича Удвил. Яздим по зелените пътеки около нивите на Пенсхърст, в Кент. Вече доста дни чакаме негова светлост да напусне Лондон и да дойде в новия си дом. — Няма да дойде сега, и няма да остане в Англия, макар да казват, че си е заслужил отдиха.

— Толкова ли е изтощен? Не съм го виждала от седмици.

Той поклаща глава отчаяно.

— Според мен се товари с работа до смърт. Но отказва да спре.

— Защо да не спре? Щом са му казали, че може?

— Защото не иска да оставя хора като твоя чичо Луи без ръководство в Париж. Не би си позволил да лиши Франция от регент. Не би допуснал хората на Арманяк да се явят на мирните преговори и да поставят исканията си, без той да е там, за да им отговори, както следва. Мир ще бъде сключен; Бургундия е готова за него и вероятно преговаря с Арманяк зад гърба ни. Хората на Арманяк са изтощени и останали без средства, а ти сама виждаш как негова светлост се мъчи да събере армия в Англия. Всички сме готови за мир, а негова светлост ще изведе мирните преговори до добър край. Ще донесе мир във Франция, преди да напусне поста си.