Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Отново сме настанени в голямата гарнизонна крепост в Кале, Удвил е посрещнат като неин комендант, но милорд казва, че все още не може да го освободи, за да се премести окончателно там. Стоя край бойниците най-горе на замъка и гледам тревожно нагоре към знамето на кулата над главата ми, което плющи и се дипли на усилващия се вятър.

— Бурно ли ще бъде морето? — питам съпруга си.

Той ми хвърля поглед:

— Нима се страхуваш? Нали водата е твоят елемент.

Прехапвам устна, за да възпра резкия си отговор. Лично аз не смятам, че ако имаш за прародителка водна богиня, си застрахован срещу морска болест, нито пък, така погледнато, срещу корабокрушение.

— Малко се страхувам. Вълните изглеждат много високи: винаги ли са толкова големи? Винаги ли се разбиват толкова високо в пристанищната стена? Не си спомням да са били такива преди.

Той хвърля поглед към морето, сякаш за пръв път решава да ги прецени.

— Може би е малко бурно. Но ще потеглим при следващия прилив. Това пътуване е прекалено важно за нас, за да го отлагаме. Трябва да стигна до Англия. Ще отправя обръщение към членовете на парламента: те трябва да осъзнаят, че трябва да се отпуснат средства, за да платим на войската за този сезон на кампанията във Франция. И трябва да намеря някакъв начин да накарам брат си Хъмфри да работи в сговор с чичо ни, кардинал Боуфорт. Младият крал… — Той млъква рязко: — Е, добре, във всеки случай ние трябва да заминем и не мисля, че пътуването ще ти причини особено неудобство; не би трябвало да има опасност. Не можеш ли да успокоиш водите? Навечерието на Еньовден е; нима нямаш сили да направиш една малка магия тъкмо тази вечер?

Опитвам се да се усмихна на несполучливата шега.

— Не, но ми се иска да можех.

Той се обръща и влиза в покоите си. Чувам го да вика на висок глас писарите си и да казва на капитана, че трябва да завърши товаренето, защото ще потеглим при следващия прилив, независимо от времето. Удвил се появява с топла наметка и загръща с нея раменете ми.

— Негова светлост е разтревожен от събитията в Англия. Брат му Хъмфри, херцог Глостър, не е добър съветник, племенникът му, кралят, е млад и неопитен, а чичо му, кардинал Боуфорт, има свои планове за кралството. Всеки от двамата — херцог Глостър и кардинала — се опитва да внуши на младия крал собствения си начин на мислене и той се разкъсва между тях.

— Безопасно ли е да отплаваме?

— О, да. Може да е малко бурно, но ще се погрижа да се чувствате удобно в каютата си, милейди. А Мери също ще е в безопасност в трюма. Ще плаваме през нощта, а на сутринта ще се събудите в новата си родина. И негова светлост ще ви заведе да видите новия му дом.

— Спенхърст? — питам, превъртайки странното име в устата си.

— Пенсхърст — поправя ме той. — Ще ви хареса, обещавам ви: това е изключително красиво имение в една от най-прекрасните части на Англия, в Кент, който е прочут с ябълковите и овощните си градини. Близо е до Лондон, но достатъчно далече, за да не ви безпокоят твърде много хора. Къща-скъпоценност за една херцогиня, която ще сияе в нея като истински брилянт.

— И там ли ще живеем през цялото време?

Позволявам на Удвил да ме отведе от покрива на кулата на топло вътре в замъка. В центъра на кръглата стая гори огън и той слага за мен един стол пред него.

— Не мисля, че негова светлост ще може да си отдъхва в провинцията — казва той. — Ще трябва да се срещне с краля и да го убеди да му даде войници и оръжия, за да продължи кампаниите във Франция. Ще трябва да разясни целите си пред членовете на парламента, за да си осигури подкрепата им. Ще му се наложи да се справи с брат си, херцог Хъмфри, и с чичо си, кардинал Боуфорт. Чака го много работа.

— А кралят, Хенри? Ще го видя ли? Какъв е той?

Той се усмихва:

— Все още много млад, почти дете: само на дванайсет години е. Ще ви устроят кралско посрещане в Лондон. Херцогът е много високопоставен в Англия, както и във Франция, и младият крал ще ви приветства. — Усмихва се отново. — Мисля, че ще го харесате, той е обаятелно момче, а той… — засмива се леко, сякаш смутен. — Смятам, че той ще бъде запленен от вас. Не може да е виждал друга жена като вас. Вие ще бъдете както най-високопоставената, така и най-красивата жена в Англия.

Оставам разочарована от младия крал. Нямам опит с крале, тъй като родината ми Люксембург не е кралство, баща ми е граф, наши сюзерени са херцозите на Бургундия (макар те да са по-богати и по-могъщи от който и да било във Франция), а последният френски крал, за когото се говореше, че страда от трагична лудост, умря, когато бях малка, преди да мога да го видя. Затова възлагам големи надежди на английското момче-крал. Надявам се да видя младеж, който е миниатюрно копие на героичния си баща. Нали в крайна сметка моят съпруг е посветил живота си да осигури на този крал безопасност в земите му във Франция. И двамата сме се заклели да му служим. Очаквам да видя изключителна личност: нещо средно между момче и бог.

Нищо подобно. За първи път го виждам при влизането ни в Лондон, когато минаваме през портите на града, съпровождани от многогласни хорови песнопения и ликуването на гражданите. За лондончани съпругът ми е като стар приятел, а аз съм новост, която приемат с възхита. Мъжете реват одобрително при вида на младостта и външността ми, а жените ми пращат въздушни целувки. Лондонските търговци разчитат на търговията с английските владения във Франция, а всички знаят, че именно съпругът ми управлява и пази земите, които са владение на Англия. Търговците и техните съпруги и слуги се изсипват навън да ни поздравят, провесили знамена с нашите гербове от еркерните прозорци на къщите си. Кметът на Лондон е подготвил поеми и живи картини, представящи моменти от историята, за да ни поздрави; в една жива картина красива русалка ни обещава добро здраве, плодовитост и вечно течащите води на щастието. Негова светлост херцогът ме хваща за ръката, кланя се на тълпата и изглежда горд с мен, докато всички викат името ми и ме обсипват с благословии.

— Лондончани обичат хубавите момичета — казва ми той. — Мога да имам вечно благосклонността им, стига ти да успееш да съхраниш външността си.

Слугите на краля ни посрещат пред портата на двореца в Уестминстър, и ни повеждат през лабиринт от дворове и градини, през едни стаи към други вътрешни стаи, по галерии и вътрешни дворове, докато най-сетне стигаме до личните покои на краля. Разтварят две двойни врати, други две зад тях, после следва стая, пълна с хора в прекрасни дрехи, а накрая, като миниатюрно човече-играчка, което изскача от поредица кутии, виждаме и младия крал, който се надига от трона и излиза напред да поздрави чичо си.

Той е дребен и слаб — това е първото ми впечатление — и е блед, блед като човек, отдаден на науките, макар да знам, че го карат да спортува, да язди всеки ден, и дори да се дуелира, с предпазител върху шпагата на противника му. Питам се дали е болен, защото в прозрачността на кожата му и в бавната походка, с която върви към нас, има нещо, което ме кара да почувствам умората му, и изведнъж, за свой ужас виждам, че на тази светлина, за миг, той ми прилича на създание, направено от стъкло, толкова слаб и полупрозрачен, че изглежда, сякаш може да се счупи, ако падне върху каменен под.

Ахвам леко и съпругът ми свежда бързо поглед към мен, вниманието му се отклонява за миг, но после се обръща към своя племенник краля и с едно движение му се покланя и го прегръща. „О! Внимавайте!“, прошепвам, сякаш може да го смачка, а после Удвил пристъпва бързо през стаята и слага дясната ми длан върху ръката си, сякаш ще ме води напред да бъда представена.

— Какво има? — пита настойчиво с нисък шепот. — Зле ли ви е, милейди?

Съпругът ми е положил и двете си ръце върху раменете на момчето, вглежда се в бледото лице, в светлосивите очи. Почти усещам тежестта на хватката му, чувствам, че е твърде силна.

— Толкова е крехък — прошепвам, после намирам истинската дума. — Чуплив е, като принц от лед, от стъкло.

— Не сега! — нарежда Удвил и ме ощипва силно по ръката. Толкова съм изненадана от тона му и от внезапната остра болка, че трепвам и го поглеждам, и се опомням, когато съзнавам, че мъжете и жените от двора са навсякъде около нас, втренчили погледи в мен, в негова светлост и краля, и че Удвил ме води с отсечени крачки напред, за да направя реверанс, толкова решително и рязко, та ми става ясно, че не трябва да изричам нито дума повече.

Снишавам се в дълбок реверанс и кралят ме повдига, докосвайки леко ръцете ми. Държи се почтително, тъй като съм негова леля, при все че съм само на седемнайсет години спрямо неговите дванайсет: и двамата сме млади, невинни същества в този двор на възрастни с груби лица. Той ме поздравява с „добре дошла“ в Англия с тънък слаб глас, който още не се е превърнал в глас на мъж. Целува ме по дясната и по лявата буза; докосването на устните му е студено, като трошливия лед, който си представих най-напред, когато го видях, а ръцете му, които държат моите, са слаби, почти мога да почувствам костите на пръстите му, подобни на малки ледени висулки.

Той ни подканва да се отправим към масите за вечеря, обръща се и ме въвежда в залата, начело на целия двор. Красиво облечена жена неохотно отстъпва назад с тежка походка, за да ми направи път. Поглеждам младия крал.

— Другата ми леля, Елинор, херцогиня на Глостър — казва той пискливо, с дискантовия си глас на малко момче. — Съпруга на многообичания ми чичо, Хъмфри, херцог Глостър.

Правя ѝ реверанс, и тя — на мен, а зад нея виждам красивото лице на брата на моя съпруг, херцог Глостър. Той и съпругът ми се прегръщат, всеки положил ръце на раменете на другия, прегръдката им е силна, но когато съпругът ми се обръща към снаха си Елинор, виждам, че я гледа строго.