Цялата разтреперана, аз се изхлузвам от седлото и рухвам на земята. Дрехата ми е разкъсана от ниско надвисналите клони, шапката ми се е смъкнала от главата и се премята на връзката си, косата ми се спуска безредно, със заплетени в нея вейки. Леко изхълцвам от страх и потрес, а Мери се обръща на една страна и загризва листата на един храст, дърпайки ги нервно, с уши, потрепващи във всички посоки.
Хващам поводите ѝ, за да не може да хукне отново, и се оглеждам наоколо. Гората е прохладна и тъмна, потънала в безмълвие, ако не се броят птичите песни от някъде високо в най-горните клони на дърветата, и жуженето на насекомите. Не се чува тропот на маршируващи войници, скърцане на каруци; нищо. Не мога дори да определя откъде съм дошла, нито колко далече съм от пътя. Стремглавото бягство на Мери сякаш бе продължило безкрайно дълго, но дори те да са съвсем наблизо, не бих могла да знам в коя посока се намират. Тя със сигурност не препусна направо, въртяхме се и завивахме между дърветата, и няма пътека, по която да се върна обратно по следите си.
— Проклятие — изтърсвам под нос, съвсем като англичанин. — Мери, напълно се изгубихме.
Знам, че Удвил ще потегли да ме търси, и навярно ще може да проследи малките отпечатъци от копитата на Мери. Но ако падащото дърво е било засада, тогава може би той и съпругът ми се сражават за живота си, и никой все още не е имал време да се сети за мен. Нещо по-лошо — ако битката се развие зле за тях, тогава може би ще бъдат заловени или убити, и изобщо няма да има кой да ме потърси, и тогава наистина ще съм в опасност: сама и изгубена във враждебна страна. И в двата случая, по-добре да се спасявам, ако мога.
Знам, че пътуваме на север, към Кале, и помня достатъчно от голямата релефна карта в библиотеката на съпруга ми, за да знам, че ако успея да изляза отново на северния път, там има много села, църкви и абатства, където мога да намеря гостоприемство и помощ. По този път пътуват много хора и със сигурност ще срещна някоя група англичани, а титлата ми ще спомогне да си осигуря помощта им. Но само ако успея да намеря пътя. Поглеждам по земята наоколо, за да видя дали ще мога да проследя отпечатъците от копитата на Мери и да ги последвам обратно до пътя, от който дойдохме, и виждам в калта един отпечатък от копито, а после — още един, нататък листата покриват земята и там не се вижда нищо, но след малко следата се появява отново. Нахлузвам поводите на главата на кобилата, хващам ги в дясната си ръка, изричам с глас, на който се опитвам да придам увереност: „Е, глупаво момиче, сега трябва да намерим пътя към вкъщи“, и поемам обратно в посоката, от която дойдохме, докато тя ме следва с наведена глава, сякаш съжалява за неприятностите, които е причинила.
Вървим сякаш с часове. Скоро следата прекъсва, защото листата и вейките са нападали толкова нагъсто, че не се виждат отпечатъци, които да следваме. Търся пътя с налучкване, движим се равномерно, но все повече и повече се страхувам, че се лутаме изгубени, а може би дори се въртим в кръг като омагьосани рицари в приказна гора. Мислейки за това, не се изненадвам особено, когато чувам шум от вода, насочвам се към нея и стигаме до малък поток и езерце. Езерцето почти наподобява фонтан — толкова е кръгло и обрасло със зелен мъх по бреговете. За миг си помислям, че може би Мелузина ще се появи от вълшебното езеро да помогне на мен, нейната потомка; но не се случва нищо, затова завързвам Мери за едно дърво, измивам си лицето и пия вода, после отвеждам и нея до потока, тя навежда бялата си глава и започва да пие жадно.
Дърветата образуват малка поляна около потока и през гъстия балдахин от листа прониква сноп слънчева светлина. Все още с поводите на Мери в ръка, сядам на слънце, за да отдъхна няколко минути. След миг, помислям си, ще стана, ще внимаваме слънцето да е от лявата ни страна и ще вървим уверено; така ще се насочим на север и със сигурност трябва да излезем на пътя за Париж, където несъмнено ме търсят. Толкова съм уморена, а слънцето е толкова топло, че се облягам на ствола на едно дърво и затварям очи. След минути заспивам дълбоко.
Рицарят остави коня си при своите другари, и тръгна пеш по следите ѝ през гората; държеше пред себе си горяща факла и я викаше по име; викаше името ѝ отново и отново. Нощем гората бе призрачна; веднъж той зърна блеснали тъмни очи и отстъпи назад с ругатня, а после видя бледата задница на елен да се отдалечава плавно в сенките. Щом се показа луната, той си помисли, че ще вижда по-добре без факлата, загаси я в гъстия килим от листа по земята, и продължи, като напрягаше очи в сребристия сумрак. Храстите и дърветата се извисяваха застрашително пред него, по-тъмни в мрака; сега, без жълтата светлина на факлата, вече не му се искаше да я вика на висок глас. Вместо това тръгна мълчаливо, озъртайки се непрестанно, със сърце, свито от страха, че не е успял да я научи да язди, че не бе съумял да обучи коня, че беше пропуснал да я научи какво да прави точно при тези обстоятелства, че не беше предвидил възможността да се случи подобно нещо; че напълно и изцяло я беше предал.
При тази мисъл, толкова ужасна за него, понеже тайно се беше заклел, че ще ѝ служи и ще я закриля до смърт, той спря на място, облегна се с ръка на ствола на едно дърво и посрамено сведе глава. Тя беше неговата дама, той беше нейният рицар, и при това най-първо изпитание той се бе провалил; сега тя беше изгубена някъде в тъмнината и той не можеше да я намери.
Вдигна глава, и онова, което видя, го накара да примигне, да разтрие очи; виждаше без съмнение, без сянка от съмнение, трептящата бяла светлина на вълшебно видение, химера, а в самото ѝ сърце сияеше фигурата на малък бял кон, сам в гората. Но когато той обърна глава, рицарят можа да различи профила му и видя сребристия рог на еднорог. Бялото животно насочи към него тъмния си поглед, а после бавно се отдалечи, хвърляйки поглед през рамо, вървейки достатъчно бавно, та той да го последва. Омагьосан, той пристъпваше тихо зад него, напътстван от трепкащата сребриста светлина, без да изпуска от поглед малките отпечатъци от копита, които блестяха с бял пламък сред мъртвите листа, а после избледняваха, щом той отминеше.
Съзнаваше, че не бива да се опитва да улови еднорога; спомни си как всички легенди предупреждаваха, че той ще се хвърли върху него и ще го нападне, ако се приближи твърде много. Само едно създание на света можеше да улови еднорог, и той беше виждал подобни сцени върху половин дузина гоблени и на дузина гравюри в книгите с приказки, още от най-ранното си детство.
Дребното животно свърна от пътеката и сега той дочу плискане на вода, когато излязоха на едно сечище. Прехапа език, за да сподави възклицанието си, когато я видя, заспала като нимфа, сякаш бе създание на самата гора, полегнала в подножието на дървото като туфа цветя, с разстлана зелена кадифена рокля, с кафявата шапчица като възглавница под златните ѝ коси, с лице, спокойно като цветче в съня. Той застана в очакване, без да знае какво трябва да направи, и докато гледаше, еднорогът пристъпи напред, легна до спящата девойка и нежно положи издължената си глава с дългия рог в скута ѝ, точно както се разказва в легендите.
Събужда ме шум от стъпки. Незабавно осъзнавам, че съм се изгубила в гората, че съм в опасност и че съм допуснала лекомислено да заспя. Озъртам се в паника, в мрак, и скачам, а Мери, която е заспала със сведена глава до мен, рязко се обръща и се втренчва напред, с наострени уши, когато двете виждаме фигура на мъж, тъмен силует в измамния полумрак.
— Кой е там? — питам, стиснала с ръка камшика си. — Внимавайте! Имам меч!
— Аз съм, Удвил — казва рицарят и се приближава, за да мога да го видя. Изглежда блед, сякаш е не по-малко изплашен от мен. — Добре ли сте, милейди?
— Боже мой, Боже мой, Удвил! Толкова се радвам да ви видя!
Изтичвам напред с протегнати ръце и той пада на колене, хваща ръцете ми и ги целува пламенно.
— Милейди — прошепва. — Милейди. Слава Богу, че ви намирам здрава и читава! Невредима ли сте?
— Да, да, просто си почивах, заспах, вървях толкова дълго, опитвайки се да стигна обратно до пътя, но после постъпих толкова глупаво — седнах и заспах…
Той се изправя на крака, препъвайки се.
— Не сме далече, търся ви цяла вечер, но не сме далече.
— Късно ли е вече?
— Не по-късно от единайсет часа. Всички ви търсим. Херцогът е обезумял от тревога. Опитвах се да проследя дирите ви… но никога нямаше да ви намеря, ако не беше…
— А негова светлост херцогът в безопасност ли е? Засада ли беше?
Той поклаща глава:
— Някакъв глупав селянин, който сечал дърво, повалил и друго отсреща. Никой не е пострадал; просто лош късмет, че бяхме там по това време. Всички се страхувахме само за вас. Паднахте ли?
— Не, тя побягна заедно с мен, но не ме хвърли. Тя е добра кобила, побягна само защото се страхуваше, и после спря.
Той се поколебава:
— Тя ме доведе при вас — казва. — Истинско чудо е. Видях я в гората и тя ме доведе при вас.
Задържам поводите, които съм вързала за китката си:
— Не съм я пускала.
— Бяхте я завързала, така ли?
Той оглежда малката поляна, сребристата лунна светлина по водата, сенчестата тъмнина на дърветата, сякаш търси нещо.
— Да, разбира се. Но ѝ свалих седлото, както ми показахте.
— Видях я — казва той с равен тон. — Беше пусната на свобода, в гората.
— Беше тук през цялото време. Държах поводите ѝ.
Той поклаща глава, сякаш за да се отърси от объркването си.
— Добре сте се справили. Ще ѝ сложа седлото, и после ще ви отведа до пътя.
Вдига красиво изработеното седло и го плъзва върху гърба на Мери. Затяга ремъка на седлото, после се обръща да ме повдигне. За миг се поколебава, с ръце върху талията ми. Сякаш телата ни са се слели, почти без нашата воля: главата ми върху рамото му, ръцете му върху талията ми. Сякаш нещо ни притегля един към друг, както става с окачените на тавана планети в библиотеката на негова светлост. Бавно осъзнавам, че съм изпълнена с чувство, което никога не съм изпитвала преди, бавно си давам сметка, че това е копнеж. Вдигам лице към него, и потъмнелите му очи се свеждат към мен, ръцете му са топли, лицето му — почти удивено, когато усеща желанието, което бавно пулсира в мен. Дълго стоим така, заедно. После, без нито дума, той ме повдига на седлото, изтупва роклята ми, подава ми шапката, и повежда Мери през гората към пътя.
"Повелителка на реките" отзывы
Отзывы читателей о книге "Повелителка на реките". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Повелителка на реките" друзьям в соцсетях.