— Няма значение — казва Удвил бодро, като ми предлага ръката си. — Сутринта заминаваме за Англия и цял месец няма да искат от вас да правите тези неща.

— Ще вземат ли огледалото с нас? — питам неспокойно.

— Огледалото и някои от книгите; но съдовете, пещта и наковалнята, разбира се, остават тук, хората ще продължат с работата си, докато ни няма.

— А откриват ли нещо?

Той кимва:

— О, да, негова светлост е рафинирал сребро и злато, постигайки по-висока степен на чистота от който и да било досега. Работи по нови метали, нови съчетания за по-голяма якост или по-голяма гъвкавост. И разбира се, ако успее да достигне до самия камък…

— Камъка ли?

— Наричат го философски камък. Той превръща метала в злато, водата — в еликсир на живота, който дарява на притежателя си вечен живот.

— Съществува ли такова нещо? — питам аз.

Той свива рамене:

— Много пъти са съобщавали за него, споменава се често в старите ръкописи, които негова светлост е превел тук. Из целия християнски свят и Изтока и понастоящем сигурно има стотици, навярно хиляди мъже, които работят със същата цел. Но негова светлост херцогът е в предните им редици. Ако успее да го открие, ако вие успеете да му помогнете да го намери, можем да донесем мир на Франция и на Англия.

* * *

Шумът в замъка, където се опакова багаж и върви подготовка за голямо пътуване, ме събужда призори и аз отивам в параклиса да изслушам утренята, докато слънцето изгрява. Свещеникът приключва със службата и започва да прибира свещените изображения, разпятието и дарохранителницата. Вземаме почти всичко със себе си.

В собствените ми покои придворните ми дами сгъват роклите ми в големи пътни сандъци и викат пажовете, за да завържат сандъците, и икономите — за да ги запечатат. Лично ще носят кутиите ми с накити, кожите ми ще бъдат пазени от отговорниците за домакинството. Никой не знае колко дълго ще останем в Англия. Удвил става много предпазлив, когато го питам. Явно съпругът ми не получава подобаваща подкрепа от своя племенник, краля, нито пък е финансиран както подобава от английския парламент, който трябва да вдигне данъците заради войната във Франция. Целта на пътуването е да се обясни на лордовете и парламента, че с английските монети може да се купи френската подкрепа; и че трябва да платят. Но никой не знае колко време ще мине, докато англичаните разберат, че не могат да получат армия даром.

Напълно объркана съм в цялата тази суматоха. Оставила съм книгите си, които Мадмоазел ми завеща, на съхранение в библиотеката на съпруга ми, и учените ще ги пазят, докато отсъстваме. Прибрала съм красивите ѝ карти при накитите си, за да са на сигурно място. Златната ѝ гривна с амулетите нося в кесия, окачена на шията ми. Не искам никой друг да ги докосва. Облякла съм се за път и съм изяла закуската си, сервирана в покоите ми от забързани прислужнички. Чакам бездейно: не знам с какво да помогна, а пък съм твърде високопоставена, за да може някой да ми възложи задача. Главната ми придворна дама ръководи всичко в покоите ми, затова аз просто трябва да почакам, докато всичко бъде готово за тръгването ни, а междувременно нямам какво друго да правя, освен да наблюдавам слугите и придворните дами, тичащи от една към друга задача.

До пладне сме готови за тръгване, макар че отговорниците за домакинството, за конюшнята и оръжейната все още опаковат вещи. Негова светлост ме хваща за ръка и ме повежда надолу по стълбите, през голямата зала, където слугите са се подредили, за да се поклонят и да ни пожелаят сполука по време на пътуването. После излизаме в двора на конюшнята, където примигвам при вида на кавалкадата, която се приготвя да потегли. Прилича на малък подвижен град. Тук е въоръжената стража: пътуваме със стотици войници, някои — в доспехи, но повечето — в ливреи, и те чакат до конете си, като отпиват последна глътка ейл и се шегуват с прислужничките. Има поне петдесет дървени каруци, които чакат, подредени: онези, които пренасят ценните вещи — начело на редицата, със стражи отпред и отзад; сандъците са закрепени с вериги отстрани към каруците и запечатани с големия печат на Бедфорд. Отговорниците за домакинството ще пътуват с тях и всеки отговаря за определена част от товара. Вземаме всичките си завивки, прибори за хранене, стъклени съдове, ножове, лъжици, солници, съдове за подправки. Къщните мебели също се товарят, камериерът, отговарящ за спалнята на негова светлост, е наредил внимателно да разглобят голямото легло на милорд с неговите завивки, завеси и балдахин, а служителите от моите покои носят моето легло, моите маси, моите красиви турски килими, има цели две каруци само за превозването на гоблените от дома.

Кухненските слуги са натоварили най-важните си пособия на друг керван от каруци; караме храна, както и кокошки, патици, гъски, овце и две крави, които ще вървят зад каруците, за да ни дават прясно мляко всеки ден. Соколите от помещението за ловни птици са натоварени на собствената си специално изработена стойка за пренасяне, където могат да стоят, заслепени от качулките си; а кожените завеси вече са завързани, за да ги закриват, та да не се плашат от шума по пътя. Хрътките за лов на елени на негова светлост ще тичат успоредно с процесията, хрътките за лов на лисици ще бъдат напъдени най-отзад. Началникът на конницата е впрегнал всички работни коне в каруците, а всички резервни ездитни коне са обяздени и поверени на грижите на коняр, който язди един кон и води по един от двете си страни. И това е само половината от процесията. Каруците, които пренасят най-важните вещи, с които да си създадем удобства довечера, когато спрем в Санлис, вече са заминали: тръгнаха призори. А сред целия този шум и хаос Ричард Удвил се качва с усмивка по стълбите, покланя се на негова светлост и на мен, и казва, сякаш в двора не кипи истински ад:

— Мисля, че сме готови, милорд, а винаги могат да ни изпратят онова, което сме забравили.

— Конят ми? — пита херцогът. Удвил щраква с пръсти и един застанал в очакване коняр извежда напред едрия боен кон на негова светлост.

— Милейди в носилката си ли ще пътува?

— Нейна светлост каза, че иска да язди.

Негова светлост херцогът се обръща към мен:

— Пътят е дълъг, Жакета, напускаме Париж, потегляме на север и довечера ще преспим в Санлис. Ще бъдеш на седлото цял ден.

— Мога да се справя с това — казвам, и хвърлям поглед към Удвил.

— Кобилата ѝ е силна, направихте добър избор — казва той на съпруга ми. — А херцогинята е добра ездачка, ще бъде в състояние да издържи. За нея вероятно това ще е по-приятно, отколкото да се тръска в носилката, макар че ще се погрижа тя да ни следва, така че херцогинята да може да се прехвърли, ако се измори.

— Много добре тогава — съгласява се херцогът. Усмихва ми се. — Компанията ти ще ми бъде приятна. Как нарече кобилата си?

— Наричам я Веселата Мери — казвам.

— Дано даде Бог всички да сме весели — казва той, като се качва на издигнатото стъпало, за да се настани с усилие на седлото. Удвил ме хваща за талията и ме повдига на седлото, а след това се отдръпва, докато придворната ми дама се втурва напред и издърпва дългите поли на роклята ми, така че да се спускат от двете страни, скривайки кожените ми ботуши за езда.

— Добре ли сте? — пита ме тихо Удвил, застанал близо до коня, докато проверява дали коланът на седлото е достатъчно стегнат.

— Да.

— Ще бъда точно зад вас, ако ви потрябва нещо. Ако се изморите, или имате нужда да спрете, просто вдигнете ръка. Ще бъда нащрек. Ще яздим два часа, а след това ще спрем да се нахраним.

Съпругът ми се изправя в стремената. Изревава „За Бедфорд!“, и всички в двора на конюшнята изкрещяват в отговор: „За Бедфорд!“ Разтварят големите порти и негова светлост поема начело, навън, през претъпканите улици на Париж, където хората ни зяпат и просят милостиня или услуги, а след това — през голямата северна порта, и ние напускаме града, отправяйки се към Ламанша и към Англия — непознатият бряг, който трябва да наричам свой дом.

* * *

Негова светлост херцогът и аз яздим начело на процесията, затова прахта не ни пречи, а щом се отдалечаваме от Париж, съпругът ми преценява, че сме в достатъчна безопасност, за да се движим пред въоръжената охрана — и сега сме само ние двамата, Удвил и придворната ми дама, яздейки сред слънчевата светлина, сякаш сме излезли на разходка. Пътят се вие пред нас, добре утъпкан от английски търговци и войници, минаващи през английските земи на път от принадлежащата на англичаните столица Париж към английската крепост Кале. Спираме да се нахраним край гората Шантийи, където са разпънали хубави шатри и са ни приготвили еленски бут. Доволна съм, че мога да си отдъхна за час в сянката на едно дърво; но продължавам с радост, когато Удвил нарежда на стражите да се качат отново на седлата. Съпругът ми ме пита дали искам да завърша пътуването, седнала в теглената си от мулета носилка, но аз отказвам. Следобедът е слънчев и топъл, а когато влизаме в зелената сянка на гората Шантийи, подкарваме по-бързо конете и кобилата ми се дръпва леко напред, нетърпелива да се впусне в галоп. Съпругът ми се засмива и казва: „Не ѝ позволявай да избяга с теб, Жакета.“

Аз също се засмивам, когато едрият му кон удължава големите си крачки, за да протегне врат и да се изравни с Мери, и ние поемаме малко по-бързо, а после изведнъж се разнася грохот и едно дърво полита надолу, напряко на пътя пред нас, а клоните му се чупят и скърцат едновременно със звук, наподобяващ писък. Мери ужасено се изправя на задни крака и аз чувам как съпругът ми изревава гръмогласно: „За Бедфорд! Внимавайте, засада!“, но съм се вкопчила в гривата и едва не падам от седлото, хлъзгайки се назад, когато Мери се хвърля на една страна, ужасена от шума, и се впуска в бяг, в луд бяг. С усилие се закрепям на седлото, вкопчвам се във врата ѝ и се навеждам ниско, докато тя препуска сред дърветата, като се мята наляво и надясно, бягайки натам, накъдето я тласкат собствените ѝ изплашени сетива. Не мога да я насоча, изпуснала съм юздите, със сигурност не мога да я спра, едва се държа, докато най-накрая тя забавя до тръс, а после до обикновен ход, а след това, останала без дъх, спира.