Поклащам глава.

— Успя ли да видиш кой град е? Някое познато място ли беше? Ела и виж дали можеш да посочиш града на картата. Мислиш ли, че се случва в същия този момент, или е видение от бъдещето, което ни предстои?

Завлича ме до масата, където е положен умаленият образ на Франция, и аз поглеждам замаяно мозайката от владения и вълнообразни хълмове.

— Не зная — казвам. — Имаше мъгла, и армия, която си пробиваше със сила път нагоре по някакъв склон. Имаше сняг и той беше почервенял от кръв. Имаше и кралица, пристигнала с коня си в една ковачница, където поставяха подковите на коня ѝ наопаки.

Херцогът ме поглежда, сякаш му идва да ме разтърси, за да измъкне от мен нещо смислено.

— Това не ми върши работа, момиче — изрича той с много нисък глас. — Такива видения могат да ми опишат на всеки съботен пазар. Имам нужда да знам какво ще се случи тази година. Нужно ми е да узная какво ще се случи във Франция. Нужни са ми имената на градовете и числеността на бунтовниците. Нужно ми е да знам подробности.

Отвръщам безмълвно на погледа му. Лицето му е потъмняло от раздразнението, което изпитва към мен.

— Опитвам се да спася цяло кралство — казва той. — Нужно ми е нещо повече от мъгла и сняг. Не се ожених за теб, за да ми разказваш за кралици, обърнали наопаки подковите на конете си. Какво следва? Русалки в банята?

Поклащам глава. Наистина не знам нищо.

— Жакета, кълна се, ще съжаляваш, ако проявиш неподчинение спрямо мен — казва той със сдържана заплаха в гласа. — Тези неща са прекалено важни, за да се правиш на глупачка.

— Навярно не бива да я натоварваме твърде много? — подхвърля Удвил, обърнат към лавиците с книги. — Може би е прекалено да я товарим всеки ден. Тя е съвсем млада и е още нова в това занимание. Може би е добре да я обучим и подготвим за това, като новоизлюпено птиче, като млад сокол. Може би трябва да я оставяме свободно да язди и да се разхожда сутрин, и да я караме да гадае може би само веднъж седмично?

— Не и ако е получила предупреждение! — избухва херцогът. — Не и ако това се случва сега! Тя не може да почива, ако сме в опасност. Ако тази битка в мъгла и тази битка в сняг ще се водят тази зима във Франция, трябва да знаем сега.

— Знаете, че дофинът няма нужните оръжия или съюзници, за да може това да стане сега. — Удвил се обръща към него. — Невъзможно е да е непосредствено предусещане на настоящето, сигурно е страховито видение от по-далечното бъдеще. Главата ѝ е пълна със страхове за война, а и самите ние я изплашихме. Насадихме тези видения в ума ѝ. Но трябва да проясним главата ѝ, трябва да ѝ дадем покой, за да може да бъде за нас като бистър поток. Вие я купихте… — той се запъва и се поправя — … открихте я непокварена. Трябва да внимаваме да не размътим водите.

— Веднъж месечно! — обажда се внезапно алхимикът. — Както казах в началото, милорд, тя трябва да говори, когато нейната стихия се надига. В навечерието на новолунието. Тя е създание на луната и водата, ще вижда най-ясно и ще говори най-ясно, когато луната започва да се издига. Трябва да работи в тези дни, под наливащата се луна.

— Би могла да идва тук вечер, на лунна светлина. — Съпругът ми мисли на глас. — Това може и да помогне. — Той ме поглежда критично, докато се облягам назад в стола, с ръка върху пулсиращото чело. — Прав сте — казва на Удвил. — Поискахме от нея твърде много, твърде скоро. Извеждайте я на езда, извеждайте я долу край реката. А другата седмица потегляме за Англия: можем да се придвижваме на кратки преходи. Тя е бледа, има нужда да си почива. Изведете я тази сутрин. — Усмихва ми се: — Не съм суров господар, Жакета, макар да има много за вършене и да бързам да го свърша. Можеш да имаш известно време на свое разположение. Върви в конюшните, ще видиш, че съм оставил там една изненада за теб.

* * *

Изпитвам такова облекчение да изляза от стаята, че не се сещам да благодаря, и едва когато затварят вратата зад нас, започвам да изпитвам любопитство.

— Какво ми е оставил негова светлост в конюшните? — питам Удвил, който ме следва, на половин крачка зад мен, надолу по кръглото стълбище от галерията до вътрешния двор, докато минаваме по калдъръма на вътрешния двор, покрай оръжейната, към двора на конюшнята. Слуги, които носят зеленчуци към кухните, и касапи, преметнали на рамо големи говежди бутове, отстъпват, за да ми направят път, и се кланят. Доячките, които пристигат от пасищата с кофи, поклащащи се на кобилиците им, правят толкова ниски реверанси, че ведрата им изтракват по калдъръма. Не ги поздравявам: вече почти не ги забелязвам. Херцогиня съм само от няколко седмици, а вече съм свикнала с дълбоките поклони, с които ме посрещат, където и да отида, и с почтителното шепнене на името ми, докато отминавам.

— Какво би ви се искало най-много? — пита ме Удвил. Той, във всеки случай, не изпълнява службата си към мен в благоговейно мълчание. Притежава увереност, породена от факта, че още от момче е дясна ръка на съпруга ми. Баща му е служил на английския крал Хенри V, а след това — на моя съпруг, херцога, и сега Удвил, възпитан в служба на херцога, е най-довереният и най-обичан от всички негови приближени, комендант на Кале, който държи в ръцете си ключовете на Франция.

— Нова носилка? — питам. — Със златни завеси и кожи?

— Може би. Наистина ли бихте искали това повече от всичко друго?

Поколебавам се:

— Кон ли ми е приготвил? Нов кон, мой собствен?

Той придобива замислено изражение:

— Какъв цвят кон би ви харесал най-много?

— Сив! — изричам с копнеж. — Прекрасен сив кон на тъмни петна, с грива като бяла коприна, и тъмни, интересни очи.

— Интересни ли? — Той сподавя смеха си. — Интересни очи?

— Знаете какво имам предвид — очи, които гледат така, сякаш кобилата може да те разбере, сякаш мисли.

Той кимва:

— Всъщност аз наистина знам какво имате предвид.

Улавя ме под ръка, за да ме преведе покрай каруца, натоварена с пики; минаваме покрай оръжейната, и отговорникът за оръжията точно отмята нова доставка. Разтоварват стотици, хиляди пики: сезонът за военни кампании започва отново. Нищо чудно, че съпругът ми ме настанява пред огледалото за гадаене всеки ден, за да ме пита накъде е най-подходящо да насочим атаката си. Ние сме във война, постоянно във война, и никой от нас не е живял в мирна страна.

Минаваме през арката до конюшните и Удвил отстъпва назад, за да види лицето ми, докато оглеждам двора. Всеки от конете в домакинството има собствено отделение с изглед на юг, така че светлият камък се затопля в течение на деня. Виждам четирите едри бойни коня на съпруга си, чиито глави кимат над вратичките. Виждам силния кон на Удвил за турнирите, и другите му коне, за лов и носене на съобщения, а после виждам, по-дребна от всички тях, със светли уши, които леко мърдат ту на една, ту на друга страна, съвършено оформената глава на сива кобила, толкова светла, че изглежда почти сребърна в слънчевата светлина на двора.

— Моя ли е? — прошепвам на Удвил. — За мен ли е?

— Ваша е — казва той почти благоговейно. — Толкова прекрасна и със също такова високо потекло като господарката си.

— Кобила?

— Разбира се.

Отправям се към нея, и тя наостря уши, заслушана в стъпките ми и в гальовния ми глас, докато приближавам. Удвил пъха кора хляб в ръката ми, а аз обхващам с поглед тъмните, влажни очи, красивата глава с фини очертания, сребристата грива на кобилата, която описах, изправена пред мен, сякаш съм направила магия и съм я призовала със силата на желанието си. Протягам ръка и тя я подушва с разширени ноздри, а след това поема с бърни лакомството от ръката ми. Мога да усетя мириса на топлата ѝ козина, дъха ѝ, лъхащ на овес, успокоителния мирис на обора зад нея.

Удвил ми отваря вратата на конюшнята и аз без колебание пристъпвам вътре. Кобилата се отмества леко, за да ми направи място, обръща глава и ме подушва — роклята ми, колана, влачещите се ръкави, а след това раменете, врата и лицето. И докато ме души, аз се обръщам към нея, сякаш сме две животни, които се опознават. После бавно, внимателно протягам ръка и тя навежда глава, за да я погаля.

Шията ѝ е топла, козината — мека и гладка като коприна, кожата зад ушите ѝ е нежна и мека, тя ми позволява да подръпна леко гривата ѝ, да я погаля по муцуната, а после повдига глава и аз докосвам разширените ѝ ноздри, меката деликатна кожа на муцуната ѝ, топлите ѝ мускулести бърни, и да обгърна със свита длан плътната извивка на шията ѝ.

— Това любов ли е? — пита тихо Удвил от вратата. — Защото оттук прилича на любов.

— Любов е — прошепвам.

— Първата ви любов — пожелава да се увери той.

— Моята единствена любов — прошепвам на кобилата.

Той се засмива като отстъпчив брат.

— Тогава трябва да съчините поема и да идвате и да ѝ пеете като жена-трубадур, като trobairitz6. Но как е името на вашата прекрасна дама?

Поглеждам я замислено, докато тя се отдалечава тихо от мен и лапва хапка сено. От смачканата трева се разнася ухание на ливада.

— Мъркюри7 — казвам. — Мисля, че ще я кръстя Мъркюри.

Той ме поглежда малко странно.

— Това не е особено подходящо име. Алхимиците все говорят за Меркурий — казва. — Бог, който мени формата си, вестител на боговете, една от трите важни съставки на тяхната работа. Понякога Меркурий — живакът — помага, друг път — не; той е подобен на Мелузина, водната богиня, която също мени своя облик. Той е пратеник, от чиито услуги трябва да се възползвате, когато няма никой друг; но невинаги надежден.

Свивам рамене:

— Не искам повече алхимия — настоявам. — Не и в двора на конюшнята, нито където и да било другаде. Ще я наричам Мери, но ние с нея ще знаем истинското ѝ име.