— Знаем, че може да се направи — казва той. — Всъщност, било е правено, много, много пъти, макар и винаги тайно. Всички метали имат една и съща природа, всичко е създадено от едно и също нещо: в книгите го наричат „първична материя“, „тъмна материя“. Това е материята, от която е направен светът. Ние трябва да я пресъздадем, да я направим отново. Затова вземаме тъмна материя, рафинираме я, а после я рафинираме отново. Караме я да се трансформира в своето най-пречистено и върховно естество. — Той прави пауза, поглеждайки озадаченото ми лице. — Нали знаеш как правят вино със сока, който се извлича от гроздето?

Кимвам.

— Всеки френски селянин може да направи това. Първо взема гроздовете, после ги смачква, за да извлече сока им. Взема плода на лозата — това е плътна материя — и го превръща в течност. Самото извършване на тази промяна е алхимия. После съхранява сока и оставя живота в него да промени този сок и да го превърне във вино. Отново течност, но с напълно различни свойства от сока. Сега мога да продължа. Извърших нова промяна, именно тук. Мога да приготвя есенция от вино, която е сто пъти по-силна от виното, течност, която гори при досег с пламък, която лекува човек от меланхолията и унилите настроения. Това е течност, но е гореща и суха. Наричаме я „аква вите“ — водата на живота. Вече мога да направя всичко това, мога да превърна гроздовия сок в „аква вите“ — златото е просто следващата стъпка, получаването на злато от желязо.

— А какво трябва да правя аз? — питам нервно.

— Днес — нищо — казва той. — Но навярно утре, или вдругиден, ще имат нужда от теб, да дойдеш и да налееш малко течност от колба, или да разбъркаш някоя купа, или да пресееш малко прах. Нищо повече от това: би могла да вършиш нещо подобно и в кухнята на майка си.

Поглеждам го неразбиращо.

— Това, от което се нуждая, е твоето докосване — казва той. — Непорочното докосване.

Един от мъжете, който досега е наблюдавал как бълбука една колба, а после прелива съдържанието през тръбичка в охладено блюдо, поставено в натрошен лед, оставя блюдото и идва към нас, като избърсва ръце в престилката си и се покланя на съпруга ми.

— Девата — казва съпругът ми, като посочва към мен, сякаш съм също такъв неодушевен предмет като течността в колбата или желязото в пещта. Трепвам, когато ме назовава с прозвището на Жана. — Както обещах. Водя я. Дъщеря на Мелузина, дева, недокосната от мъж.

Подавам ръка за поздрав, но мъжът се отдръпва уплашено от мен. Изсмива се полугласно и казва, усмихвайки се на съпруга ми:

— Надали бих се осмелил да я докосна. Всъщност, не мога!

Вместо това той прибира ръка зад гърба си, покланя се много ниско и се обръща към мен:

— Добре дошла, лейди Бедфорд. Отдавна се нуждаем от присъствието ви тук. Чакахме ви. Надявахме се, че ще дойдете. Вие ще донесете със себе си хармония, ще донесете със себе си силата на луната и водата, а докосването ви ще направи всички неща чисти.

Пристъпвам неловко от крак на крак и хвърлям поглед към съпруга си. Той ме гледа с нещо много подобно на възторжено одобрение.

— Намерих я и веднага разпознах каква може да е — казва той. — Какво може да направи. Знаех, че тя може да бъде нашата Луна. Тя има вода във вените си, а сърцето ѝ е чисто. Кой знае на какво би била способна?

— Умее ли да гадае по кристал? — пита нетърпеливо мъжът.

— Казва, че никога не е опитвала, но вече е прозирала бъдещето — отвръща съпругът ми. — Ще я изпробваме ли?

— В библиотеката. — Мъжът тръгва пред нас, обратно през вратата. Съпругът ми щраква с пръсти и двамата учени се оттеглят в една странична стая, докато алхимикът и Удвил смъкват едно покривало от най-голямото огледало, което съм виждала някога, поставено в рамка, напълно кръгло, от лъскаво сребро, подобно на пълна луна.

— Затворете капаците — казва съпругът ми. — И запалете свещите.

Задъхан е. Долавям вълнението в гласа му и то ме изпълва със страх. Подреждат около мен свещи, така че сякаш съм заобиколена от огън, и ме настаняват пред голямото огледало. Осветена съм толкова ярко, че от примигващите, полюшващи се пламъчета около мен едва виждам.

— Вие я питайте — казва съпругът ми на алхимика. — За Бога, толкова съм развълнуван, че не мога да говоря. Но не я натоварвайте прекалено, нека само разберем дали има дарба.

— Погледни в огледалото — нарежда ми тихо мъжът. — Вгледай се в огледалото и се остави на унеса. Е, какво можеш да видиш?

Поглеждам в огледалото. Нима не е очевидно какво виждам? Себе си, в кадифена рокля с кройка по най-последната мода, с островърха диадема на главата, със златиста коса, прибрана в плътна мрежа от двете страни на лицето, и най-прекрасните сини кожени обувки. Никога преди не съм виждала огледало, в което да мога да се видя цялата, в цял ръст. Повдигам леко роклята си, за да мога да се възхитя на обувките си, а алхимикът се прокашля леко и сухо, сякаш за да ми напомни да се пазя от суетата.

— Какво виждате, когато се вгледате по-дълбоко, херцогиньо?

Зад гърба ми и отстрани до мен има ослепително пламтящи свещи, толкова ярки, че изсмукват цвета от роклята, дори от сините обувки, дори от лавиците и книгите зад мен — докато гледам, те сякаш помръкват и потъват в мъгла.

— Вгледайте се дълбоко в огледалото и кажете какво виждате — настоява отново мъжът, с нисък глас. — Кажете ни какво виждате, лейди Бедфорд. Какво виждате?

Светлината е прекалено силна, твърде ярка е, за да мога да видя каквото и да било. Не мога да видя дори собственото си лице, дотолкова съм заслепена от стотиците свещи. А после я виждам, така ясно, както в деня, когато се излежавахме лениво край крепостния ров, така ярко, както когато беше жива и се смееше, преди мига, когато изтегли картата с образа на Обесения с дрехи, сини като обувките ми.

— Жана — изричам тихо, с дълбока тъга. — О, Жана. Девата.

Мъча се да се върна в будно състояние, през шума, с който алхимикът вдига, като маха с ръце над свещите, за да ги изгаси. Някои трябва да са се обърнали, когато се строполих в припадък. Удвил ме е взел в обятията си, придържайки главата ми, а съпругът ми пръска лицето ми със студена вода.

— Какво видя? — настойчиво пита негова светлост веднага щом клепачите ми потрепват и се отварят.

— Не знам.

Внезапният спазъм на обзел ме по някаква причина страх ме предупреждава. Не искам да му казвам. Не искам да изричам името на Жана пред човека, който заповяда да я изгорят жива.

— Какво каза тя? — Той гледа гневно Удвил и алхимика. — Докато падаше? Каза нещо. Чух нещо. Какво каза тя?

— „Девата“ ли каза? — пита алхимикът. — Мисля, че да.

И двамата поглеждат Удвил.

— Каза „ще завършим делата“ — излъгва той с лекота.

— Какво може да има предвид? — Херцогът ме поглежда. — Какво искаше да кажеш? Какво имаше предвид, Жакета?

— Възможно ли е да става дума за университета на ваша светлост в Каен? — пита Удвил. — Стори ми се, че тя изрече „Каен“, а после каза: „Ще завършим делата.“

— Видях университета, който ваша светлост планира да основе в Каен — казвам аз, хващайки се за подадената реплика. — Завършен. Красив. Това имах предвид, когато казах „ще завършим делата“.

Той се усмихва, доволен е.

— Е, това е хубаво видение — казва, окуражен. — Това е добро прозрение за сигурно и щастливо бъдеще. Това са добри новини. И, което е най-хубавото от всичко, виждаме, че тя може да се справи.

Подава ми ръка и ми помага да се изправя.

— И така — обръща се той с тържествуваща усмивка към алхимика, — ще я доведа отново утре, след литургия, след като закуси. Следващия път ѝ пригответе стол, за да седне, и пригответе стаята за нея. Ще видим какво може да ни каже. Но тя умее да го прави, нали?

— Несъмнено — съгласява се алхимикът. — Ще приготвя всичко.

Покланя се и се връща във вътрешната стая, Удвил гаси останалите свещи, а милорд оправя огледалото. Облягам се за миг на една арка между два реда лавици, а съпругът ми вдига очи и ме вижда.

— Застани там. — Посочва ми центъра на арката и аз изпълнявам заповедта му. Заставам неподвижно, оградена от арката като в рамка, питайки се какво ли иска сега. Той се взира в мен, сякаш съм картина или гоблен, сякаш гледа на мен като на предмет, като нова придобивка, която трябва да бъде поставена в рамка, преведена или прибрана на лавицата. Присвива очи, сякаш ме възприема като гледка, или като статуя, която е купил. — Толкова се радвам, че се ожених за теб — казва той и в гласа му изобщо няма привързаност, а доволния тон на човек, който е прибавил нещо към красивата си колекция — и то на добра цена. — Каквото и да ми коства в отношенията с Бургундия, с когото и да е, толкова се радвам, че се ожених за теб. Ти си моето съкровище.

Нервно хвърлям поглед към Ричард Удвил, който е чул тази завоевателска реч; но той е зает да покрива огледалото с парчето плат, и сякаш е напълно оглушал.

* * *

Всяка сутрин негова светлост ме придружава до библиотеката, настаняват ме пред огледалото, запалват свещи навсякъде около мен и искат от мен да се вглеждам в ярката светлина и да им съобщавам какво виждам. Откривам, че изпадам в нещо като дрямка, не заспивам напълно, но сякаш сънувам, и понякога съзирам странни видения в трептящата сребърна повърхност на огледалото. Виждам бебе в люлка, виждам пръстен с форма на златна корона, който се поклаща върху нишка, от която капе вода, а една сутрин се извръщам от огледалото с вик, защото виждам битка, а зад нея — друга, дълга поредица от битки и умиращи мъже: мъже, които умират сред мъгли, сред снегове, умират в черковен двор.

— Видя ли знамената? — пита настойчиво съпругът ми, докато слагат в ръката ми чаша слаб ейл. — Пий. Видя ли знамената? Не каза нищо ясно. Видя ли къде се водят битките? Успя ли да различиш армиите?