Негова светлост ми дава няколко дни свобода, за да се ориентирам в новия си дом, да открия кутията с накитите на предишната херцогиня и гардеробната ѝ, пълна с кожи и изящни рокли, а после идва в стаята ми след утринната молитва и казва:

— Ела, Жакета, днес имам работа за теб.

Следвам го, подтичвайки като кученце по петите му, докато ме води през галерията, където изобразените върху гоблените богове ни гледат надменно, до двойната врата в дъното ѝ, охранявана от двама въоръжени войници, където стои и неговият оръженосец, Удвил, облегнат на перваза. Когато ни вижда, той скача и ми се покланя ниско.

Стражите разтварят със замах вратите и ние влизаме вътре. Не зная какво съм очаквала: със сигурност не и това. Първо се вижда стая с размерите на голяма зала, но с вид на библиотека в манастир. Навсякъде има лавици от тъмно дърво, а по тях се виждат свитъци и книги, заключени зад месингови решетки. Има високи маси и високи столове, можеш да седнеш на някое писалище, да разгърнеш някой свитък и да го четеш спокойно, без да бързаш. Има маси, приготвени за работа, с мастилници и подострени пера и листове хартия, готови за водене на бележки. Никога не съм виждала подобно нещо извън някое абатство, и поглеждам съпруга си с ново уважение. Похарчил е за това цяло състояние: всяка една от тези книги сигурно е струвала колкото накитите на херцогинята.

— Имам най-прекрасната сбирка от книги и ръкописи извън владенията на Църквата в Европа — казва той. — Както и собствени преписвачи. — Посочва към двама млади мъже, застанали от двете страни на един пулт. Единият напевно реди непознати думи, четейки от един свитък, докато другият старателно пише.

— Превежда от арабски — пояснява съпругът ми. — От арабски на латински, а от латински — на френски или английски. Маврите са източник на огромни познания, във всички клонове на математиката, във всички клонове на науката. Купувам свитъците и лично се грижа да бъдат преведени. Именно така постигнахме напредък в търсенето на познания. Защото се добрах до извора. — Той внезапно се усмихва, явно доволен от присъствието ми. — Точно както с теб. Стигнах до самия извор на загадките.

В центъра на стаята е поставена голяма дъска, оцветена, цялата покрита с релефни резби. Възкликвам възхитено и се приближавам да я разгледам. Очарователна е, като малка държава, ако човек би могъл да я гледа от горе, летейки високо над нея като орел. Това е Франция: различавам външната стена на Париж, и течащата през него Сена, оцветена в яркосиньо. Виждам Ил дьо Пари — малък лабиринт от постройки, самият той с формата на плаващ по реката кораб. После виждам как е разделена сушата: горната половина на Франция е оцветена в цветовете на Англия — бяло и червено, а долната половина е оставена празна, знамето на Арманяк се вижда там, където е Шарл, мнимият крал, в неговите земи в Шинон. Поредица от дупчици показва къде са били ожесточено и набързо забождани флагчетата в плана, бележещ триумфалния, победоносен поход на Жана д’Арк през половин Франция, отвел я само преди две години чак до самите стени на Париж.

— Цяла Франция ни принадлежи по право — казва съпругът ми, загледан ревниво в зелените земи, които водят надолу към Средиземно море. — И ще я получим. Ще я получим. Ще я завоювам в името на Бог и на крал Хари.

Надвесва се напред.

— Ето виж, ние настъпваме — казва, като ми посочва английските флагчета с кръста на свети Георги, покриващи източна Франция. — А ако херцогът на Бургундия ни остане верен и добър съюзник, можем да си възвърнем земите в Мен. Ако дофинът бъде достатъчно глупав да нападне херцога — а мисля, че е — и ако успея да убедя херцога двамата да тръгнем на бой едновременно… — той млъква посред изречението, когато вижда, че гледам нагоре. После казва: — О, това са моите планети — сякаш притежава и нощните небеса така безспорно, както владее Франция.

От кръстосаните греди на тавана висят красиви сребърни сфери, някои — обградени със сребърни ореоли, някои — с носещи се близо около тях други мънички топки. Гледката е толкова красива, че забравям напълно за картата и за флагчетата, които бележат военни кампании, и плясвам с ръце:

— О, колко красиво! Какво е това?

Ричард Удвил сподавя смеха си.

— Не е за забавление — казва строго съпругът ми. После кимва на един от писарите. — Е, добре — покажете на херцогинята разположението на небесните тела при раждането ѝ.

Младият човек пристъпва напред:

— Извинете ме, ваша светлост, кога сте родена?

Изчервявам се. Подобно на почти всички момичета, и аз не знам рождената си дата: родителите ми не са си дали труда да отбележат деня и часа. Зная само годината и сезона, а зная сезона само защото на майка ми много ѝ се ядели аспержи, докато ме носела в утробата си, и тя твърди, че ги яла твърде зелени и стомашните болки предизвикали раждането ми.

— Пролетта на 1416-та — казвам. — Мисля, че през май.

Той измъква от библиотеката един свитък и го разстила върху високото писалище. Гледа го внимателно, после посяга и дръпва един от лостовете, после втори, сетне — трети. Изпадам във възхита, когато топките, със своите ореоли и по-малките въртящи се около тях топки, се спускат от гредите и леко се завъртат, докато се озовават, леко полюшвайки се, на местата в небето, които са заемали в момента на моето раждане. Разнася се сладък, звънтящ звук, и аз виждам, че към конците, които ги задвижват, са прикрепени мънички сребърни камбанки, така сферите пеят, докато заемат местата си.

— Мога да предскажа какво ще е разположението на планетите, преди да започна битка — казва съпругът ми. — Тръгвам на поход само когато ми предскажат, че звездите са благосклонни. Но са нужни цели часове, за да се изчисли това на хартия, и е лесно да се сгреши. Тук построихме механизъм, толкова красив и надежден, колкото го е създал Бог, когато е поставил Своите звезди в небето и ги е задвижил. Създадох машина, подобна на творенията на самия Бог.

— Можете ли да правите предсказания с тях? Можете ли да узнаете какво ще се случи?

Той поклаща глава:

— Не така, както се надявам да направиш ти за нас. Мога да разбера кога моментът е назрял, но не и естеството на резултата. Мога да определя, че нашата звезда е във възход, но не и изхода от конкретна битка. Изобщо не бяхме предупредени за вещицата от Арк.

Писарят печално накланя глава.

— Сатаната я скри от нас — казва той простичко. — Нямаше мрак, нямаше комета, нямаше нищо, което да предизвести издигането ѝ, и нищо не беляза смъртта ѝ, хвала на Господа.

Съпругът ми кимва, пъхва длан под ръката ми и ме отвежда от масата, край която стои писарят.

— Брат ми беше подвластен на Марс — казва той. — Топлина и огън, горещина и суша: беше човек, роден да води и печели битки. Синът му е влажен и студен, човек млад на години, но като дете в сърцето си, влажен като кърмаче, което пие мляко и подмокря пелената си. Трябва да чакам звездите да вдъхнат огън в неговата кауза, трябва да издирвам оръжия, които да сложа в ръката му. Той е мой племенник, трябва да го напътствам. Аз съм негов чичо, а той е мой крал; трябва да го превърна в победител. Това е мой дълг; това е съдбата ми. Ще ми помогнеш и за това.

Удвил изчаква за миг, после, тъй като негова светлост изглежда дълбоко потънал в мисли, отваря вратата към следващата стая, бута я да се разтвори широко и се отдръпва назад, за да можем да минем. Влизам в стаята с каменен под и носът ми изтръпва от странните миризми. Усеща се полъх, подобен на мирис от ковачница — на горещ метал, но се долавя и нещо кисело и остро. Въздухът люти от дим, който гложди очите ми. В центъра на стаята има четирима мъже, облечени в кожени престилки, пред тях проблясват огньове от дървени въглища в малки мангали, поставени в каменни пейки; бронзови съдове къкрят като гърнета със сос. Зад тях, през отворената врата, която води към вътрешен двор, виждам голо до кръста момче, което разпалва с духало една пещ, подгряваща голям отвор, подобен на фурна за хляб. Поглеждам през стаята към Удвил. Той ми кимва успокоително, сякаш за да ми каже: „Не се страхувайте.“ Но в стаята лъха на сяра, а пещта отвън пламти като входа към пъкъла. Отдръпвам се и съпругът ми се присмива на бледото ми лице.

— Няма от какво да се страхуваш, казах ти, че няма да има от какво да се боиш. Тук работят по рецептите, тук изпробват един еликсир, а после друг. Там, отвън ковем металите и ги носим да бъдат изпробвани. Тук ще правим сребро и злато, тук ще създаваме самия живот.

— Толкова е горещо — изричам немощно.

— Това са огньовете, които карат водата да се превръща във вино — обяснява той. — Те карат желязото да се превръща в злато, те вдъхват живот на пръстта. Всичко на този свят достига състояние на чистота, на съвършенство. Тук е мястото, където ускоряваме постигането на това състояние, тук е мястото, където ние осъществяваме онези промени в металите и водите, които самата земя извършва в дълбоките си недра, в течение на столетия, с топлина като онази, при която от яйцето се излюпва пиле. Ние увеличаваме горещината, ускоряваме промените. Тук можем да изпробваме онова, което знаем, и да се надяваме да научим нови неща. Това е самото сърце на делото, на което съм посветил живота си.

Отвън на двора някой издърпва нажежено до червено парче метал от въглените в пещта, и започва да го удря с чук, за да го направи плоско.

— Само си представи какво би било, ако можех да направя злато — казва той с копнеж. — Ако можех да взема желязо и да го пречистя така, че следите от обикновен метал да изгорят, да бъдат отмити, и да остане чисто злато. Бих могъл да наема войници, бих могъл да подсиля крепостите, бих могъл да нахраня Париж. Ако имам собствен монетен двор и собствена златна мина, ще мога да завладея цяла Франция за племенника си и да я задържа завинаги.

— Възможно ли е това?