Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Милорд! Това е просто предание, картина, която виждаме по гоблените. Едва ли ще знам какво трябва да правя…

— Казват, че единственият начин да се улови еднорог е девица да отиде сама в гората, че никой мъж не може да го докосне, но че животното ще дойде при девица и ще положи красивата си глава в скута ѝ.

Поклащам глава:

— Знам, че така се говори, но не знам нищо за еднорозите. Милорд, дори не знам дали съществуват.

— Във всеки случай, като девица ти имаш огромна стойност за мен. Като непорочна дъщеря на рода на Мелузина, като наследница на нейните дарби, ти си безмерно ценна. Като млада съпруга би ми доставила наслада; но нищо повече. Ожених се за теб, за да направиш много, много повече от това просто да лежиш по гръб и да ми доставяш удоволствие. Разбираш ли сега?

— Не съвсем.

— Няма значение. Онова, което искам, е млада жена, чиста по сърце, девица, която ще прави каквото ѝ наредя, която ще бъде моя дотолкова, колкото ако я бях купил като робиня от турските кораби. И точно това имам в твое лице. По-късно ще узнаеш какво искам от теб, ще правиш каквото искам. Но имаш думата ми, че няма да ти сторя зло или изплаша.

Той се изправя на крака, измъква камата от ножницата на колана си и казва:

— Сега трябва да зацапаме чаршафите. А ако някой — майка ти или баща ти — те пита, кажи им, че съм легнал върху теб, че те е заболяло малко, и че се надяваш да сме направили дете. Не казвай нищо за живота, който ще водим. Остави ги да си мислят, че си обикновена съпруга и че съм ти отнел девствеността.

Взема кинжала си и без да каже и дума повече, порязва бързо лявата си китка и кръвта бликва от малкия разрез. Оставя я да потече, после отмята завивките на леглото, без да ми обръща внимание, когато подвивам босите си крака, за да не се виждат, протяга ръка и капва няколко петна червена кръв върху чаршафите. Взирам се в тях, докато петното се разпростира, чувствайки се напълно посрамена, мислейки си, че това е моят брак, който започва с кръвта на съпруга ми, с лъжа.

— Това ще свърши работа — казва той. — Майка ти ще дойде да види това и ще повярва, че съм те обладал. Помниш ли какво да ѝ кажеш?

— Че сте легнал върху мен, че е боляло малко, и че се надявам да сме направили дете — повтарям покорно.

— Това, че ще съхраня девствеността ти, е наша тайна. — Тонът му изведнъж става сериозен, почти заплашителен. — Не забравяй това. Като моя съпруга ти ще знаеш тайните ми, а това е първата, и една от най-важните. Алхимията, гадаенето, девствеността ти — трябва да се закълнеш в честта си, че ще пазиш всички тези тайни и няма да ги издаваш никому. Сега принадлежиш към кралската фамилия на Англия, което ще ти донесе величие, но и ще ти струва скъпо. Трябва не само да се наслаждаваш на богатството, но и да платиш цената.

Кимвам, приковала очи в мрачното му лице.

Той се надига от леглото и доближава кинжала си до долния чаршаф. Без да мисли за цената, отрязва тънка ивица лен. Безмълвно ми го подава и аз го завързвам около китката му върху порязаното място.

— Хубава девойко — казва той, — ще се видим на закуска.

После си нахлузва ботушите и излиза от стаята.

Пътуваме с голяма свита, както приляга на владетеля на Франция, особено на владетел, който държи земите си чрез сила. Пред нас пътува въоръжена охрана, авангард под командването на синеокия оръженосец, за да осигури безопасността на пътя. После, малко по-назад, за да има време вдигнатата от тях прах да се слегне, следваме негова светлост херцогът и аз. Аз яздя зад един снажен страж, седнала на странично седло, с ръце върху колана му. Милорд язди бойния си кон до мен, сякаш за да ми прави компания, но почти не казва и дума.

— Иска ми се да можех да яздя собствен кон — отбелязвам.

Той хвърля поглед към мен, сякаш изобщо е забравил, че съм там.

— Не днес — казва. — Днешната езда ще бъде тежка, а ако възникват проблеми, може да се наложи да яздим бързо. Не можем да се движим с бързината, която може да поддържа една дама, едно момиче.

Не казвам нещо, защото е вярно: не съм особено добра ездачка. После отново се опитвам да завържа разговор с него.

— А защо днешната езда ще бъде тежка, милорд?

За миг той мълчи, сякаш обмисля дали да си направи труда да ми отговори.

— Не отиваме в Париж. Отиваме на север, в Кале.

— Извинете ме, но мислех, че отиваме в Париж. Защо отиваме в Кале, милорд?

Той въздиша, сякаш два въпроса са твърде непоносимо бреме за един мъж.

— В гарнизона в Кале е имало метеж сред моите войници, вербувани и командвани от мен. Проклети глупци. Отбих се там, когато идвах към теб. Обесих подстрекателите. Сега се връщам, за да се уверя, че останалите са си взели поука.

— Обесили сте войници на път за сватбата ни?

Той обръща тъмния си поглед към мен:

— Защо не?

Наистина не мога да кажа защо не, просто ми се струва твърде противно. Правя лека гримаса, после се извръщам. Той се изсмива кратко и казва:

— За вас е по-добре гарнизонът да бъде сигурен. Кале е скалата, на която се опираме. Всички владения на Англия в северна Франция зависят от това, че държим Кале.

Продължаваме мълчаливо. Той не казва почти нищо, когато спираме да се нахраним по пладне, само пита дали съм много уморена, а когато отговарям отрицателно, той се погрижва да се нахраня, а след това ме качва отново на страничното седло за останалата част от пътуването. Оръженосецът се връща, отривисто сваля пред мен шапка с нисък поклон, а после започва да шепне на негова светлост, съветвайки се бързо с него, след което всички се подреждаме и продължаваме нататък.

Вече е паднал здрач, когато виждаме яките крепостни стени на Кале да се извисяват от обвитата в мъгли морска шир пред нас. Навсякъде наоколо земята е насечена от канали, разделени с малки шлюзове, всеки от тях покрит с кълбяща се мъгла. Оръженосецът на негова светлост се връща, когато знамето върху най-горната кула на крепостта се свежда за поздрав, и големите порти пред нас се люшват и се разтварят.

— Скоро ще бъдем у дома — казва ми той бодро, докато обръща коня си кръгом.

— Това не е мой дом — отбелязвам кратко.

— О, ще бъде — казва той. — Това е един от най-големите ви замъци.

— Насред метеж?

Той поклаща глава:

— Метежът вече приключи. На гарнизона не беше плащано от месеци, затова войниците взели вълната от търговците в Кале, откраднали я от складовете им. После търговците платили, за да си получат обратно стоката, а сега негова светлост херцогът ще им върне парите. — Той се усмихва широко, когато вижда озадаченото ми изражение. — Това е нищо. Ако бяха платили навреме на войниците, никога нямаше да се случи.

— Тогава защо негова светлост е екзекутирал някого?

Усмивката му помръква.

— За да помнят, че следващия път, когато заплащането им закъснее, трябва да чакат неговото благоволение.

Хвърлям поглед към съпруга си от другата страна, който слуша мълчаливо.

— А какво ще стане сега?

Наближаваме стените, войниците се строяват, за да ни посрещнат, тичат надолу по стръмния хълм от замъка, който се издига в центъра на града, охранявайки пристанището на север и блатистите земи на юг.

— Сега ще отпратя войниците, които са откраднали стоките, ще освободя командира им, и ще назнача нов комендант на Кале — казва кратко съпругът ми. Поглежда покрай мен към оръженосеца. — Това ще бъдете вие.

— Аз ли, милорд?

— Да.

— За мен е чест, но…

— Възразявате ли?

— Не, милорд, разбира се, че не.

Съпругът ми се усмихва на принудения да замлъкне млад мъж:

— Това е добре. — На мен казва: — Този млад мъж, мой оръженосец и приятел, сър Ричард Удвил, се е сражавал в почти всички кампании тук, във Франция, и беше посветен в рицарско звание на бойното поле от моя брат, покойния крал. Баща му също беше на служба при нас. Той няма още и трийсет години, но не познавам по-предан или по-надежден човек. Той може да командва този гарнизон и аз съм сигурен, че докато е тук, няма да има никакви метежи и никакви оплаквания, дори никакви дребни кражби. И заповедите ми няма да бъдат оспорвани. Вярно ли е това, Удвил?

— Съвсем вярно, сър — казва той.

А после тримата минаваме през тъмния, кънтящ вход на крепостта и продължаваме нагоре по калдъръмените улици, покрай обесените метежници, които се люлеят безмълвно на бесилките, край кланящите се граждани, до замъка на Кале.

— Тук ли трябва да остана сега? — пита Удвил, сякаш се интересува просто къде ще пренощува.

— Не още — казва съпругът ми. — Имам нужда от вас до себе си.

Оставаме само за три нощи — време, достатъчно, за да може съпругът ми да уволни половината войници от гарнизона и да повика от Англия други, които да ги заместят, достатъчно дълго, за да предупреди командира им, че ще бъде заменен от сър Ричард Удвил, а после потегляме отново с тропот надолу по калдъръмените улици, излизаме през портата и поемаме на юг, по пътя за Париж: Удвил отново е начело на отряда, аз — върху тромаво пристъпващия кон на войника, а съпругът ми — потънал в мрачно мълчание.

Яздим два дни, преди да видим господарската къща на имението Батьолиер, издигаща се над безлюдната крайградска околност. Зад имението има разорани ниви и малки мандри, които постепенно отстъпват място на заобикалящите градските стени малки зеленчукови градини със зеленчуци за продан. Влизаме през северозападната порта, близо до Лувъра, и виждаме веднага моя парижки дом, Отел дьо Бурбон, една от най-величествените къщи в града, както приляга на владетеля на Франция. Намира се до кралския дворец Лувър и гледа на юг, към реката. Прилича на сграда от марципан, цялата в кулички и покриви, кули и балкони. Трябваше да предположа, че ще е величествена сграда, след като видях замъка на негова светлост в Руан; но когато стигаме до големите порти, се чувствам като принцеса в приказка, която въвеждат в крепостта на някой великан. Навсякъде наоколо се простира укрепена стена, а на всяка порта има караулна будка, което ми напомня, ако има опасност да забравя, че моят съпруг може и да е владетелят тук, но не всички го признават за представител на богопомазания крал. Онзи, когото мнозина предпочитат да наричат крал на Франция, е недалеч, в Шинон, наблюдава отблизо земите ни и подклажда неприятности. Онзи, когото ние наричаме крал на Франция и Англия, е на сигурно място в Лондон, но е твърде беден, за да изпрати на моя съпруг парите и войската, които са му нужни, за да държи тези вероломни земи в подчинение, твърде слаб, за да заповяда на своите лордове да дойдат да се бият под нашия флаг.