Чичо ми Луи влиза, облечен в епископския си филон и митрата, като люлее кадилница, и обикаля из цялата стая, благославя всеки ъгъл и пожелава щастие, богатство, и преди всичко плодовитост на този важен съюз между Англия и графство Люксембург. „Амин“, изричам аз, „амин“, но той сякаш няма никакво намерение да спре, а после, от залата отдолу, се разнася силен тътен на мъжки гласове, смях, мощно изсвирване на тръби и биене на барабани, и тогава въвеждат в стаята ми моя жених, стария херцог.

Вдигнали са го на височината на раменете си, крещейки: „Ура! Ура!“, и го пускат да стъпи точно пред вратата ми, така че да може да влезе и всички те да могат да нахлуят вътре след него. Стотици остават в стаите отвън, като изпружват шии да видят, и крещят на други да минат по-напред. Шутът влиза весело, размахвайки надут свински мехур, като побутва леглото и заявява, че то трябва да е меко, защото херцогът ще се приземи тежко. При тези думи избухва гръмък смях, който се понася от стаята към покоите отвъд нея и дори надолу до залата, докато хората повтарят шегата. После шутът нарежда на момичетата да стъкнат огъня, за да поддържат леглото топло, и да долеят сватбен ейл, защото херцогът може да прежаднее, а после може да му се наложи да стане през нощта. „Да стане през нощта!“, повтаря той, и всички се смеят.

Тръбите изсвирват призивно, оглушително в спалнята, и баща ми казва: „Е, ние ще ги оставим! Бог да ги благослови и лека нощ!“ Майка ми ме целува по челото, а всичките ѝ дами и половината гости също ме целуват. После майка ми ме отвежда до леглото и ми помага да се настаня в него. Седя там, подпряна на възглавниците като издялана кукла. От другата страна херцогът смъква халата си, а неговият оръженосец отмята завивките назад и помага на господаря си да се намести в леглото. Оръженосецът държи очите си сведени и не ме поглежда, а аз стоя неподвижна — една вдървена малка кукла, здраво стиснала с една ръка яката на нощницата под брадичката си.

Седим изпънати като струни, един до друг, докато всички се смеят, ликуват и ни отправят благопожелания, а после баща ми и чичо ми повеждат и почти избутват гуляйджиите от стаята, затварят вратата и ние оставаме сами, но все още ги чуваме как слизат с песни по стълбите обратно към залата и крещят да им донесат още пиене, за да вдигнат наздравица за щастливата двойка и да отпразнуват раждането на бъдещото бебе, което, ако е рекъл Бог, ще бъде създадено още тази нощ.

— Добре ли си, Жакета? — пита ме херцогът, когато стаята бавно утихва, а пламъчетата на свещите престават да трептят сега, когато вратите са затворени.

— Добре съм, милорд — казвам. Сърцето ми бие толкова шумно, та си казвам, че той сигурно го чува. Повече от всичко останало болезнено си давам сметка, че нямам представа какво трябва да правя, или какво може да поиска той от мен.

— Можеш да заспиваш — изрича той тежко. — Защото съм мъртво пиян. Надявам се, че ще бъдеш щастлива, Жакета. Ще ти бъда добър съпруг. Но сега заспивай, защото съм мъртво пиян.

Издърпва завивките над раменете си и се претъркулва на една страна, сякаш няма какво повече да каже или да направи, и след броени мигове започва да хърка толкова силно, че се боя да не го чуят в залата отдолу. Лежа неподвижно, почти страхувайки се да помръдна, а после, когато дишането му става по-дълбоко и по-бавно, а хъркането се уталожва до равномерно ниско бучене и сумтене, се измъквам от леглото, отпивам глътка сватбен ейл — тъй като в края на краищата това е сватбеният ми ден — духвам свещите, а после се покатервам отново между топлите завивки до непознатото туловище на спящия мъж.

Мисля си, че никога няма да заспя. Чувам пеенето от залата отдолу, а после шума, когато хората се изсипват във вътрешния двор пред нея и викат за факли и слуги, които да ги отведат в леглата им за нощта. Равномерното, бучащо хъркане на съпруга ми прилича на рева, който се носи от ямите с мечки, също така силен, заплашителен и безцелен. Имам чувството, че никога няма да заспя с толкова едър мъж в леглото си, и сред бръмченето на рояк мисли в главата ми, в безмълвния си ропот срещу такова неудобство, докато си мисля колко нечестно е това спрямо мен, се унасям в сън.

* * *

Когато се събуждам, виждам новия си съпруг, вече буден, да нахлузва панталоните си: бялата му ленена риза е разкопчана чак до широкия му кръст, месестите му космати гърди и големият корем са наполовина изложени на показ. Сядам в леглото и се загръщам в нощницата си.

— Милорд.

— Добро утро, съпруго моя! — казва той с усмивка. — Спахте ли добре?

— Да — казвам. — Мисля, че и вие спахте добре?

— Хърках ли? — пита той развеселено.

— Малко.

— Обзалагам се, че не е било малко. Като гръмотевична буря ли беше?

— Ами да.

Той се ухилва:

— Ще свикнете. Ан казваше, че било като да живееш край морето. Свикваш с шума. Тогава те събужда тишината.

Примигвам, когато споменава мнението на предшественичката ми.

Той заобикаля до моята страна на леглото и сяда тежко върху краката ми.

— Ах, извини ме.

Отмествам се, за да не му преча, и той сяда отново.

— Жакета, аз съм доста по-стар от теб. Трябва да ти кажа, че няма да съм в състояние да те даря със син, нито изобщо с дете. Съжалявам за това.

Поемам си леко дъх и чакам да разбера какво ужасно нещо ще изрече след това. Мислех, че се е оженил за мен, за да се сдобие с наследник. Защо иначе един мъж би искал млада невеста? Той отговаря на този въпрос начаса, още преди да е изречен.

— Нито пък ще ти отнема девствеността — казва тихо. — Първо, аз съм лишен от мъжка сила и затова не мога да го направя лесно; второ, не искам да го правя с теб.

Ръката ми стиска здраво нощницата на гърлото ми. Майка ми ще бъде ужасена, когато научи за това. Ще си навлека толкова много неприятности с баща си!

— Много съжалявам, милорд. Значи не ме харесвате?

Той се изсмива кратко.

— Кой мъж би могъл да не те хареса? Ти си най-изисканото момиче във Франция, избрах те заради красотата и младостта ти — но и заради нещо друго. Имам за теб по-добра задача от това да споделяш леглото ми. Мога да имам всяко момиче във Франция. Вярвам обаче, че ти си годна да направиш нещо повече. Нима не знаеш?

Неразбиращо поклащам глава.

— Мадмоазел каза, че имаш дарба — казва той тихо.

— Пралеля ми ли?

— Да. Казала на чичо ти, че притежаваш дарбата на семейството си, казала, че имаш Зрението. А той го каза на мен.

Замълчавам за миг.

— Не знам.

— Казала, че според нея може и да го имаш. Казала, че е говорила с теб. Чичо ти ми разказа, че те е обучавала, че ти е оставила книгите си, гривната си с талисмани за пророкуване. Че чуваш пеене.

— Казал ви е това?

— Да, и предполагам, че тя ти е оставила нещата си, защото е мислела, че имаш силите да ги използваш.

— Милорд…

— Това не е клопка, Жакета. Не те подмамвам, за да направиш признания.

„Подмамихте Жана“, помислям си.

— Работя за краля си и за своята страна, близо сме до откриването, дай Боже, на еликсира, който пропъжда смъртта и създава философския камък.

— Философския камък ли?

— Жакета, мисля, че сме много близо до откриването на начина за превръщане на желязо в злато. Много сме близо. А после…

Чакам.

— Тогава ще имам достатъчно пари да платя на войската си, за да се пребори за всеки град във Франция. Тогава управлението на Англия може да донесе мир по всичките ни земи. Тогава моят племенник ще може да седи сигурно на престола си, а бедните хора в Англия ще могат да работят за поминъка си, без данъците да ги докарват до нищета. Това ще бъде нов свят, Жакета. Ние ще го владеем. Ще плащаме за всичко със злато, което ще можем да правим в Лондон. Няма да бъдем принудени да копаем за злато в Корнуол или да пресяваме златен пясък в Уелс. Ще имаме страна, по-богата, отколкото в която и да било мечта. И мисля, че само няколко месеца ме делят от откриването му.

— Ами аз?

Той кимва, сякаш го връщам към действителността в това утро след сватбата, която всъщност не е никаква сватба.

— О, да. Ти. Моите алхимици и астролози ми казаха, че се нуждая от човек с твоите дарби. Някой, който да може да гадае, да може с поглед в огледало или във вода да прозре истината, бъдещето. Имат нужда от помощник с чисти ръце и непорочно сърце. Това трябва да бъде жена, млада жена, която никога не е отнемала живот, не е крала, не е познала похот. Когато най-напред те срещнах, току-що ми бяха казали, че не могат да продължат без млада жена, девица, която може да вижда в бъдещето. Накратко, имам нужда от момиче, което може да улови еднорог.

— Милорд…

— Ти каза това. Спомняш ли си? В залата на замъка в Руан? Каза, че си девица, толкова непорочна, че можеш да уловиш еднорог.

Кимвам. Наистина го казах. Иска ми се да не бях.

— Разбирам, че се стесняваш. Сигурно ще побързаш да ми кажеш, че не можеш да правиш тези неща. Разбирам задръжките ти. Но ми кажи само това. Отнемала ли си живот?

— Не, разбира се, че не.

— Извършвала ли си кражба? Дори да е било някаква дрънкулка или дребна монета, принадлежаща на друг човек?

— Не.

— Изпитвала ли си похот към мъж?

— Не! — отвръщам натъртено.

— Предсказвала ли си някога бъдещето, по какъвто и да било начин?

Поколебавам се. Сещам се за Жана и за картата с Обесения, и за колелото на съдбата, което я смъкна толкова ниско. Спомням си пеенето край куличките на замъка в нощта, когато умря Мадмоазел.

— Така мисля. Не мога да съм сигурна. Понякога нещата ме спохождат, но аз не ги призовавам.

— Можеш ли да уловиш еднорог?

От устните ми се изтръгва тих, нервен смях.