— Не съм очаквала такава чест — казвам със слаб глас на двамата. — Може ли да ми бъде спестена? Боя се, че не съм достойна.

— Ние принадлежим към най-изтъкнатата фамилия в християнския свят — казва надменно баща ми. — Родственици сме на императора на Свещената Римска Империя. Как да не си достойна?

— Не можеш да бъдеш освободена от това задължение — казва майка ми. — Всъщност, би била глупачка, ако изпитваш нещо друго освен възторг. Всяко момиче във Франция и Англия би дало дясната си ръка за подобен брак. — Тя помълчава и прочиства гърло. — Той е най-видният благородник във Франция и Англия след краля на Англия. И ако кралят умре…

— Да пази Бог от това — казва припряно баща ми.

— Да не дава Господ, наистина; но ако кралят умре, тогава херцогът ще бъде престолонаследник на Англия, а ти ще бъдеш кралица на Англия. Какво мислиш за това?

— Не съм мислила за брак с човек като херцога.

— В такъв случай помисли си сега — казва баща ми отривисто. — Защото той пристига тук през април, за да се ожени за теб.

* * *

Чичо ми Луи — освен канцлер на херцога е и епископ на Теруан — е едновременно домакин и свещеник на тази уредена от самия него сватба. Устройва прием за нас в епископския си дворец, а Джон, херцог Бедфорд, пристига с хората си, облечени в червено-белите цветове на Англия, докато аз стоя на входа на двореца, в рокля с възможно най-бледожълтия цвят, с воал от прозрачна златиста материя, който се спуска плавно от високата ми диадема.

Неговият паж изтичва напред, за да задържи коня му, друг коленичи на земята до него, а после се отпуска на ръце и колене — живо стъпало за слизане от коня. Херцогът слиза тежко от седлото върху гърба на мъжа, а после се смъква на земята. Никой не коментира това. Херцогът е толкова велик човек, че неговите пажове приемат за чест той да стъпва върху тях. Оръженосецът поема шлема му и подсилените с метал рицарски ръкавици, и отстъпва встрани.

— Милорд.

Чичо ми, епископът, поздравява господаря си с очевидна привързаност, а после свежда глава да целуне ръката му. Херцогът го тупва по гърба, а после се обръща към баща ми и майка ми. Едва когато размяната на любезности с тях приключва, той се обръща към мен и пристъпва напред, улавя двете ми ръце, придърпва ме към себе си и ме целува по устата.

По брадичката му е набола груба четина, дъхът му е лош; изпитвам чувството, че ме ближе хрътка. Лицето му ми се струва много едро, когато се навежда към мен, и пак много голямо, докато се отдръпва. Не спира, за да ме погледне или да се усмихне, само тази единствена агресивна целувка, после се обръща към чичо ми и казва: „Нямате ли вино?“, и те се засмиват, защото това е тайна шега между тях, основана на дългогодишното им приятелство, и чичо ми влиза вътре начело, майка ми и баща ми ги следват, а аз стоя изоставена за миг, загледана след по-възрастните, с оръженосеца до себе си.

— Милейди — казва той. Предал е на някой друг доспехите на херцога, и сега ми се покланя и докосва почтително шапката си. Тъмната му коса е подстригана в прав бретон над веждите, очите му са сиви като каменна плоча, но цветът им сякаш прелива в синьо. Усмивката му е странно крива, сякаш нещо го забавлява. Зашеметяващо красив е, чувам как придворните дами зад мен шушукат леко. Покланя се и ми предлага ръката си, за да ме отведе вътре. Слагам длан върху неговата и усещам топлината на ръката му през меката кожа на ръкавицата му. Изведнъж той смъква ръкавицата, така че пръстите му държат моите. Струва ми се, че бих искала да вземе ръката ми в своята, да положи топлата си длан върху моята. Имам чувството, че бих искала да прегърне раменете ми, да ме сграбчи за талията.

Тръсвам глава да проясня ума си от подобни нелепи мисли, и казвам рязко, като непохватно момиче: „Ще вляза сама, благодаря ви“, пускам ръката му и влизам след тях вътре.

* * *

Тримата мъже седят с чаши вино в ръце, майка ми се е разположила в една прозоречна ниша и наблюдава как слугите носят малки сладкиши и доливат чашите им. Отивам до нея с придворните ѝ дами и двете ми малки сестри, които са облечени в най-хубавите си дрехи и им е оказано доверието да стоят с възрастните в този изключително важен ден. Иска ми се да бях на осем години, като Изабел, да можех да гледам Джон, херцог Бедфорд, да се дивя на величието му и да знам, че няма да ми каже нищо, че няма дори да ме забележи. Но вече не съм малко момиче, и когато го поглеждам от другия край на залата, забелязвам, че той несъмнено ме вижда, гледа ме с някакво жадно любопитство, и този път няма къде да се скрия.

* * *

Майка ми идва в моята стая вечерта преди сватбата ми. Донася роклята за следващия ден и я слага грижливо в раклата пред леглото ми. Високата диадема и воалът са сложени на поставка, на безопасно място, където не могат да пострадат от прахта или свещите.

Прислужницата ми реши с четка светлите ми коси пред очуканото сребърно огледало, но когато майка ми влиза, аз казвам: „Сега можеш да спреш, Маргарет“, тя сплита дългата коса в хлабава плитка, завързва я с панделка, и излиза от стаята.

Майка ми сяда смутено на леглото.

— Трябва да поговоря с теб за брака — подхваща тя. — За това какви ще бъдат задълженията ти като омъжена жена. Предполагам, че е редно да узнаеш.

Обръщам се на столчето си и чакам, без да казвам нищо.

— Това е много изгоден брак за теб — казва тя. — Ние принадлежим към Люксембургската династия, разбира се, но да се сдобиеш с положението на английска херцогиня е голямо постижение.

Кимвам. Питам се дали ще каже нещо за онова, което става в брачната нощ. Страхувам се от великия херцог и се ужасявам от мисълта да прекарам нощта с него. На последната сватба, на която ходих, сложиха двойката да си легне заедно, а на сутринта изведоха двамата с музика, песни и смях, после майката влезе вътре и изнесе чаршафите, които бяха почервенели от кръв. Никой не искаше да ми каже какво е станало, дали е имало някаква злополука. Всички се държаха така, сякаш всичко беше прекрасно, сякаш бяха доволни от вида на кръвта върху чаршафите. Те дори се смееха и поздравяваха младоженеца. Питам се дали майка ми ще обясни това сега.

— Но за него този брак не е изгоден — казва тя. — Може да му струва много скъпо.

— Имаш предвид средствата, които ще отделя за мен ли? — питам, като си мисля, че сигурно ще му струва доста пари да ми плаща месечна издръжка.

— Съюзниците му — казва тя. — Той беше в съюз с херцозите на Бургундия срещу застъпниците на Арманяк. Англия не би могла да води такава война без подкрепата им. Покойната му съпруга беше Ан Бургундска — сегашният херцог беше неин брат — и тя прие за свое задължение да поддържа добро приятелство между брат си и своя съпруг. Сега, когато тя почина, няма кой да поддържа приятелството, няма кой да им помага да решат разногласията си.

— Е, аз не бих могла — казвам, мислейки си за Бургундския херцог, когото съм виждала половин дузина пъти през целия си живот, а той със сигурност дори не ме е забелязал.

— Ще трябва да опиташ — казва майка ми. — Като английска херцогиня ще бъдеш длъжна да запазиш съюза на Бургундия с Англия. Съпругът ти ще очаква от теб да развличаш съюзниците му и да бъдеш очарователна.

— Очарователна ли?

— Да. Но съществува едно затруднение. Тъй като негова светлост Джон Бедфорд се жени за теб толкова скоро след смъртта на съпругата си, Бургундският херцог е огорчен от това оскърбление към паметта на покойната си сестра. Прие го зле.

— Тогава защо да се женим толкова бързо? — питам. — Щом това разстройва херцога на Бургундия? Нима не е редно да изчакаме да измине една година, вместо да го обиждаме? Той е наш родственик, както и съюзник на херцог Бедфорд. Нима е редно да го оскърбяваме?

Майка ми се усмихва слабо.

— Този брак те превръща в херцогиня — напомня ми тя. — Дава ти титла, по-висока дори от моята.

— Мога да стана херцогиня и догодина. — Възможността да се спася от този брак, дори за година, ме изпълва с надежда. — Можем просто да се сгодим.

— Лорд Джон не желае да чака — казва тя безцеремонно. — Така че не се надявай на това. Само искам да те предупредя, че той може да изгуби съюзника си, като се ожени за теб. Трябва да направиш всичко по силите си, за да запазиш приятелството на Бургундския херцог, и да напомниш и на двамата, че си родственица на Бургундските херцози и техен васал. Говори с Бургундския херцог насаме и му обещай, че няма да забравиш родството си с бургундците. Направи всичко, което можеш, за да запазиш приятелството между двамата, Жакета.

Кимвам. Наистина не знам какво според нея мога да направя аз — едно седемнайсетгодишно момиче, за да поддържам съюза между двама велики мъже, достатъчно стари да ми бъдат бащи. Но ще трябва да обещая да се постарая.

— А бракът… — подемам.

— Да?

Поемам си дъх.

— Какво точно се случва?

Тя свива рамене и прави лека гримаса, сякаш разговорите за това са под достойнството ѝ, или са смущаващи, или още по-лошо — прекалено неприятни, за да бъдат облечени в думи.

— О, скъпа моя, просто изпълни дълга си. Той ще ти каже какво очаква от теб. Ще ти каже какво да правиш. Няма да изисква от теб да знаеш нищо, ще предпочете сам да те наставлява.

— Боли ли? — питам.

— Да — казва тя неотзивчиво. — Но не много дълго. Тъй като е по-стар и опитен, той би трябвало да направи всичко по силите си да не ти причини твърде силна болка. — Тя се поколебава. — Но ако все пак го стори…

— Да?

— Не се оплаквай.

* * *

Сватбата ще бъде по пладне и аз започвам да се приготвям в осем сутринта, когато прислужницата ми донася хляб, месо и разреден ейл, за да се подкрепя за дългия ден. Изкикотвам се, когато виждам отрупания с храна поднос.