Емили не можеше да повярва, но нямаше време да спори. Погледът й непрекъснато прескачаше от входа към аварийния изход и скришното ъгълче до тоалетната. Майката на Ноъл Кан се появи в полезрението й с тиара на главата. Бащата на Хана разговаряше в ъгъла с група богато изглеждащи бизнесмени.

— Наистина ми липсваше — продължаваше Айзък.

Емили се обърна към него, изпълнена със съжаление. Той заслужаваше цялото й внимание. Чувстваше се добре в ръцете му, но се страхуваше, че всеки момент деликатната къщичка от карти, която представляваше животът й, ще се срути отгоре й.

Не се сдържа и отново огледа тълпата. Господин Мерин прекоси с решителна крачка стаята, приближавайки се до някой, който току-що бе влязъл през страничния вход. Емили изкриви шия, за да го види, но хората й пречеха.

— И какво ще кажеш? — попита Айзък.

Емили примига глупаво. Той беше говорил през цялото време, а тя не бе чула нито една дума.

— За кое?

Айзък облиза устните си.

— Исках да знам дали отново ходим.

Емили отвори устата си, но оттам не излезе нито звук. Въпреки разсеяността си, въпреки факта, че криеше ужасна тайна от него, думите му я накараха да се почувства прекрасно.

— Само едно нещо ме притеснява — прекъсна я Айзък, преди да успее да му отговори. — Нещо те гризе. Нещо, за което не искаш да говориш. Но всъщност можеш, Емили. Каквото и да е то, съм готов да го изслушам. Ако е нещо за онзи тип, когото видяхме в Холис, не се страхувай да ми го кажеш.

Емили затвори очи.

— Няма нищо общо с Дерик.

— Значи все пак има нещо?

От силната музика започна да я боли глава.

— Не е нещо сериозно.

— Но ти си ужасно притеснена. — Гласът на Айзък звучеше умоляващо. — Просто искам да ти помогна.

Емили се съсредоточи върху танцовите стъпки, забавяйки отговора си.

Айзък я обичаше и искаше всичко да бъде добре, което я караше да се чувства по-спокойна и същевременно ужасена. Искаше й се той да я харесва. Искаше й се да желае да бъде отново с нея. Но какво тя искаше за себе си?

— Скъсването ни беше голяма грешка, Емили — каза Айзък, впил поглед в очите й. — Искам да започнем отначало. Какво мислиш?

— Аз… — започна Емили, но след това забеляза друга руса фигура на дансинга. Тя имаше подходящата височина и физика, а господин Мерин разговаряше с нея щастливо и любезно. Емили се наведе и сърцето й отново заблъска в гърдите.

— О, Господи — прошепна тя. После отново хвана Айзък за ръката, издърпа го от дансинга и го повлече зад ъгъла към малка ниша, в която зад стъклена преграда бяха подредени най-различни метеорити. Айзък скръсти ръце на гърдите си с раздразнено изражение на лицето.

— Ще ми кажеш ли най-после какво ти става тази вечер?

Жената, която разговаряше с господин Мерин леко се извърна. Трябваше й още малко, за да види Емили и Айзък. Обмисляйки трескаво какво да направи, Емили хвана лицето му и притисна устните си към неговите. Очите му се разшириха за миг, но после отпусна клепачи и страстно отвърна на целувката й. Емили усещаше ускорения му пулс в устните и върховете на пръстите му. Целувката беше прекрасна, но тя знаеше, че това е само прелюдия към края. Чувстваше се като най-ужасния човек на света.

Айзък се отдръпна леко назад и се усмихна накриво.

— Да приема ли това за „да“?

Емили преглътна тежко. Имаше усещането, че е направила нещо, което не трябваше. Това не беше типична за нея постъпка. Тя се обърна и огледа залата. Жената, която разговаряше с господин Мерин, беше изчезнала.

Пинг!

Екранът на телефона й просветна през тънката материя на дамската й чантичка. Емили го погледна ужасено.

— Като че ли получи есемес — каза Айзък със спокоен и щастлив глас.

В гърлото й заседна буца. Емили извади телефона и погледна екрана му. Кръвта й се смрази.

— Айзък, трябва да вървя — прошепна тя.

— Да вървиш? — Лицето на Айзък се изпразни от съдържание. — За какво говориш?

Емили отстъпи няколко крачки назад към залата. Господин Мерин продължаваше да разговаря с жената и макар Емили да беше почти сигурна, че това е Гейл, лицето й все още бе извърнато настрани. Момичето се огледа. Залата бе още по-претъпкана от преди. Къде, по дяволите, беше Хана? Защо Ариа не се виждаше никъде? Нямаше време за губене.

— Емили? — Тя усети ръка на ръкава си. Айзък я гледаше със свити устни. — От кого е есемесът?

Групата завърши песента си и всички на дансинга заръкопляскаха. Емили погледна откритото, изпълнено със загриженост лице на Айзък. Знаеше много добре как щеше да изглежда внезапното й оттегляне без обяснение. Но не знаеше какво друго да направи.

— Съжалявам — прошепна тя, обърна се и притича през дансинга.

— Емили! — извика Айзък след нея, но тя продължи да се провира през тълпата, докато не стигна до фоайето. Бръкна в чантата си, извади телефонна и отново прочете ужасяващия есемес. Дори самият вид на думите караше стомаха й да се свива. Това не можеше да е истина.

Бебето ти е у мен. Ако я искаш жива, ела на Мокингбърд драйв, № 56. Тик-так!

А.

29.

Никой не позволява на приятелите си да отиват никъде сами

Ариа спря на паркинга на Гемоложкия музей, оправи косата си и провери грима си в огледалото за обратно виждане. Беше се справила добре с премахването на следите от плача след караницата с Ноъл, но въпреки това изглеждаше напрегната и изморена. Но нали не се налагаше да впечатлява никого на бала.

След като паркира, тя извади телефона си и състави съобщение до Ноъл. „Моля те, нека ти обясня — написа тя. — Всичко, което се случи… някак излезе от контрола ми. Някой ме принуди да скъсам с теб. Някой ме заплашва и контролира живота ми.“

Но после побърза да го изтрие. Съобщението издаваше прекалено много неща. Тя не можеше да каже на Ноъл за А.

Преглъщайки едно ридание, тя затръшна вратата и тръгна към входа на музея, който бе осветен от японски фенери. Подухна вятър, който подгони една празна кутийка от кола по тротоара. Ариа долови шепот и се обърна рязко, като огледа редицата паркирани коли.

След като няколко секунди се взира в нищото и не долови никакво движение, тя продължи да върви. Пред живия плет се бяха събрали групички и гледаха нещо на телефоните си.

— Колко е отчаяна — изкиска се Райли.

— Голяма смотанячка да? — Клаудия потрепери, облечена в оскъдна рокля с презрамки.

Ариа надникна през рамото на Райли към екрана на телефона й.

Там се виждаше Хана, облечена е камуфлажно облекло, криеше се зад изкуствените храсти на първия етаж в мола. Ариа нямаше представа за какво става въпрос, но преди да успее да попита, Емили излетя през входната врата, сграбчи я за ръката и я повлече по тротоара.

— Слава Богу, че успях да те намеря — каза Емили. Гласът й беше изпълнен със страх. — Имам нужда от колата ти.

— Какво се е случило? — попита Ариа. — Успя ли да вземеш телефона на Гейл?

— Не, но стана нещо много по-важно.

Емили поднесе телефона си пред лицето на Ариа. „Бебето ти е у мен“, пишеше на екрана. Ариа притисна длан към устата си.

— Дали е вярно?

— Възнамерявам да разбера. — Емили погледна към паркинга, после забеляза Хана, която се изнизваше през вратата със засрамено изражение на лицето. Тя й махна с ръка. — Ела да видиш нещо.

Хана изглеждаше отчаяна, сякаш нямаше желание да се занимава с каквото и да било, но се приближи до тях и прочете есемеса. Кръвта се отдръпна от лицето й.

— По дяволите. Как е възможно?

— Не знам. Но трябва да я спася. — Емили стрелкаше поглед на всички страни. — Ако Али я е намерила, кой знае какво може да й причини!

— Ем, Вайълет не е взета от Али — прошепна Ариа. — Не разбираш ли? А от Гейл. Снощи я видях в детския магазин, беше се ухилила до уши. Подготвяше се за мига, когато ще намери бебето ти.

Емили се намръщи, после се обърна към музея зад гърба й.

— Но Гейл не е ли тук? Мисля, че я видях да разговаря с баща ти, Хана.

Хана прехапа устни.

— Всъщност не съм я виждала цяла вечер.

— Разбира се, че не е тук — рече Ариа. — Тя е в къщата на Мокингбърд драйв! — Момичето погледна към Хана. — Съгласна си е мен, нали? И ти смяташ, че е Гейл?

По лицето на Хана се смениха различни чувства.

— Така мисля. Но защо й е на Гейл да ни казва, че Вайълет е у нея, щом иска да я запази за себе си? Това ми прилича на постановка.

— Не ме интересува! — Емили грабна ключовете на Ариа от ръцете й. — Става въпрос за живота на дъщеря ми! Съжалявам, Ариа, но ще отида в онази къща, дори ако трябва да го направя сама!

Ариа стисна зъби.

— Няма да те пуснем сама.