Линията утихна за миг.

— За какво говориш? — Рифър звучеше объркано.

— Говоря за ЛСД-то и риталина, които бяха в меката ти трева — процеди през зъби Спенсър, забелязвайки на монитора, че пулсът й се ускорява. — Подправил си я, за да ни прецакаш, нали?

— Леле, леле, леле — прекъсна я Рифър. — Аз не правя такива неща. Особено с моята трева. Дадох ти най-лекото нещо, с което разполагам, Спенсър. Кълна се.

Спенсър се намръщи. Рифър изглеждаше обиден от обвинението. Истината ли казваше? Възможно ли бе някой да си беше поиграл със сладкиша? Всичката храна на купона беше извадена на масата — щеше да е доста трудно някой да инжектира различни отрови в сладкишите. А след като ги приготви предишната вечер, Спенсър не беше изпускала марихуаната или сладките от погледа си.

Очите й се разшириха. Всъщност ги беше изпуснала от поглед — беше заспала, докато се печаха. Възможно ли бе някой да се е промъкнал в мотела и да е саботирал сладките й? Освен това на партито имаше повече тави, отколкото си спомняше, че е занесла — дали някой не беше вкарал други сладки, които бе представил за нейни?

— Спенсър? — разнесе се гласът на Рифър от телефона й.

— Хм, ще ти се обадя пак — изграчи тя и прекъсна.

Внезапно в стаята стана толкова студено, че кожата й настръхна. Телефонът, който все още държеше в ръката си, изпиука. Тя погледна екрана. Пулсът й отново се ускори. „Имате ново съобщение от непознат номер.“

Кофти пътуване, а? Така става, когато не наглеждаш ястията за потлъка.

А.

27.

Досието на шпионина

— Сигурен ли си, че не можем да помогнем с нещо? — попита Хана баща си, докато той връзваше вратовръзката си във фоайето на Гемоложкия музей на Холис, където щеше да се проведе балът. Той представляваше огромна, красива сграда с мраморни подове, облицовани с мозайка стени и безброй витрини, пълни с безценни диаманти, рубини, сапфири, смарагди, метеорити и кристали. Залата бе великолепна и безупречна, двайсетината маси, разположени в нея, бяха застлани с бели ленени покривки, навсякъде имаше вази с букети, а отделената за аукциона част включваше яйце на Фаберже, самурено палто на Луи Вюитон и тримесечна обиколка на света с яхта.

— Да, Том, моля те, позволи ни да направим нещо. — Кейт, облечена с рокля в патладжанен цвят и черни велурени обувки, също започна да се кипри пред огледалото.

Господин Мерин се усмихна на момичетата.

— Вие двете направихте достатъчно. — Той се замисли за миг и вдигна показалец. — Можете да осигурите малко развлечения на госпожа Ригс. Едно време непрекъснато идваше тук, нали, Хана? Можеш да й покажеш изложбите.

Хана потисна гримасата си. Вярно, че в шести клас обичаше да идва тук с Али, но да се прави на екскурзовод пред Гейл беше последното нещо, с което би поискала да се занимава. Но така щеше да й се разкрие възможност да открадне телефона на Гейл и да докаже, че тя е А. Особено сега, когато се бяха появили нови причини да го направи — Спенсър й се беше обадила по пътя за насам и беше казала на Хана, че е в болница — А. беше дрогирал нея и куп други хора в Принстън, и ако успееха да докажат, че Гейл е А. и че тя е натъпкала сладките с дрога, щяха да я премахнат за дълго време от пътя си.

— Значи тя ще дойде? — Хана се опита да прозвучи равнодушно.

— Разбира се. — Господин Мерин погледна ролекса си. — Всъщност съм изненадан, че все още я няма. Тя искаше да поговори с теб, Хана, преди да започне празненството.

— З-за какво? — изграчи Хана. Мисълта да остане насаме с Гейл я ужасяваше.

— И аз се изненадах. — Господин Мерин повдигна вежди. — Една от благотворителните й дейности включва ангажирането на тийнейджъри в обществените дейности. Тя спомена нещо за това колко е впечатлена от ангажираността ти с кампанията — особено организирането на онзи флашмоб. Мисля, че иска да те наеме.

Стомахът на Хана се сви. Тя беше сигурна, че Гейл няма никакво намерение да я наема. Тя се беше запознала с Лиъм на флашмоба и А. — Гейл — го знаеше много добре.

Хана изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и отново погледна телефона си. Ариа беше изпратила на нея и Емили имейл с надслов „План за нападение“. „Хана, ти ще отвлечеш вниманието на Гейл с разговори за кампанията. Ако това не проработи, ти, Емили, ще отидеш при нея и ще я погледнеш право в очите. Когато се разсее, аз ще се промъкна и ще й отмъкна телефона. Среща при колата ми, проверка на съобщенията й и сваляне на всичко в нашите телефони.“

Хана можеше само да се надява, че всичко ще мине толкова лесно.

Вратите се отвориха и гостите започнаха да пристигат. Хана залепи на лицето си усмивка тип „аз съм дъщеря на политик“ и започна да посреща виповете. Рупърт Милингтън, който винаги намираше място в пресата, защото прапрадядо му някога притежавал половината Роузууд, се приближи и разтърси ръката на господин Мерин. Флетч Хъксли, кметът на Роузууд, целуна Хана по бузата. Група дами от местните благотворителни клубове си размениха въздушни целувки и фалшиви прегръдки. Хана се огледа за Гейл, но тя все още не беше пристигнала. Емили и Ариа също ги нямаше. В този миг през двукрилата врата с кралска грация преминаха познато чернокосо момче в прилепнал смокинг и момиче в дразнещо красива розова рокля, която изобщо не изглеждаше курвенски. Това бяха Майк и Колийн, потънали в разговор.

Сърцето на Хана се разтупка. Тази вечер трябваше да свърши още нещо. Тя се скри зад една колона и се заслуша.

— Не знам какво може да се е случило със снимките — казваше Колийн. — Фотографът рече, че някой ги взел от мое име, но това е невъзможно!

Хана прехапа устни. Не искаше да си признава, че е откраднала снимките на Колийн. Може би просто трябваше да ги изпрати анонимно обратно и да приеме парите, които бе похарчила за тях, като цена, която трябваше да заплати за Майк.

На всичкото отгоре Майк извърна глава и забеляза Хана зад колоната. Тя извърна поглед, но Колийн също я видя и радостно изписка.

— Цунк-цунк! — рече възторжено тя, изтича до нея и я разцелува по двете бузи, преди Хана да успее да я спре. — Това е наистина невероятно. Благодаря ти много, че ме покани!

Хана изсумтя.

— Не съм те канила — отвърна тя и думите опариха гърлото й като жлъчка.

Лицето на Колийн повехна. Майк изгледа изпепеляващо Хана, после сви рамене и се оттегли при група момчета от футболния отбор, които несъмнено бяха долели в джинджифиловата си бира водка от нечия манерка.

Колийн изпрати Майк с поглед, после се обърна към Хана. Очите й леко се разшириха.

— Ъ-ъ-ъ… Хана? — Тя се наведе напред. — Имаш нещо залепено за обувката.

Хана рязко наведе глава. Към токчето й се беше залепила лента тоалетна хартия. Тялото й пламна. Откога ли беше там? В този вид ли беше поздравила кмета на Роузууд? Майк беше ли я видял?

Хана се наведе и махна противно мократа хартия от обувката си. Когато отново се изправи, Колийн беше отишла при Майк и приятелите му. Това я вбеси още повече.

Докато залата се пълнеше с народ и шумът се увеличаваше, Хана се шмугна в един страничен коридор и извади телефона си. После отново изгледа рекламата, подсмивайки се при вида на спеченото лице на Колийн. „Безценно.“ След това копира връзката, прикрепи я към ново съобщение, избра адресите на всички от „Роузууд дей“ като получатели. След това пръстът й застина в очакване върху бутона за изпращане. Тя погледна към залата, в която групата вече гласеше инструментите си. Колийн и Майк седяха до масата заедно с приятелите му от отбора по лакрос. Той беше потънал в разговор с вратаря, когото Хана винаги наричаше Франкенщайн заради квадратната му глава. Колийн седеше до него, отпиваше от газираната си вода и изглеждаше леко объркана. „Идеалната малка актриса не знае как да общува — помисли си със задоволство Хана. — Очевидно внезапната популярност се е оказала малко по-трудна от очакваното, а?“

Внезапно смутеното изражение на Колийн извика един стар спомен. Хана видя себе си и Мона да седят на най-добрата маса в кафенето. Към тях се приближи Колийн и попита дали може да седне при тях.

— Не сядаме с момичета, които носят хобитски обувки — отвърна Мона, сочейки обувките с квадратни носове на краката на Колийн. А Хана добави:

— Това е кръговратът на живота — защото до осми клас Колийн си носеше обяд в кутия с картинка на „Цар лъв“.

За части от секундата обидата си пролича на лицето й, но след това тя сви рамене и пропя:

— Ами добре. Приятен обяд, мацки!

Когато се отдалечи, Мона и Хана избухнаха в смях.

Работата бе там, че не много отдавна, докато беше в кликата на Али, Хана се беше присмивала и на Мона. А преди това Истинската Али се беше присмивала на Хана за това как от рулцата й капела мазнина по дънките. За това как не можела да прави акробатично колело по физическо. Хана си спомни колко унизена и засрамена се беше чувствала тогава. И въпреки това, когато дойде нейният ред да носи короната на Кралицата, тя започна да се подиграва на хората с такава лекота, сякаш никога не е била от другата страна.

Популярността бе превърнала Али, Мона и Хана в безмилостни кучки. Но по никакъв начин не беше променила Колийн — макар да ходеше с Майк, тя си оставаше същото момиче като преди. А Хана беше измъчвана от най-ужасната популярна кучка от всички — А.