Господин Лебрек отиде до масата в дъното на стаята, разрови купчина пликове и извади един.

— Днес взех разпечатките. Кажете на Колийн, че съм пуснал всичко, точно както поиска, но ако има нужда от още копия, ще трябва да доплати. — Той направи някакви изчисления на калкулатора. — Всичко струва… 450 долара.

Хана стисна зъби. Колийн не можа ли да си избере някой по-евтин фотограф? Тя неохотно размени парите за плика, сбогува се с фотографа и излезе бързо от къщата. Очите й бяха започнали да смъдят от котешките косми.

Когато излезе на верандата, телефонът й отново изпиука, но този път беше баща й — тримата с Изабел и Кейт вече бяха пристигнали на мястото и той се чудеше къде е Хана. „Идвам след малко“, написа му тя, пусна телефона в чантата си и развълнувано отвори плика. Запита се дали някой от многобройните А. някога се е чувствал така, когато се е докопвал до ценните факти. В това определено имаше нещо приятно.

Тя разгледа фотографиите под светлината на уличната лампа. На първата Колийн изглеждаше толкова свежа и невинна, като актриса от Дисни ченъл. Следващите снимки бяха горе-долу същите, просто направени под различен ъгъл, с различни изражения на лицето. Хана прегледа купчината, прехвърляйки се от възторжената на отегчената Колийн. Преди да се усети, стигна до последната снимка, на която Колийн намигаше на камерата през рамо. Хана отново ги прерови, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но не беше.

Снимките показваха точно онова, което Хана бе гледала през прозореца предишния ден. Нямаше нищо от предишни фотосесии, нищо, което да бе пропуснала. Всичките бяха абсолютно професионални и най-лошото бе, че на всичките Колийн изглеждаше невероятно, далеч по-фотогенична от нея. Хана ритна ядосано уличния стълб.

Защо, по дяволите, А. й беше казал да тръгне по тази следа? Просто за да си направи шега с нея? Да я накара да похарчи малко пари? Трябваше да се досети, че А. ще иска да я прецака, а не да й помогне.

Някой се изкашля от другата страна на улицата и Хана подскочи. Но това бяха просто двама студенти, които се разхождаха, хванати за ръце по тротоара, и въпреки това тя се изнерви. Глезените вече започваха да я болят. Тя се дотътри до колата си, отвори вратата и хвърли плика вътре толкова силно, че той се блъсна в отсрещната врата и падна под седалката. Хана изстена, плъзна се в колата и се протегна да го вдигне, но го хвана от погрешната страна и всички снимки се разпиляха.

— По дяволите. — Тя се наведе и се зае да напъха снимките в малкия плик. Пръстите й напипаха нещо зад последната снимка. То не беше лъскаво, като останалите, а приличаше повече на принтерна хартия.

Хана извади листа от плика и го поднесе под светлината.

Най-отгоре пишеше Колийн Евелина Бебрис, следваше адресът й, електронната поща, името в Туитър и адреса на блога й. Под тях имаше нещо като списък. Театрален опит, пишеше с големи букви най-отгоре. Под него бяха изредени описанията на различните пиеси, в които бе участвала Колийн, завършвайки с ролята й в Макбет от предишната седмица. Това беше резюме, вероятно за случаите, когато Колийн щеше да се явява на прослушвания. Скука.

Внезапно нещо на дъното привлече погледа й. Опит в рекламата, гласеше заглавието. Под него беше отбелязано само едно нещо.

Висием Лабак, Латвия, пишеше там. Главна роля в латвийска реклама за важни хранителни добавки. Според резюмето рекламата е била въртяна миналата година по най-гледаната латвийска телевизия.

Хана порови в чантата си, извади телефона и набра Висием Лабак в Гугъл. Преводът гласеше всичко най-хубаво. На екрана се появиха и множество латвийски уебстраници и част от тях показваха една усмихната личност, която ядеше йогурт. На края на първата страница с резултати имаше и връзка към Ютюб. Тя беше озаглавена „Реклама Висием Лабак“. Имаше и снимка на лицето на Колийн.

Хана кликна върху връзката. Рекламата започваше с три момичета, които седяха около маса в кафене, пиеха кафе и се смееха. След това камерата се фокусира върху Колийн, която избъбри нещо на език, който не означаваше нищо за Хана, и после с нещастно изражение на лицето се хвана за стомаха. Останалите момичета й подадоха кутийка с йогурт, която Колийн започна да яде с удоволствие. След това тя се затвори в тоалетната на заведението, закачайки на вратата табела с надпис на латвийски, който сигурно означаваше ЗАЕТО. Разнесе се весела музика, някой каза нещо на латвийски и Колийн излезе от тоалетната с победоносно изражение на лицето. Тя вдигна кутията от йогурта и се ухили маниашки.

Рекламата завърши с нов кадър на йогурта.

— Леле-мале — прошепна Хана. Това приличаше на глупавите реклами, в които Джейми Лий Къртис предлагаше „Активия“ на подути жени със запек. И ето я Колийн, която играеше латвийско момиче, което имаше нужда от разхлабителен йогурт, за да отиде до тоалетната.

Нищо чудно, че не се хвалеше с това. Хана предположи, че не беше казала на никого.

— Да! — прошепна тя и прибра резюмето и плика в жабката. След като всичко приключи, щеше да си прибере парите за снимките от Колийн, ако тя все още ги искаше. На Хана не й трябваха. Те не разкриваха нищо. За разлика от един определен видеоклип.

25.

Скрити и разкрити тайни

Късно следобед Ариа сви в алеята пред дома на Ноъл и угаси двигателя. Къщата беше тъмна, светеше само лампата над верандата. Тя отново погледна есемеса в телефона си. „Ела в шест“, беше написал Ноъл — и часът беше точно шест.

Ариа слезе от колата и отиде до вратата, като внимаваше да не се спъне с високите си токчета. След това отиваше на бала на господин Мерин, където трябваше да бъдат заедно с Ноъл. Това очевидно нямаше да стане. Ариа не беше сигурна дали Ноъл изобщо възнамерява да се появи. Все пак там щеше да има доста гимназисти от „Роузууд дей“.

Когато натисна звънеца, отвътре се разнесоха стъпки. Ноъл тихо отвори вратата, без да я поглежда в очите. Ариа едва не ахна при вида му. Лицето му бе зачервено и подпухнало, очите му бяха кървясали. Косата му изглеждаше немита и той имаше изтощения, изтормозен вид на човек, който изобщо не е спал.

— Събрах ти нещата — рече сковано той, обърна се и тръгна към дневната. Ариа го последва. Къщата бе необичайно тиха, не се чуваше звукът от телевизора или тананикането на Патрис от кухнята.

— Къде са всички? — попита тя.

Ноъл изсумтя и отиде до кашона, който беше оставен на дивана.

— Мама отиде на бала. Татко е… някъде. — Той я погледна. — Какво ти пука?

Ариа потрепна. Беше й странно да види Ноъл ядосан, особено на нея.

— Просто се опитвах да водя разговор — отвърна смутено тя. После грабна кашона и го повъртя в ръцете си. — Ще си тръгвам.

— Добра идея — изръмжа Ноъл.

Но след това преглътна неловко. Ариа се обърна и срещна погледа му. Известно време остана така, опитвайки се да му внуши, че скъсването е единственият начин да оправи нещата.

Ноъл отмести поглед.

— Ще те изпратя — каза той и тръгна надолу по стълбите. Отвори вратата и я задържа за нея. Ариа промърмори едно довиждане и изскочи навън. Когато се озова на верандата, кашонът се изплъзна от ръцете й и се разпиля върху пътеката. Тя се наведе и започна да събира дисковете, книгите и тениските, когато изведнъж усети ръката му върху своята.

— Чакай — рече тихо Ноъл и клекна до нея. — Ще ти помогна.

Ариа му позволи да й събере нещата и да ги сложи обратно в кашона. Когато се изправи, тя видя някакво раздвижване в дъното на двора. Някой надничаше иззад къщата за гости. В първия момент се уплаши, че е А., но фаровете на преминаващата по улицата кола осветиха руса коса, рокля на волани и високи токове.

Фигурата се обърна, разкривайки лицето си. Ариа се напрегна. Това не беше госпожа Кан… беше бащата на Ноъл. Преоблечен като жена. В собствената си къща.

Ариа не се сдържа и ахна, а след това като в забавен каданс наблюдаваше как главата на Ноъл се обръща в същата посока.

— Не! — извика тя и се хвърли пред него, за да му попречи да види баща си.

— Какво правиш? — попита той.

— Ами аз… — Ариа погледна назад през рамото си. Господин Кан беше изчезнал. — Аз, ъ-ъ-ъ… стори ми се, че някакъв прилеп лети към главата ти.

Ноъл я изгледа така, сякаш беше откачила. Изминаха няколко дълги, напрегнати секунди. Той сви рамене, помогна й да прибере кашона в багажника на колата, а след това тръгна към къщата. В същото време предната врата се открехна. Господин Кан беше влязъл в къщата през задната врата и сега стоеше на верандата, облечен с рокля и начервен.

Той зяпна първо Ноъл, после Ариа. Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Т-татко — заекна Ноъл.

— А! — произнесе той с дрезгав глас. — Мислех, че съм сам вкъщи. — Господин Кан се завъртя кръгом и влезе в къщата.

Ариа притисна длани към лицето си. За нейна изненада Ноъл не издаде и звук. Бито ахна, нито се разкрещя, нищо. Тя погледна към него през пръсти. Вместо да гледа към входната врата, пред която току-що беше влязъл господин Кан, той гледаше нея.

— Ти ми препречи пътя — рече той. — Искала си да ми попречиш да видя баща ми, нали?