Устните на Харпър се окръглиха в едно О.

— Стига бе — прошепна тя и плесна Спенсър по ръката. — Това е най-страхотната идея! — Тя се разсмя искрено. — Нищо чудно, че ми е толкова замаяно! А аз си мислех, че някой е сипал абсент в пунша!

Спенсър се изсмя нервно.

— Е, не е задължително да са точно моите сладкиши, нали? — Все пак Харпър бе опитвала и останалите ястия. Кой знае какво са забъркали в тях.

Но щом забеляза обърканото изражение на лицето на Харпър, светът й се преобърна наопаки. Може би в никое от останалите ястия не бяха слагани незаконни субстанции. Ами ако точно нейните сладкиши бяха подлудили всички?

Тя огледа стаята. В ъгъла едно момиче слагаше нещо лепкаво и шоколадово в устата на друго. Две момчета до прозореца се тъпчеха със сладки с такава стръв, сякаш това беше последното им ядене. Сладкишите бяха навсякъде. В чиниите по малките масички, в ръцете на хората, които отпиваха от чашите с пунш, по бузите, под ноктите и по килима. На масичката за кафе лежеше полупразен поднос. Друг се поклащаше върху радиатора. Спенсър надникна в кухнята. Тавите от сладкишите все още бяха там, но изпразнени до шушка.

Дали някой друг беше донесъл сладкиши или тя бе донесла пет вместо три? Главата й беше толкова замаяна, че не можеше да мисли трезво.

Кожата й настръхна. Харпър изглеждаше впечатлена от номера с подправения с марихуана сладкиш. Но едно беше нейните сладкиши да са просто едно от многото незаконни ястия на партито, а съвсем друго да са единственото, което подлудява всички.

Спенсър имаше усещането, че стените се приближават към нея.

— Ей сега се връщам — промърмори тя на Харпър и се надигна от дивана. Заобиколи група студенти, които правеха снежни ангели на килима и двама младежи, които се дуелираха с антични мечове, свалени от поставките им на стената, и грабна палтото си от купчината дрехи до кухнята. Пред себе си видя тежката врата, която водеше към задния двор. Излезе през нея и се озова сред хапливия зимен въздух. За нейна голяма изненада между клоните на дърветата се процеждаше само една тънка ивица слънчева светлина. От пристигането й сигурно бяха минали часове.

Спенсър пристъпи по верандата, поемайки си дълбоко въздух.

На хоризонта се очертаваха университетските сгради. Един грамаден билборд прорязваше небето; на него имаше картина с новородено и надпис: ИЗБЕРЕТЕ БОЛНИЦА ПРИНСТЪН ЗА СВОИТЕ НАЙ-ЦЕННИ МИГОВЕ.

Това накара Спенсър да се сети за деня, в който се беше срещнала с Емили в болницата за нейното секцио. Когато пристигна там, все още объркана от новината, Ариа и Хана стояха от двете й страни.

Спенсър зяпна изненадано издутия корем на Емили. Пулсът й се ускори, когато видя очертанията на бебето на монитора до леглото на Емили. Всичко това се случваше наистина.

— Емили? — Една сестра надникна през вратата. — Готови са за теб. Време е да родиш бебето си.

Никой не ги попита дали искат да присъстват на раждането. Те облякоха сини престилки и последваха носилката до операционната. Емили беше ужасно изплашена, но трите непрекъснато я държаха за ръцете, като не спираха да повтарят колко е силна и смела. Спенсър не се осмели да надникне зад завесата и да наблюдава самата операция, но само след минути хирургът подсвирна доволно.

— Здраво момиченце!

Лекарят повдигна мъничкото, идеално оформено създание над завесата. Тя имаше червена, набръчкана кожа, мънички, затворени очички и голяма крещяща уста. От очите им потекоха сълзи. Беше едновременно невероятно и тъжно. Те стиснаха силно ръцете на Емили, изпълнени с благодарност, че им е дадена възможността да споделят това с нея.

За щастие, нямаше нужда бебето да остава в болницата, което означаваше, че момичетата могат да изпълнят плановете си да измъкнат майката и детето оттам още същата нощ. В полунощ, когато се сменяха сестрите, те помогнаха на Емили да стане от леглото и да се преоблече. После облякоха и бебето колкото се може по-тихо, и излязоха на пръсти от стаята й. В родилното отделение беше тихо и не се виждаше никой. Сестрите се грижеха за новородените в яслата.

Когато в коридора се появи една от лекарките, Спенсър отвлече вниманието й с въпрос къде се намира кафенето. Останалите бързо вкараха Емили и бебето в асансьора. Щом се озоваха на първия етаж, повече никой не им обърна внимание.

Промъкнаха се до паркинга под ярката светлина на уличните лампи на Филаделфия. Но докато се качваха в колата на Ариа, Спенсър долови някакво движение около един от стълбовете. Стомахът й нервно я присви. Дали изнасянето на бебето от болницата се смяташе за незаконно? За миг тя остана неподвижно на място, очаквайки човека да излезе на светло, но никой не се появи. Реши, че просто й се сторило, макар да не беше съвсем сигурна. Може би там се криеше А. Може би той беше видял всичко.

Щрак.

Спенсър се сепна. Заобикаляха я мрачни дървета. Клоните им дращеха кожата й. Кората им оформяше психеделични спирали; звездите бяха огромни и ярки, като в картина на Ван Гог. Каква беше тая трева, по дяволите?

Разнесе се шумолене, сякаш някой се промъкваше между дърветата. Спенсър разтърка очите си.

— Ехо? Кой е там?

Никакъв отговор. Шумоленето и пукането ставаха все по-силни.

Спенсър примигна и се огледа за пътеката към „Айви хаус“, но зрението й бе замъглено.

— Ехо? — извика отново тя.

Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя изпищя. Размаха ръце, опитвайки се да види човека, но сетивата й бяха объркани, а нощта беше твърде тъмна. Краката й омекнаха и тя почувства как пада, пада, пада. Последното нещо, което запомни, бе тъмна сянка, която стои до нея и я гледа. Може би искаше да я нарани. Може би искаше да се отърве завинаги от нея.

После всичко потъна в мрак.

24.

Хана в действие

Хана знаеше, че трябва да е в лимузината заедно с баща си, Изабел и Кейт, на път към бала за набиране на средства, а не да се поклаща върху десетсантиметровите си токчета пред познатата викторианска къща в Стария Холис, където се намираше студиото на Джефри Лебрек. Но дали й харесваше или не, тя беше тук. Готова да приключи с Колийн веднъж и завинаги.

Лампата на верандата светеше и хвърляше златисти отблясъци върху професионално гримираното лице на Хана. Прозорецът на дневната също светеше, което означаваше, че фотографът е у дома си. Точно преди Хана да изкачи стъпалата, телефонът й пропя. Беше есемес от Ричард, един от асистентите на баща й. „Просто искам да ти кажа, че програмата за регистрация на гласоподавателите отново е онлайн“, пишеше той.

„Идеално“, написа в отговор Хана. Това означаваше, че вече ще може да потърси къде са се преместили семейство Бейкър. Сайтът беше паднал и тя се принуди да пита Ричард какво става, но не посмя да го помоли той да потърси семейството.

Хана изправи рамене и позвъни на звънеца. Разнесоха се стъпки, вратата се отвори със скърцане и на прага застана същият мъж, когото бе видяла предишния път.

— Здравейте? — Джефри Лебрек огледа Хана от главата до петите, от големите букли на косата й до морскосинята й шифонена рокля и увития около раменете шал от еко кожа, който бе избрала за бала. На кутрето му проблесна безвкусен златен пръстен, а горните две разкопчани копчета на ризата разкриваха косматите му гърди.

Гадост.

— Здрасти! — рече отривисто Хана. — Вие ли сте господин Лебрек?

— Точно така. — Мъжът свъси вежди. — Среща ли имаме?

— Всъщност съм тук, за да взема снимките на Колийн Бебрис — каза Хана с най-милия си гласец и запърха с мигли. — Аз съм най-добрата й приятелка и тя ме помоли да дойда вместо нея. Задържаха я на тренировките. Тя е танцьорка на пилон, знаехте ли?

Фотографът се намръщи.

— Не съм сигурен, че трябва да го направя. Госпожица Бебрис не ме предупреди, че някой друг ще дойде да ги вземе. Може би трябва да й се обадя. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади оттам телефон.

— Няма нужда! — рече бързо Хана, извади собствения си телефон и му показа есемеса на екрана. — Виждате ли? — Подателят беше Колийн Бебрис, а в есемеса я молеше да вземе снимките й. Естествено есемесът не беше наистина от Колийн — Хана просто беше използвала телефона на майка си, за да изпрати есемеса, като междувременно бе променила контактната й информация на името на Колийн.

Джефри Лебрек прочете есемеса и гъстите му вежди се свъсиха.

— Освен това трябва и да се платят.

— О, тя ми поръча да ви платя, а с нея ще се оправим по-късно — пропя Хана, горда, че се е сетила да вземе парите си за черни дни, преди да тръгне за насам.

Фотографът се взря в нея за миг и тя се уплаши, че ще разкрие блъфа й. Дали когато се бяха представяли за А., Мона и Истинската Али се бяха притеснявали да не ги хванат, докато мамеха, крадяха и лъжеха, за да се сдобият със свръхсекретната информация за Хана и останалите? Беше ли редно да постъпва така? Все пак нямаше да съсипе живота на Колийн. Просто искаше да си върне приятеля.

— Елате с мен — каза господин Лебрек, като се обърна и тръгна по коридора към студиото. Работната му маса беше покрита със слайдове и разпечатки, а в ъгъла проблясваше голям монитор на Епъл. Една бяла пухкава котка прекоси стаята, а на перваза чистеше козинката си един калико. Стаята миришеше на смесица от прах и котешки отпадъци. Хана се огледа в търсене на издайнически знаци, че този тип тайно се занимава с интернет порнография, макар да не беше съвсем сигурна както точно й трябва. Списания „Плейбой“? Плътни щори? Бутилки „Кристал“, каквито пият в хип-хоп клиповете?