— Не — отвърна бързо Ариа. — Говорех хипотетично.

Телефонът на майка й иззвъня, спасявайки я от по-нататъшни обяснения. Но когато надникна през прозореца и видя кадилака на Ноъл, паркиран до тротоара, стомахът й се сви. Съветът на Ила й се струваше правилен, но това означаваше, че трябва да скъса с Ноъл.

Тя преглътна тежко, махна за довиждане на Ила, закопча дънковото си яке и излезе навън. Сърцето й се сви, когато видя усмихнатото лице на Ноъл през стъклото на прозореца.

— Изглеждаш великолепно, както винаги — произнесе той, когато Ариа отвори вратата.

— Благодаря — избъбри тя, макар да бе облякла най-грозните си дънки и голям, размъкнат пуловер, който бе резултат от първия й опит в плетенето. Искаше да изглежда колкото се може по-грозна, за да омекоти удара.

— Къде искаш да отидем? — Ноъл превключи на скорост и бавно се отдалечи от тротоара. — До „Уилямс-Сонома“ за готварски продукти? Чух, че следващата седмица ще правим пандишпанен кейк.

Ариа не отвърна нищо и зарея поглед към преминаващите улични лампи, докато зрението й не се замъгли. Страхуваше се, че ако каже нещо, ще избухне в плач.

— Добре, значи не си в настроение за „Уилямс-Сонома“ — рече бавно Ноъл, завъртайки волана. — Какво ще кажеш за онова готино кафене, което открихме в Ярмът? Или пък… хей, можем да се върнем и да отскочим до оная гледачка при гарата. Където започна всичко. — Той смушка игриво Ариа; ставаше дума за сеанса при гледачката миналата година, когато двамата се бяха открили.

Ариа си поигра с ципа на якето, молейки се Ноъл да замълчи.

— Добре, последен опит — рече весело Ноъл. — Какво ще кажеш да отидем в Холис и да се напием здраво? Да поиграем дартс, да се държим като идиоти…

— Ноъл, не мога — изтърси Ариа.

Ноъл спря колата на светофара до един голям мол.

— Какво не можеш? Да пиеш? — Той се ухили. — Стига де. Много пъти те виждах пияна в Исландия.

Тя потръпна. Споменаването на Исландия завъртя ножа в раната — това бе поредната тайна, която пазеше.

— Не, не мога да правя… това. — Гласът й секна. — С мен и теб. Не се получава.

Усмивката на Ноъл замръзна на лицето му.

— Чакай малко. Какво?

— Сериозно говоря. — Тя впери поглед в светещите червени цифри на часовника на таблото. — Искам да скъсаме.

Светофарът светна зелено и Ноъл безмълвно премина в следващото платно и зави към мола. Това бе една от онези чудовищни търговски сгради, в които имаше книжарница „Барнс & Нобъл“, „Таргет“, магазин за вино с размерите на склад и една камара салони и бижутерски бутици.

Ноъл отби в паркинга, угаси двигателя и я погледна.

— Защо?

Ариа продължаваше да гледа надолу.

— Не е заради Клаудия, нали? Защото се кълна, че не мога да търпя това момиче!

— Не е заради Клаудия.

Ноъл прокара длан по челото си.

— Да не си падаш по някой друг? Онзи Езра?

Ариа яростно разтърси глава.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо? Кажи ми!

На лицето му бе изписано отчаяние. Ариа се нуждаеше от всичките си сили, за да се сдържи да не му се метне на врата и да каже, че не говори сериозно, но съобщението на А. се беше отпечатало в съзнанието й. Тя не искаше да е виновна за разбиването на семейството му. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече от него, иначе щеше да го отрови.

— Съжалявам, но просто трябва да свърша нещо — прошепна тя. — Утре ще дойда у вас да си прибера нещата. — После отвори вратата, извъртя се и краката й стъпиха на асфалта. Прониза я студен вятър. Миризмата на пица, приготвена на дървени въглища, я удари в носа и стомахът й се преобърна.

— Ариа. — Ноъл се наведе към нея и я хвана за ръката. — Моля те, не си отивай.

Ариа преглътна сълзите си и се загледа безизразно към навеса, под който събираха пазарските колички.

— Няма какво да си кажем повече — рече тя с безизразен глас. После изскочи от колата, затръшна силно вратата зад себе си и тръгна напосоки към най-близкия магазин. Ноъл не спираше да вика името й, но тя продължи да върви, загледана в ботите си, дишайки тежко, като внимаваше единствено да не я блъсне някоя кола. Най-накрая двигателят на кадилака изръмжа, джипът даде на заден и зави към изхода.

Бийп.

Телефонът на Ариа се обади от дъното на чантата й. Екранът светна и тя го извади. Беше получила ново съобщение.

Поздравче, Ариа. Без болка няма победа, нали?

Мляс!

А.

Ариа хвърли телефона обратно в чантата. „Печелиш, А. — помисли си тя, мигайки бързо-бързо, за да прогони сълзите. — Печелиш всеки път.“

Стигна до тротоара пред магазина за детски стоки. На витрината бяха изложени бебешки проходилки, а залата беше украсена с плакати на доволни, ухилени бебета. Из магазина обикаляха бременни жени, купуваха бебешки шишета и памперси. Щастливите им лица й подействаха като ритник в корема. Искаше й се да забие една количка във витрината и да гледа как парчетата стъкло засипват блажената картина.

Автоматичните врати се отвориха със съскане и навън излезе жена със скъпо изглеждащо черно вълнено палто, която тикаше пълна догоре количка по рампата. Тя изглеждаше също така щастлива като останалите, макар в лицето й да се долавяше някакво напрежение. Ариа присви очи и пулсът й се ускори.

Беше Гейл. Но какво правеше тя тук? Запасяваше се с разни неща за времето, когато отвлече бебето на Емили?

Без да забавя крачка, Гейл улови погледа на Ариа. Веждите й се вдигнаха нагоре и тя й намигна, очевидно доволна от себе си.

Може би защото точно тя й беше изпратила съобщението, в което настояваше Ариа да скъса с Ноъл. Може би защото видя насълзеното й лице и разбра, че Ариа го е направила.

Защото тя беше А. и дърпаше конците на всички.

23.

Дами на официален обяд

Спенсър натисна звънеца на „Айви хаус“, после отстъпи назад и се огледа в стъклото до вратата. Беше неделя следобед, няколко минути след часа, който Харпър й беше казала да дойде на потлъка, и тя бе пристигнала подготвена. Беше успяла да си издуха косата с калпавия сешоар в мотела и си беше сложила грим пред напуканото огледало. Ютията беше работила достатъчно дълго, за да успее да изглади роклята, която си носеше и, най-важното, в ръцете си държеше три тави с лепкави, шоколадови сладкиши с трева.

Вратата се отвори и Харпър, облечена с рокля на точки и лачени обувки на токчета, и се усмихна хладно.

— Здравей, Спенсър. Значи успя.

— Да, и нося сладкиши. — Спенсър й предложи увитите в целофан тави. — С двоен шоколад. — И щипка трева, й се прииска да добави.

Харпър изглеждаше доволна.

— Идеални са. Влизай.

Спенсър реши, че на потлъка ще бъдат предлагани само десерти — и най-вече сладкиши с шоколад. Но когато Харпър я въведе в огромната, модерно обзаведена кухня, оборудвана с огромна печка „Улф“, с осем газови котлона, грамаден хладилник и плот, по-голям от масата в трапезарията на къщата на Спенсър, там имаше подредени най-различни ястия. Касерола с киноа, киш, печени макарони, които все още димяха. Имаше голяма купа за пунш, пълна с червеникава течност, а върху повърхността й се носеха късчета ябълка. До нея се мъдреше плато със сирена бри, манчего и стилтън.

Спенсър зяпна изненадано. Как бяха успели да натъпчат наркотици във всичко това? На Спенсър й беше ужасно трудно дори само да забърка тестото за сладкиша; печката в кухнята на мотела беше като дар от бога. Тя се принуди да моли нощната смяна на рецепцията да й позволи да я използва, като забърка тестото в кофата за лед и изсипа тревата вътре в последния момент. После, докато се печаха, тя заспа на тапицирания с изкуствена кожа диван във фоайето и се събуди чак когато таймерът на фурната забръмча. Нямаше представа дали са станали вкусни, но това нямаше значение — беше успяла да се справи.

В главата й прозвучаха думите на Рифър. Наистина ли имаш нужда някакъв си глупав клуб да ти казва, че си готина? Но той сигурно бе казал всички тези презрителни думи за „Айви“ просто защото знаеше, че никога няма да го приемат в нещо толкова престижно. Нещастник.

— Чиниите и приборите са ей тук. — Харпър посочи масата.

Спенсър се повъртя около храната, изумена, че всяко ястие съдържаше нелегалната субстанция. Не искаше да опитва никое от тях. Промърмори нещо, че не е гладна и последва Харпър в приемната.

Стаята беше претъпкана с добре облечени момчета с вратовръзки и панталони цвят каки и момичета с изискани рокли. Музикалният фон бе класическа музика, а наоколо обикаляха келнерки, които предлагаха високи чаши с коктейл „Мимоза“. Спенсър долови откъслечни разговори за композитор, който й беше непознат, дебати върху противопоставянето на природата и родителските грижи, чуждестранната политика в Афганистан и почивката в Сен Бартелми. Ето затова искаше да е част от „Айви“… всички разговаряха с начетени, умни, зрели гласове на изискани теми. Майната му на Рифър и убежденията му.