— Леле — прошепна Спенсър. Тя си мислеше, че Рифър ще крие дрогата под леглото, напъхана в някой мръсен чорап или увита в снопче социалистически вестници. Кутията беше идеално чиста и във всяко чекмедже имаше еднакво количество марихуана, като че ли грижливо претеглено с електронна везна. В чекмеджетата отляво се намираха сортовете Американо и Буда. Най-вдясно, на дъното, беше чекмеджето е надпис „Юмболд“ — Спенсър предположи, че няма сорт марихуана, който да започва с Я. Всичко бе подредено в азбучен ред. Спенсър се усмихна вътрешно. Ако беше пристрастена към марихуаната, тя сигурно също щеше да си подреди дрогата така.

— Всичко ли е твое? — попита тя.

— Аха. — Рифър изглеждаше горд от себе си. — Повечето видове създадох чрез хибридизация и генетична технология. Освен това е абсолютно органична.

— Ти дилър ли си? — Внезапно я полазиха нервни тръпки. Безопасно ли беше да остава тук?

Рифър поклати глава.

— Не, по-скоро съм колекционер. Не продавам — освен на готини мацки като теб.

Спенсър наведе очи. Какво ли виждаше в нея Рифър? Негов тип по-скоро би било някое покрито с пиърсинг момиче, което си пада по готик фестивалите.

Рифър отвори едно от чекмеджетата и подбра зеленикава туфичка.

— Този стаф е адски мек и много ароматен. Помириши.

Спенсър отстъпи назад.

— Не е като да ми предлагаш вино.

Рифър я изгледа снизходително.

— В някои култури разпознаването на отделните, сортове марихуана се счита за много по-изтънчено от чувствителното небце за вино.

— Предполагам, че ти си експерт. — Спенсър поднесе туфичката към носа си и вдъхна. — Уф. — Тя извърна глава настрани, стресната от познатата силна миризма. — Мирише на угарка.

— Аматьорка — изкиска се Рифър. — Продължавай да душиш. Не е само това. Тайната се скрие отдолу.

Спенсър го изгледа предпазливо, но после сви рамене и подуши отново. След като преодоля застоялата миризма на трева, тя започна да усеща мириса под нея. Нещо почти… ароматно. Тя вдигна глава, изненадана.

— Портокалови кори?

— Точно така. — Рифър се усмихна. — Това е хибрид от два различни сорта, който има изключителни плодови характеристики. Сам го създадох. — Той се обърна и измъкна друга туфичка, която размаха под носа на Спенсър. — Ами този?

Спенсър затвори очи и вдъхна.

— Шоколад? — рече тя след миг.

Рифър кимна.

— Нарича се „Шоколадов чукан“. Имаш наистина добро обоняние.

— Ех, ако имаше кариера в душенето на трева — пошегува се Спенсър, но дълбоко в себе си не можеше да не се почувства поласкана. Харесваше й да й казват, че е добра в нещо.

Тя се усмихна на Рифър и той й се усмихна в отговор. За миг й се стори много сладък. Очите му имаха такъв обезоръжаващ златист цвят. Ако само се отървеше от тези глупави дрехи, щеше да е страхотен.

Стресната от мислите си, Спенсър побърза да възстанови сериозното си изражение. Очевидно бе започнала да се омайва от изпаренията на тревата.

— Можеш ли да опечеш това в сладкиши? — излая тя.

Рифър се прокашля и също отстъпи назад.

— Да. Имам страхотна рецепта, която мога да ти дам. — Той издърпа една папка от подредения рафт, измъкна номерирано картонче от нея и й го подаде. Надписът отгоре гласеше Магически загадъчен сладкиш.

Спенсър пъхна картончето в джоба си.

— Какво ти дължа?

Рифър махна с ръка.

— Нищо. Нали ти казах, че не съм дилър.

— Искам да ти дам нещо.

Рифър се замисли за миг.

— Можеш да ми отговориш на един въпрос. Защо искаш да те приемат в „Айви“?

Спенсър настръхна.

— Какво ти пука?

Рифър сви рамене.

— Просто не разбирам гурме клубовете. Като че ли повечето хора ги използват, за да се почувстват по-важни, но наистина ли имаш нужда някакъв си глупав клуб да ти казва, че си готина?

Лицето на Спенсър пламна.

— Разбира се, че не! И ако попиташ някой техен член, сигурна съм, че ще ти каже, че не е това причината да членува там.

Рифър изсумтя.

— Моля те. Чувал съм ги момичетата от „Айви“ на купоните. Непрекъснато парадират с разни известни имена. Уверявам те, че единствената причина да са част от този клуб, е да впечатлят родителите си или защото това автоматично ги вкарва в някаква клика. Просто е… сигурно.

Главата на Спенсър се замая.

— Убедена съм, че те не мислят така. И аз не мисля така.

— Добре. — Рифър скръсти ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава какво мислиш.

Спенсър отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Не можеше да се сети за нито една причина, която Рифър би могъл да разбере. Най-лошото бе, че той може би беше прав — може би тя наистина искаше автоматично да влезе в някоя клика. Може би искаше да впечатли родителите си, господин Пенитисъл, Амилия, Мелиса и всички в „Роузууд дей“, които не вярваха в нея. Но Рифър бе направил така, че всичко това изглеждаше пошло и повърхностно.

Той я беше описал като едно нетърпеливо, несигурно малко момиче, което просто иска да направи мама и татко щастливи, без да мисли за себе си.

— Как се осмеляваш? — изтърси тя, поглеждайки го в очите. — Кой те направи толкова велик и могъщ? Ами самият Принстън? Те приемат малцина, а отхвърлят толкова други. Очевидно не ти е проблем да бъдеш част от това!

— Кой казва, че не ми е проблем? — отвърна тихо Рифър. — Наистина не трябва…

— Да съдя за книгата по корицата, разбрах — сопна му се ядосано Спенсър. — Може би трябва да послушаш собствения си съвет. — Тя измъкна портмонето си и подаде две двайсетачки на Рифър. Той ги погледна така, сякаш бяха посипани с антракс. После Спенсър излезе от къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Студеният въздух подейства добре на пламналата й кожа. Челюстта я болеше от силното стискане.

Защо толкова много я интересуваше какво мисли за нея Рифър? Нали не бяха приятели. Въпреки това тя погледна към прозореца на спалнята му. Щорите не бяха вдигнати и Рифър не гледаше самотно навън, умолявайки я за прошка. Глупак.

Спенсър изправи рамене, слезе гордо по стъпалата и извади телефона си, за да си повика такси до мотела. Очите й се насълзиха, тя отстъпи назад и подуши коженото калъфче на телефона. Миришеше на тревата, която й беше дал Рифър.

Тя сбърчи нос, проклинайки миризмата. Тя вече не ухаеше на сладките, ароматни портокалови кори. И може би този аромат бе съществувал само във въображението й.

21.

Приятелска среща

В събота вечерта Емили бързаше по улицата в Стария Холис, търговският район до университета, в който изобилстваше от барове, ресторанти, магазинчета за дрехи и един медиум, който гледаше на карти таро. В далечината се появи неонова табела във формата на фунийка сладолед и стомахът й се сви. Отиваше на поредната си среща с Айзък и макар тайната да й тежеше, онова шепнещо, шеметно усещане от последната им среща не я напускаше.

Тя не можеше да спре да мисли за него. Начинът, по който я изслушваше, как я защити пред майка си — той изглеждаше някак си по-възрастен, по-зрял.

— Емили?

Тя погледна към другия тротоар на тъмната улица. Някаква фигура, облечена в синьо палто, й махаше с ръка пред университетското барче „Снукър“. Момчето носеше гривна на ръката си и имаше щръкнала тъмна коса. Когато отново я повика по име, тя разпозна гласа му. Беше Дерик, приятелят й от лятото.

— О, Господи — извика Емили, пресичайки улицата. Някакъв шофьор натисна гневно клаксона си, докато свиваше встрани, за да избегне сблъсъка с нея. — Какво правиш тук? — извика весело тя на Дерик.

— Посещавам курсове в Холис. — Дерик сграбчи Емили в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После я огледа от главата до петите. — Леле, доста си се променила от последния път, когато се видяхме. Какво става с теб? Като че ли изчезна от лицето на земята. Нали трябваше да се видим през лятото, но ти така и не се появи. Нито пък се обади.

Емили погледна засрамено надолу към маратонките си. Беше зарязала Дерик в деня, когато чу Гейл да казва, че тя е бременната. Смяташе да му се обади по-късно с подробности, но не й остана време. Мислеше, че ще го види в ресторанта, но смените им така и не се засякоха. Мина една седмица, после втора и внезапно вече й се струваше някак нередно да му се обажда.

Бяха се случили много неща. Имаше много за обясняване.

Дерик се приближи към нея и я погледна загрижено.

— Какво стана с бебето?

— Ш-ш-шт. — Емили се огледа, ужасена, че някой може да го чуе. — Никой не знае за това. Особено родителите ми.

Дерик повдигна вежди.

— Още ли не си им казала?

Емили поклати глава.

— Няма защо да го правя.

— Значи не си го запазила. — Устните му се изкривиха. — Освен това знам, че не си го дала на Гейл. — Той изглеждаше наранен. — Знам, че трябва да съм ти ядосан. Забърка ме в големи неприятности с тази жена.