Sara Shepard - Потрес

— Трябва да докажем, че Гейл е А. Но как да го направим, без да се обаждаме в полицията?

— Гейл е психо — обясни Ариа. — Също като Келси… Ченгетата няма да повярват на нито една нейна дума.

— Да, но тя има пари — напомни й Хана. — Освен това е възрастна. Това наклонява везните в нейна полза, не мислиш ли?

— Мацки, не съм убедена, че Гейл е А. — отекна отдалеч гласът на Спенсър. — Снощи получих послание, а съм в Принстън. Как е възможно Гейл да се намира на две места едновременно?

Хана погледна към групата ученици от „Роузууд дей“, които минаха наблизо.

— Току-виж се оказало възможно. На състезанието сутринта Гейл се извини, че е закъсняла, защото тъкмо била пристигнала от Принстън. Съпругът й спонсорирал някаква лаборатория.

Спенсър тихо изсумтя.

— Смяташ ли, че ме е проследила на купона? Нямаше ли да забележа някой като нея сред тълпата студенти?

— Сигурно се е крила в храстите отвън — рече Хана.

— Това не доказва, че Гейл е А. — възрази Емили. — Но най-важното е, че при всички случаи тя се опитва да намери бебето. Как да разберем къде са се преместили семейство Бейкър? Трябва да ги предупредим.

— Посредничката нямаше информация къде се намират — додаде Ариа с унил глас. — Може да са навсякъде.

— Всъщност може би ще успея да ги открия. — Хана прехвърли телефона на другото си ухо. — Баща ми разполага с информация за регистрираните гласоподаватели в цяла Пенсилвания. Ако са останали в щата, сигурно ще успея да намеря новия им адрес.

— Наистина ли? — Гласът на Емили прозвуча обнадеждено. — Кога ще можеш да го направиш?

— Ще погледна, щом се прибера — обеща Хана. — Но може да отнеме няколко дни.

— Според мен Гейл е А. — рече Ариа. — Но как да го докажем?

Линията притихна за няколко секунди.

— Ами А. преследва всички ни, нали? — обади се Спенсър след миг. — Може някой да успее да я хване в крачка.

— Или някой да се опита да й открадне телефона — вмъкна Хана.

— Страхотна идея, но трябва да знаем програмата й и да се появяваме там, където е и тя. — Ариа звучеше обезкуражено.

— Знам едно място, където със сигурност ще бъде. — Хана прокара език по зъбите си. — На предизборното парти на баща ми утре. Може да успеем да отмъкнем телефона й и да прегледаме есемесите. Вие ще дойдете, нали?

Емили изстена.

— Никога повече не искам да я виждам.

— Ще те пазим — увери я Хана. — Но ако Гейл поиска да говори с теб, можем да отмъкнем телефона й, докато е заета. После ще докажем, че е А.

— Но тя може да не е А. — простена Емили.

— Погледни на нещата от тази страна — рече предпазливо Ариа. — Дори да не е А., може би в телефона й ще намерим нещо за бебето. Може би А. й дава насоки. Нали искаш да разбереш какво е намислила?

Емили се съгласи и момичетата обещаха да внимават дали някой ги следи и да се обадят веднага, щом получат ново съобщение от А. След като затвори, Хана разгърна листата на храста и погледна към „Викториас сикрет“. Майк и Колийн вече не бяха там. По дяволите.

В този миг тя ги зърна да вървят, хванати за ръце, към изхода.

Хана оправи клоните на храста — получавайки страни погледи от преминаващите — и ги последва навън към паркинга. Те се спряха до колата на Колийн и се заговориха. Хана приклекна до близкото БМВ Бийтъл и се заслуша.

— Сигурна ли си, че не мога да дойда с теб? — попита Майк.

— По-добре е да отида сама — отвърна Колийн, сложила ръка на дръжката на шофьорската врата.

— Стига де. — Майк отметна бретона на Колийн от очите й. — Обзалагам се, че ще е много яко.

Колийн го целуна по носа.

— Обещавам да ти разкажа всичко след това.

Тя седна в колата и запали двигателя. Майк не спря да й маха, докато не се скри зад завоя. Хана се затича към колата си, която бе паркирана малко по-далеч от тях. Трябваше веднага да тръгне, ако искаше да разкрие тайните срещи на Колийн.

Настигна я на изхода от паркинга към Магистрала 30, след което последва колата й по поредица задни улички. Лъскавите магазини бяха заменени от викторианските къщи и тухлените университетски сгради на Холис. Една от улиците беше блокирана; беше станала катастрофа между джип и стар кадилак. Хана извърна поглед, връхлетяна от спомените за нейната катастрофа предишното лято. Макар да не беше успяла да види светлините на линейката.

Колийн зави по една странична уличка и направи професионално успоредно паркиране до тротоара. Хана сви в близката алея, паркира накриво и се шмугна в храстите тъкмо навреме, за да види как Колийн изкачва стъпалата към старата, голяма къща на ъгъла. Тя натисна звънеца и отстъпи назад, оправяйки косата си.

Вратата се отвори и на прага застана мъж с прошарена коса и бръчици край очите.

— Радвам се да те видя — каза той, дарявайки Колийн с въздушна целувка.

— Благодаря, че се съгласи да ме приемеш — отвърна Колийн.

— За тебе, всичко, скъпа. — Мъжът взе лицето й в шепите си. — Имаш толкова съвършена костна структура. Направо ти е вродено.

Колийн се изкиска срамежливо.

— Радвам се, че мислиш така.

Какво й е вродено? Хана отмести едно клонче.

Да не би Колийн да мамеше Майк с този дядка?

След това вратата се затръшна. Хана притича до портата и погледна към табелката до звънеца. На нея пишеше ДЖЕФРИ ЛЕБРЕК, ФОТОГРАФ.

Хана се изкиска. Значи на Колийн й правят професионални снимки. Тя знаеше точно до какво щеше да доведе това — ако този тип Джефри беше поне малко като Патрик, нейния опърпан фотограф, той щеше да омая Колийн и да я убеди да си свали блузата. Причината за скарването й с Майк беше неговата ревност към Патрик — и реакцията на Хана. Може би това щеше да го раздели и с Колийн.

Хана надникна през прозореца и видя, как фотографът наглася прожектори около черен екран. После махна на Колийн да седне на един стол и застана зад фотоапарата си. Светкавицата започна да проблясва. Колийн въртеше коленете си на едната и другата страна, и лицето й изразяваше различни емоции, от екстаз до напрежение, от тъга до враждебност. След няколко минути Джефри Лебрек отиде до нея и й каза нещо, което Хана не можа да чуе. После отстъпи встрани и Колийн свали пуловера си. Хана се наведе напред. Може би това беше моментът, когато тя щеше да позира по дантеления си черен сутиен.

Но когато Джефри се върна при фотоапарата си, Колийн продължаваше да е облечена с черната си тениска.

Тя се усмихна; изглеждаше свежа и сладка. След няколко минути фотосесията приключи. Колийн стана от стола, подаде на фотографа един чек и му разтърси ръката.

— Невероятно — промърмори Хана. Всичко бе толкова непокварено, че просто можеше да бъде оградено с ореол.

Колийн тръгна към изхода и Хана изхвърча през портата, преди момичето да успее да я види. Когато зави зад ъгъла, тя едва не се блъсна в един черен седан, който бръмчеше до тротоара. Прозорците му бяха затъмнени, но тя видя нечии очи, които надничаха през леко отворения заден прозорец. Преди да успее да види човека, колата се отдалечи. Хана се обърна след нея, но не успя да види номера.

Бийп.

Телефонът на Хана присветна в чантата й. Щом погледна към екрана, думите на новия есемес опариха очите й.