Sara Shepard - Потрес

— Добре дошли на огледа! — каза жизнерадостната посредничка, докато придружаваше Емили и Ариа през отворената врата на № 204 на „Шип лейн“. Тя тикна по една визитна картичка в ръцете им. — Казвам се Сандра. Заповядайте, огледайте навсякъде!

Емили погледна картичката от другата страна. „Позволете ми да намеря дома на вашите мечти“, гласеше мотото на Сандра.

— Всъщност се чудех… — започна тя, но Сандра вече се беше залепила за новата двойка, която бе пристигнала след тях.

Емили изтръска чадъра си и свали качулката на дъждобрана. После влезе във фоайето на къщата, която бе завладяла мислите й през последните седем месеца. Тя беше празна и само няколко неща напомняха за семейство Бейкър. Въздухът ухаеше на свещи и препарат за почистване. Стените бяха боядисани в приятно синьо, а в отворения гардероб се виждаше синята найлонова обвивка на „Филаделфия сентинъл“. По златистия дървен под личаха драскотини от кучешки нокти, а някой бе оставил едно плетено Божие око да виси над вратата.

Емили погледна към медната ивица, която разделяше покрития с теракотени плочки под на фоайето от паркета на дневната; боеше се да влезе по-навътре. Наистина ли беше готова да види това място?

Ариа се обърна към Емили; сякаш усещаше колебанието й.

— Добре ли си?

— Аха — рече замаяно Емили. — Благодаря ти, че дойде с мен.

— Няма проблем. — Безпокойство изкриви чертите на Ариа, но когато забеляза погледа на Емили, тя бързо й се усмихна.

— А ти добре ли си? — попита Емили.

Устните на Ариа потрепнаха.

— Не искам да те натоварвам допълнително. И без това ти се струпа много на главата.

Емили завъртя очи.

— Стига де. Какво има?

След миг колебание Ариа се наведе към нея и перата на обиците й погалиха бузата на Емили.

— Добре тогава. Преди около час получих съобщение от А.

Емили зяпна.

— Какво ти пише?

Ариа сви начервените си устни.

— Няма значение. Разни глупости. Но аз бях в дома на Ноъл, а А. направи снимка на нещо в двора им. Беше толкова близо до мен, а не можах да видя кой е.

Емили усети тръпки по гърба си.

— Помниш ли съобщението, което получих в колата до покрития мост? Към което беше прикрепена снимка на мен и Табита? Тогава А. също беше наблизо.

Ариа направи път на други двама души, които влизаха през входната врата.

— Как така винаги го изпускаме? И как така той винаги знае къде се намираме?

— Али винаги щеше да знае къде сме — отвърна тихо Емили.

Раменете на Ариа увиснаха.

— Ем, А. не е Али. Няма начин.

Емили затвори очи. Беше й омръзнало да води този спор. Но не можеше да обясни защо е убедена, че Али не е мъртва — това означаваше да си признае, че е оставила отворена задната врата на къщата в Поконос.

Ариа влезе в дневната. По синия килим се виждаха вдлъбнатини от местата, където бяха стояли мебелите.

— Ем, А. определено е Гейл. Помниш ли колко странно се държа онзи ден в кафенето? Напълно е способна да ни проследи.

— Но в това няма никакъв смисъл. — Емили погледна през рамо, за да се убеди, че възрастната двойка, облечена в еднакви шотландски пуловери, не ги слуша. — Гейл няма никаква връзка с Ямайка. Как би могла да знае какво направихме?

— Сигурна ли си, че не си разказвала на никого за това? — попита Ариа. — Ами на онзи твой приятел Дерик? Той работеше за Гейл, нали? Сигурна ли си, че не си се изпуснала да споменеш за Табита?

Емили се извърна рязко и впери поглед в Ариа.

— Разбира се, че не съм! Как изобщо можа да си го помислиш?

Ариа вдигна примирено ръце.

— Съжалявам. Просто проверявам всички вероятности.

От съседната стая се разнесе гласът на Сандра, която обясняваше на потенциалните купувачи за кухненските подобрения и общата квадратура на жилищната площ. Емили се опита да потисне раздразнението си, защото знаеше, че Ариа не се опитва да я обвини в нищо. Тя излезе от дневната и се изкачи по стълбите на втория етаж. Голямата спалня се намираше в първата стая вдясно.

Стаята бе боядисана в пепеляво сиво и имаше дървени щори на прозорците. Емили с лекота си представи леглото до едната стена, а гардероба до другата. Но не можа да си представи живота на семейство Бейкър. Рано ли обичаха да стават, или бяха поспаливи? Дали обичаха да похапват сладки или чипс в леглото и да пълнят чаршафите с трохи? Колко ли сълзи са пролели заради това, че не могат да имат дете? Това бе едно от първите неща, които Бейкърови бяха казали на Емили, когато се срещнаха с нея — че повече от четири години са се опитвали, но без успех.

— И двамата работим с деца по цял ден и толкова много искаме да имаме свое — рече искрено господин Бейкър. — Винаги сме искали да бъдем родители. — Пръстите му се свиха силно около ръката на съпругата му.

Емили бавно обиколи стаята, докосна ключа на лампата, прокара пръст по мъничката пукнатина в стената и надникна в празния гардероб. Можеше само да си представи колко са били щастливи Бейкърови при вестта, че тя ги е избрала за осиновители на детето й. Сигурно цяла нощ са лежали в леглото, мечтаели са за детето си, фантазирали са за тренировките му по плуване и за първия му ден в училище. След това си представи шока им, когато са разбрали, че Емили е променила намеренията си.

Тя беше помолила Ребека, координаторката по осиновяването, да им предаде съобщението — страх я беше да им го каже лично.

Ребека беше объркана.

— Значи… ще задържиш детето? — попита тя.

— Ами, взех друго решение — отвърна уклончиво Емили, като не искаше да признае, че е намерила друг осиновител — или че Гейл й бе предложила купища пари.

Координаторката се обади малко по-късно и каза на Емили, че Бейкърови са приели благосклонно решението й.

— Те искат бебето ти да намери най-добрия дом и щом си решила, че той е някъде другаде, те проявяват разбиране — каза Ребека. Емили остана разочарована донякъде — предпочиташе да й се бяха ядосали. Тя го заслужаваше.

След като реши да даде бебето на Гейл, Емили мислеше често за Бейкърови, особено след като Гейл започна непрекъснато да й се обажда. Всеки път, когато телефонът й звънеше, това беше Гейл, която я проверяваше. В началото Емили й угаждаше, оправдаваше бързата й реч, треперливия й смях, нервните въпроси. Жената просто се вълнуваше, нали? Опитваше да оправдае отказа й да я срещне със съпруга си и бъдещ потенциален баща на бебето — Гейл твърдеше, че той е много зает, но я подкрепя стопроцентово. Когато телефонът започна да звъни на всеки час, Емили започна да прехвърля обажданията на гласова поща и в нея започна да се заражда безпокойство. Нещо не беше наред. Тя започна да търси начин да развали сделката.

Страхуваше се от деня, когато щеше да даде бебето си.

Чашата преля две седмици преди назначеното секцио на Емили. Една събота Дерик я помоли да го вземе от дома на Гейл след работа; щяха да ходят в аквариума Камдън. Емили не каза на Гейл, че ще ходи у тях; беше й омръзнало да се разправя с нея. След като паркира колата на алеята пред къщата, тя отиде до входната врата и погледна през прозореца.

Гейл стоеше във фоайето с гръб към Емили и говореше по телефона.

— Да, истина е — казваше тя. — Ще имам бебе. Знам, знам, почти не съм наддала, но сигурно съм от малцината късметлийки.