Бързо свали прозореца на колата и дръпна ръчката, за да отвори пощенската кутия. Ръцете й трепереха, когато пусна писмото вътре. В този миг долови шумолене. В храстите зад къщата нещо се размърда. Хана бързо натисна педала за газта и дори не забави ход, за да си сложи колана, докато не напусна квартала. Дали не беше провалила прикритието на Емили? Беше ли я видял някой? Дали къщата нямаше инсталирани охранителни камери?

Наблизо се разнесоха весели викове, които върнаха Хана към настоящето. Баща й продължаваше да говори по телефона, а Гейл стоеше толкова близо до Хана, че хълбоците им се докосваха. Тя положи леденостудената си ръка върху Ханината.

— Слушай внимателно — процеди жената през зъби. — Искам само онова, което е мое. Не мисля, че е чак толкова много. И ако не ми го дадат, мога да стигна до крайност, за да го получа; и ще го направя. Способна съм на много мръсни номера. Предай посланието на приятелката си. Разбра ли? — Устните й се изкривиха в жестока усмивка и ноктите й се впиха в кожата на Хана. Брадичката на момичето трепереше.

— Гейл? — Господин Мерин приключи разговора си и се върна при тях.

Гейл веднага пусна ръката на Хана. Обърна се и се усмихна ведро на баща й.

— Мениджърът на кампанията ми е тук — каза господин Мерин. — Бих искал да се срещнеш с него.

— Чудесно! — възкликна Гейл. И миг по-късно вече я нямаше.

Хана се довлече до най-близката пейка, отпусна се върху нея и покри лицето си с ръце. Пулсът й препускаше толкова ускорено, че го усещаше на дланите си. Думите на Гейл отекнаха в ушите й. „Искам само онова, което е мое. Способна съм на много мръсни номера.“ Гейл разполагаше с хиляди възможности. Да ги издаде. Да ги съсипе. Да ги прати в затвора. Да разруши живота им. И живота на баща й.

Тя бръкна в джоба си, извади телефона и натисна бутона за бързо набиране на Емили.

— Вдигни, вдигни — шепнеше тя, но телефонът продължаваше да звъни. Хана затвори, без да изчака включването на гласовата поща, и вместо това написа есемес на Емили да й се обади колкото се може по-скоро.

Едва тогава забеляза малката иконка в ъгъла на екрана, която показваше, че има съобщение. Беше пристигнало, докато пишеше есемеса на Емили.

Хана се огледа неспокойно. Баща й, Гейл и мениджърът на кампанията му стояха до кафенето и разговаряха. Гейл се преструваше, че слуша, но не сваляше очи от телефона си. След това погледна към Хана и се ухили зловещо.

Треперейки, Хана натисна бутона за четене.

По-добре изпълнявай каквото са ти казали! Нали не искаш кампанията на татко да се изпари във въздуха?

А.

17.

Усмивка! В кадър си!

Неделя следобед Ариа стоеше в игралната зала в дома на семейство Кан, която заемаше голяма част от мазето. В нея имаше маса за билярд, няколко машини за пинбол и голяма маса за покер.

Ноъл, родителите му и по-големият му брат Ерик се бяха събрали около масата за билярд и следяха с поглед топките. Госпожа Кан натърка с креда щеката си и уцели шестицата в страничния джоб.

— Да! — рече доволно госпожа Кан, изправи се и духна върха на щеката си така, сякаш тя пушеше.

— Добър изстрел, скъпа. — Господин Кан смушка Ноъл и Ерик. — Мисля, че дамите ни биха.

Ноъл се нацупи.

— Това е защото са пет срещу нас тримата.

Ариа се накани да възрази, поглеждайки към Клаудия, Наоми Циглър и Райли Улфи, третият, четвъртият и петият член на момичешкия отбор. Те не бяха участвали въобще. Ариа знаеше, че са тук само за да я накарат да се чувства неудобно.

— Клаудия — обади се госпожа Кан със сладък глас, — искаш ли да поиграеш?

— Няма проблем. — Клаудия погледна към Ариа. — Чакам новия приятел да се обади. Той писател, който живее в Ню Йорк.

— Мисля, че го познаваш, Ариа — каза Наоми и Райли избухна в смях.

Ариа стисна здраво щеката, устоявайки на порива да я запрати като копие към тях.

Ноъл бавно се приближи до нея, прегърна я и я целуна дълго и страстно. Тя усети как момичетата се размърдаха смутено зад гърба й и когато отвори очи, видя, че Клаудия нарочно гледа встрани. Ариа плъзна ръка в неговата и я стисна с благодарност.

— С какво ли съм те заслужила? — прошепна тя.

— Съжалявам, че така те дразнят. — Ноъл посочи с очи трите момичета.

Ариа сви рамене.

— Свикнала съм.

Беше ред на господин Кан да стреля. Той запретна ръкавите на синята си риза, облегна се на масата и удари бялата топка с точността на лазер. Тя отскочи от отсрещния борд, блъсна се в номер шест и изпрати още две топки в джобовете.

Госпожа Кан плесна с ръце.

— Великолепен удар, скъпи! Не си изгубил уменията си.

Господин Кан погледна синовете си.

— Мама казвала ли ви е някога, че един уикенд в Монте Карло играх билярд за пари?

— Беше толкова секси — измърка госпожа Кан и целуна господин Кан по бузата.

— Хора, гадост. — Ноъл покри очите си с ръце.

Господин Кан хвана жена си за ръцете и затанцува с нея валс из стаята.

— Трябва да се поупражняваме малко за бала с маски другия месец.

— С нетърпение го очаквам — пропя госпожа Кан. — Толкова е хубаво да се маскираме с различни костюми, нали, скъпи? — Тя погледна към останалите. — Ще отидем като Мария Антоанета и Луи Шестнайсети.

— Ще бъдем страхотна двойка. — Господин Кан наведе съпругата си назад толкова ниско, че главата й почти докосваше килима. — Обожавам хубавите костюми.

Ариа се стресна така, че едва не глътна дъвката си. Но докато гледаше как двамата Кан се въртят във вихъра на танца, тя постепенно започна да се успокоява. Независимо от онова, с което господин Кан се занимаваше в свободното си време, тези двама души определено се обичаха. Сигурно имаше логично обяснение защо той се беше преоблякъл като жена в магазина. Може би репетираше за маскения бал — хората харчеха хиляди долари, за да се пременят в бляскави костюми за това събитие. А може би беше изгубил бас с някой бизнес партньор.

Ариа хвана Ноъл за ръката и я стисна здраво, изпълнена е усещане за победа. Не беше получила ни един есемес за това, което означаваше, че беше победила А. в собствената му игра. Поне веднъж информацията се контролираше от нея, а не обратното.

Господин и госпожа Кан не спираха да танцуват, а играта на билярд продължи.

Момчетата довкараха топките и съответно победиха.

След това Ноъл взе Ариа в прегръдките си.

— Искаш ли да се махнем оттук? Да отскочим да гледаме някой филм в Риц примерно? — Той повдигна подканящо вежди. Те използваха киното в Риц, за да седят на задните редове и да се натискат.

Точно в този миг господин Кан плесна с ръце.

— Какво ще кажете да похапнем джелато? Има едно ново заведение в Ярмът, отдавна ми се иска да го посетя.

— О-о-о, чувам, че местенцето е божествено. — Госпожа Кан плъзна щеките в стойката им. — Съгласна съм.

— Бих могъл да го пробвам — каза Ерик.

Наоми направи физиономия.

— Джелатото си е чиста мазнина.

— Не обичам неща, които са студени — само горещи — рече Клаудия, правейки мили очи на Ерик, който не й обърна внимание. Очевидно той също бе разбрал, че Клаудия не е много наред.

Ноъл погледна извинително Ариа; сигурно си мислеше, че тя иска да се махне от къщата, но момичето просто сви рамене. И без това нямаше да може да отиде на кино с него — след около час и половина трябваше да се срещне с Емили пред къщата на семейство Бейкър.

— Мисля, че джелатото е страхотна идея — каза тя на господин Кан.

— Чудесно. — Господин Кан вече се беше изкачил до средата на стълбището. — Отивам да взема.

— Обаче времето е ужасно. — Госпожа Кан погледна през вратата към верандата към проливния дъжд, който се сипеше навън. — Въобще не ми се иска да караш чак до Ярмът.

— Нямам нищо против — извика господин Кан през рамо. — Дайте ми поръчките си.

Ноъл, Ариа, Ерик и госпожа Кан последваха господин Кан на горния етаж и го изчакаха да намери менюто в една кожена папка, която държеше в чекмеджето на бюрото си. След това си избраха сладолед, а господин Кан се обади по телефона, за да даде поръчката. Докато си обличаше дъждобрана, госпожа Кан го докосна по ръката.

— Искаш ли да дойда с теб?

Господин Кан я целуна леко по устните.

— Няма смисъл и двамата да станем вир-вода. Няма да се бавя.

Той затвори входната врата и двигателят на колата му изръмжа. Госпожа Кан и Ерик се изнесоха в хола, а Ноъл отиде до тоалетна, оставяйки Ариа съвсем сама в огромната кухня. Внезапно голямата къща утихна; единственият звук бе трополенето на дъжда по покрива. Внезапно навън прогърмя и светлината угасна. Ариа изпищя.

— Ноъл? — извика тя, придвижвайки се опипом покрай стените.

Някъде в далечината някой — може би Наоми, — се изкиска. Разнесе се нов гръм, който разтресе тенджерите и тиганите, които висяха над плота. Светкавица освети стаята. Ариа бе убедена, че за части от секундата бе зърнала две очи да се взират в нея през прозореца към задния двор. Тя отново изпищя.