Бузите на Емили пламнаха; изпълни я смесица от удоволствие и вина. Не можеше да си спомни кога за последен път някой я беше защитил така.

Госпожа Колбърт изсумтя презрително.

— Според мен едва ли е добър човек, Айзък.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

Госпожа Колбърт не отговори. Вместо това погледна остро Емили. Сякаш знаеше какво е сторила. Емили си пое дълбоко дъх. Дали А. се е свързал с нея?

Най-накрая госпожа Колбърт отмести поглед и се обърна към Айзък.

— Баща ти те търси. Един от сервитьорите за тази вечер отпадна и той се нуждае от теб да го заместиш.

— Сега ли? — попита Айзък. Той посочи чинията си. — Още не съм приключил с вечерята.

— Кажи им да я опаковат за вкъщи. — Госпожа Колбърт се завъртя на токовете си и закрачи устремно към бара, очевидно очаквайки от Айзък да я последва.

Той погледна към Емили с големите си, тъжни очи.

— Съжалявам. Може ли да повторим по-късно през седмицата?

— Ами, разбира се — отвърна замаяно Емили, без да сваля поглед от госпожа Колбърт, която набираше някакъв текст на телефона си.

Двамата махнаха на сервитьорката, която им донесе сметката и кутия за пакетиране на храната. После Айзък пъхна няколко банкноти в тефтерчето със сметката и го подаде на сервитьорката.

— Искаше да ми кажеш нещо, преди да ни прекъснат. — Той леко докосна ръката на Емили. — Важно ли е?

Устата й пресъхна.

— Няма значение — отвърна тихо тя.

— Сигурна ли си? — Айзък изглеждаше притеснен.

Емили кимна.

— Абсолютно.

Той я прегърна. Когато я притисна силно към себе си, емоциите отново я връхлетяха. Беше забравила меката му коса, лекото подраскване на наболата му брада върху шията й, ароматът му на прясно изцедени портокали. В нея се събудиха отдавна потискани чувства.

Той се отдръпна твърде бързо.

— Нека ти се реванширам. В събота почивам — бихме могли да отидем в сладоледения магазин в Холис. — Меките му сини очи я гледаха очаквателно.

След миг Емили кимна и Айзък се запъти към майка си, която го чакаше до бара. Госпожа Колбърт хвърли един последен злобен поглед към Емили, след което излезе от ресторанта.

Емили отново се отпусна на мястото си, изпълнена с облекчение. Внезапно я изпълни задоволство, че госпожа Колбърт ги беше прекъснала — и че не беше издала на Айзък тайната си. Ако госпожа Колбърт разбереше за това, тя веднага щеше да се обади на родителите й и сигурно щеше да разкаже на всички в църквата, че Емили е курва.

„И Айзък сигурно няма да поиска да яде сладолед с теб, ако разбере какво си натворила“, прошепна едно тъничко, егоистично гласче в ухото й. Но Емили не можеше да промени миналото. Стореното — сторено, а онова, което Айзък не знаеше, не можеше да го нарани.

Нали?

15.

Купон или арест

Късно следобед в петък Спенсър слезе от таксито пред входа на университета Принстън, дръпна до горе ципа на коженото си яке и се огледа.

Навсякъде се виждаха забързани студенти, облечени с къси палта и карирани шалове. Преподаватели с очила с телени рамки и сака с кожени кръпки на лактите вървяха по двойки и сигурно обсъждаха Нобеловите награди. Камбаната на часовниковата кула отбеляза шест часа и звънът й отекна в калдъръма.

Спенсър потръпна. Беше идвала в Принстън много пъти за участие в състезания по дебати, летни лагери и колежански обиколки, но днес кампусът изглеждаше много, много по-различен. Следващата година щеше да бъде студентка тук. Какво щастие, че щеше да се махне от Роузууд и да започне всичко отначало. Дори този уикенд й изглеждаше като ново начало. Веднага, щом влакът потегли от гарата в Роузууд, сякаш тежък товар се стовари от раменете й. А. го нямаше. Спенсър беше на сигурно място… поне за известно време.

Тя погледна към упътванията, които Харпър й беше изпратила. Клуб „Айви“ се намираше на Проспект авеню, които всички в Принстън наричаха просто Улицата. След като зави наляво и тръгна по трилентовия булевард, телефонът й пропя. „Проучи ли знаеш кого?“, беше написала Хана.

Това беше кодът за Гейл. „Нищо, което да води до някъде“, написа в отговор Спенсър. Тя беше преровила Интернет в търсене на някакви подробности за Гейл, които биха могли да подскажат, че тя е А. Първото нещо, което искаше да провери, бе дали Гейл е била в Ямайка по същото време като тях — може би беше видяла какво са направили и, по-късно, след като Емили я беше преметнала, тя бе сглобила пъзела и го бе използвала срещу тях.

Скалите не беше място от типа, където би отседнала богата жена на средна възраст като нея, но Спенсър се обади в няколко курорта наблизо. Представи се като личната асистентка на Гейл и попита тя отсядала ли е там. Никъде не беше отбелязвано, че Гейл е отсядала там.

После Спенсър разшири търсенето и се обади в курорти, които се намираха на десет, петнайсет, дори петдесет мили оттам, но крайният резултат беше, че Гейл никога не е стъпвала в Ямайка.

Така че откъде би могла да знае какво бяха причинили на Табита?

Откъде се беше сдобила с онази снимка на Емили и Табита или другата, на която Табита лежеше сгърчена на пясъка? Дали Гейл не беше отишла в Ямайка под фалшиво име? Дали нямаше помощник?

Дали не беше наела частен детектив, както бе предположила Ариа?

Освен това дори Гейл да беше А., историята с Табита продължаваше да озадачава. Защо се беше държала като Али в Скалите? Били ли са двете приятелки по време на престоя им в Убежището и дали не се е опитала да отмъсти за смъртта на Али? Или всичко бе просто едно ужасно съвпадение?

Тя неусетно се озова на адреса, който Харпър й беше дала. Стоеше пред огромна тухлена къща в готически стил с прекрасни огледални прозорци, грижливо подстригани храсти и американското знаме, забито на предната веранда. Спенсър извървя каменната пътека и позвъни на звънеца. Прозвучаха първите няколко ноти от Петата симфония на Бетовен. Разнесоха се стъпки и вратата се отвори. На прага застана Харпър, която изглеждаше свежо в лилавата си туника с ръкави кимоно, тесни дънки и кожени боти до глезените. Около раменете си беше увила кашмирено одеяло.

— Добре дошла! — извика тя. — Значи успя!

Тя бързо поведе Спенсър навътре. Фоайето беше проветриво и ухаеше на смесица от кожа и жасминов парфюм. По тавана се пресичаха греди от светло дърво, а стените бяха украсени с прозорци от цветно стъкло. Спенсър с лекота си представи как бъдещите лауреати на наградата Пулицър са се събрали около камината или седят в люлеещи се кресла и водят оживени дискусии.

— Тук е невероятно — възкликна тя.

— А да, става — рече равнодушно Харпър. — Трябва предварително да ти се извиня. Стаята ми е доста тясна.

— Нямам нищо против — отвърна бързо Спенсър. Беше готова да спи и в килера, ако се наложеше.

Харпър я хвана за ръката.

— Ела да те представя на останалите.

Тя поведе Спенсър по дългия коридор, осветен от хромираните лампи. Въведе я в по-голяма, по-модерно обзаведена стая, която се намираше в задната част на къщата. Панорамният прозорец на едната й стена гледаше към гората отзад. Друга приютяваше голям плосък телевизор, рафтове с книги и голяма статуя на принстънския талисман — тигър от папиемаше. Увити в одеяла момичета бяха насядали по кадифените дивани, пишеха по айпадите или лаптопите си, четяха книги, а едно русо момиче свиреше на акустична китара.

Спенсър бе почти сигурна, че азиатката, която се занимаваше с телефона си, беше спечелила „Златната орхидея“ преди няколко години. Момичето с тесни зелени дънки, което стоеше до прозореца, беше абсолютна двойничка на Джеси Прат, която на шестнайсет години издаде мемоарите си за живота си в Африка с баба и дядо.

— Мацки, това е Спенсър Хейстингс — каза Харпър и всички вдигнаха глави. Тя започна да ги сочи една по една. — Спенсър, това са Джоана, Мерилин, Джейд, Кейли, Уилоу, Куин и Джеси.

Значи наистина беше Джеси Прат. Всички й махнаха весело с ръце.

— Спенсър е приета на ранния прием — продължи Харпър. — Запознахме се на вечерята и реших, че просто е родена за нашия клуб.

— Радвам се да се запознаем. — Куин остави настрани акустичната си китара и се ръкува със Спенсър. Ноктите й бяха лакирани в префърцунено розово. — Всеки приятел на Харпър е и наш приятел.

— Харесва ми китарата ти. — Спенсър кимна към нея. — „Мартин“ е, нали?

Куин повдигна идеално оскубаните си руси вежди.

— Познаваш китарите?

Спенсър сви рамене. Баща й ги колекционираше и тя често ходеше с него на разни изложения, където той търсеше нови попълнения за колекцията си.

— Как ти се струва това? — попита Джеси Прат, сочейки към книгата, която Спенсър носеше. Беше „V“ на Томас Пинчън.

— О, страхотна е — отвърна Спенсър, макар всъщност да не бе успяла да вникне в историята. Авторът почти не използваше препинателни знаци.

— По-добре да тръгваме. — Харпър грабна един пуловер от облегалката на близкия диван.