Sara Shepard - Потрес

Няколко часа по-късно Ариа седеше в кухнята на Байрън и Мередит, а на масата пред нея лежеше лаптопът й. На екрана се появи прозорче със съобщение от Емили. „Нещо ново?“

Очевидно Емили искаше да знае дали Ариа е получила ново послание от А. „Не — написа тя. — Все още не съм получила нищо.“ Надяваше се така да си остане. Що се отнасяше до нея, тя не знаеше нищо интересно за господин Кан. А. нямаше никаква причина да я измъчва. Тайната му щеше да остане погребана завинаги.

„Уговорката за събота остава ли?“, написа Емили.

На Ариа й трябваха няколко секунди, за да си спомни, че Емили я беше помолила да отиде с нея на оглед в къщата на „Шип лейн“. „Разбира се.“

Входната врата се затръшна, разнесе се дрънченето на пуснатите в купата ключове и гласът на Мередит, която говореше гальовно на Лола. Тя влезе в кухнята и грабна бутилка минерална вода от хладилника. Беше облечена в тесни панталони и раздърпан бял суичър, а под мишницата си беше пъхнала навито на руло килимче за йога. Тъмната й коса беше вързана на опашка, бузите й пламтяха и тя изглеждаше успокоена.

Лола висеше в слинга на гърдите й и спеше дълбоко.

— Уф, изгубила съм форма — изпъшка Мередит и завъртя очи. — Може би избързах с връщането на работа. Днес не можах да направя дори стойка на ръце.

— Аз никога не съм можела да правя стойка — рече Ариа, свивайки рамене.

— Ако искаш, ще те науча — предложи Мередит.

— Съжалявам, не си падам особено по йогата — отвърна Ариа. Последното нещо, от което имаше нужда, бе Мередит да я учи на нещо.

Жената остави бутилката с вода на масата и си прочисти гърлото.

— Наистина оценявам това, че отиде до магазина вместо мен.

Ариа изсумтя, загледана в абстрактната картина на Злата вещица от Запада, която Мередит бе донесла от стария си апартамент. Ако не беше глупавата й вечеря, Ариа може би никога нямаше да открие ужасната тайна на господин Кан. Не можеше да не я обвинява поне малко за това.

— Освен това съжалявам… за повода за вечерята. — Гласът на Мередит се пречупи.

В първия момент Ариа настръхна, но след това осъзна, че всъщност има нещо, за което би искала да попита Мередит.

— Когато с баща ми ходехте, ти каза ли на някого за това?

Мередит се вцепени. След минута намести слинга на гърдите си, за да може Лола да се чувства по-добре.

— Не — отвърна тихо тя. — Не можех. В началото баща ти ми беше преподавател — не исках да го уволнят. Едва когато заминахте за Исландия и аз си помислих, че всичко е приключило, тогава казах на мама. Тя страшно ми се ядоса. Мислеше, че е ужасно от моя страна да се захващам с женен мъж.

Ариа гледаше изненадано в пода. Тя си мислеше, че Мередит се беше похвалила на всичките си приятели със своя по-възрастен приятел учител, че заедно се бяха присмивали на семейството, което е разрушила, и тихичко е злорадствала над това каква глупачка е Ила, щом не е заподозряна какво става.

— Когато се върнахте от Исландия, с баща ти отново започнахме да излизаме, но не посмях да кажа на мама какво става — продължи Мередит. — Притеснявах се да не каже на някого или да ме осъди твърде сурово. Знаех, че постъпвам грешно.

Ариа прокара пръсти по плетената подложка. Изненадата й нарастваше.

Докато излизаха с Байрън, Мередит изглеждаше толкова уверена, настояваше, че не съсипва ничий дом, защото двамата с него са влюбени. Ариа въобще не очакваше от нея да се интересува от мнението на останалите.

— Значи не си казала на никого? През цялото време? — попита невярващо тя.

Лола се размърда. Мередит грабна розовия биберон от масата и го пъхна в устата на бебето.

— Страхувах се тайната да не излезе наяве. Бях ужасена, че майка ти ще ни хване.

— Но тя така или иначе щеше да разбере — отбеляза Ариа.

— Знам, но не исках аз да бъда човекът, от когото да го научи. — Мередит притисна пръсти към слепоочията си. — Кълна се, че никога не съм искала да унищожа живота на никого. Може и да не изглежда така, но ми беше доста трудно да приема онова, което правехме.

Ариа затвори очи. Искаше й се да повярва на Мередит, но не беше сигурна дали ще може.

— Знаеш ли, видях те, когато се натъкна на двама ни в колата — рече тихо Мередит. — Видях изражението на лицето ти, колко ужасена беше.

Ариа се извърна. Споменът я връхлетя отново.

— Чувствах се ужасно. Исках да ти обясня, но знаех, че няма да пожелаеш да говориш с мен.

— Права си — призна Ариа. — Нямаше.

— След това започна да се появяваш навсякъде — продължи Мередит. — Дойде в студиото — веднага те познах. След това се появи в часа ми по рисуване. Омаза ме с боя, помниш ли?

— Аха — промърмори Ариа, без да вдига поглед от пода. Тя беше нарисувала едно голямо червено „П“ като „прелюбодейка“ на роклята на Мередит. Сега това й се струваше толкова незряло.

Известно време и двете мълчаха. Мередит завърза повторно косата си на опашка. Ариа гледаше изгризаните си нокти. Лола шумно изхълца в съня си и биберонът падна от устата й.

Ариа се изкиска. Мередит също се засмя, след което шумно въздъхна.

— Никак не е забавно да се пазят тайни — рече тя. — Но понякога трябва да го правим, за да се защитим. И да защитим хората около нас.

За пръв път Ариа беше съгласна с Мередит. Точно това правеше и тя, като не казваше на Ноъл за наклонностите на баща му. Чувайки мислите си, изречени на глас, се почувства по-добре.

Мередит отвори хладилника и извади шишето на Лола.

— Но трябва да ти кажа, че се почувствах като боклук, когато приятелката ти ми се обади и ме направи на нищо.

Ариа се намръщи.

— Коя приятелка?

— Нали се сещаш, онази, с която беше, когато ни видя. Алисън.

Кръвта на Ариа се вледени.

— Чакай малко. Тя ти се е обаждала?

Мередит вирна глава.

— Обади ми се малко след като ни хванахте в колата — по някое време през юли. Зададе ми хиляди въпроси за мен и баща ти — дали сме влюбени, кога сме започнали да се срещаме, правили ли сме го вече. Накара ме да се чувствам ужасно. — Тя се взря в лицето на Ариа. — Не си ли я карала да го прави?

— Не… — Али непрекъснато бе измъчвала Ариа с подмятания за Мередит, но никога не й беше казвала, че й се е обаждала тайно.

Какво се беше надявала да постигне? И защо бе изчакала чак до юни, за да й се обади? Ариа и Али се бяха натъкнали на Байрън и Мередит през април.

Внезапно през ума й мина ужасяваща мисъл.

— Кога през юни ти се е обаждала Алисън?

Мередит забарабани с пръсти по масата.

— Сутринта на петнайсети. Помня го, защото тогава е рожденият ден на брат ми. Помислих, че се обажда той, но се оказа тя.

Стаята се завъртя пред очите на Ариа. Петнайсети юни. Това бе денят на гостуването им с преспиване в края на седми клас с Тяхната Али. Според събитията, сглобени от писма, свидетелски показания, публична документация и полицейското разследване, тайната близначка е била прибрана от Убежището предишния ден. Събирането на всички членове на нещастното семейство се бе осъществило. Двете близначки, които се мразеха, отново бяха заедно.

В деня на преспиването Ариа, Спенсър, Хана и Емили бяха отишли в стаята на Али и я бяха открили да седи там и с широка усмивка на лицето да чете нещо, което приличаше на дневника й. До днес Ариа не се беше замисляла дали това в стаята е била Тяхната Али… или нейната близначка.

— Ариа? Добре ли си?

Ариа подскочи. Мередит я гледаше с ококорени сини очи. Тя кимна леко, чувстваше се замаяна. Али се беше обаждала на Мередит преди толкова години, добре — но това едва ли е било, за да я накара да се чувства зле. Сигурно е ровела за разни мръсотии. И това не е била Нейната Али.

Била е Истинската Али.