Рони си спомни вечерите в къщата на баща й, аромата, който долиташе от кухнята, и радостните възгласи на Джона, когато играеха покер на надлъгване. Призля й. Толкова сюрреалистична беше срещата им в този ужасен ден. Искаше да се хвърли в обятията му и да се извини за грубите думи на раздяла. Част от нея обаче — парализирана и смълчана от загубата на баща й, се питаше дали все още е онова момиче, в което се беше влюбил Уил. Много неща се бяха случили след края на лятото.

Пристъпи смутено от крак на крак.

— Как е във „Вандербилт“? — попита най-после.

— Както очаквах.

— Добре или зле?

Вместо да отговори, той кимна към колата под наем.

— Заминаваш у дома, нали?

— Самолетът излита скоро — тя отметна кичур коса зад ухото си. Стана й неприятно, че се държат така, сякаш са непознати. — Завърши ли семестъра?

— Не, изпитите са идната седмица. Връщам се довечера. По-трудно е, отколкото очаквах. Май ще се наложи да будувам няколко нощи.

— Скоро ще се прибереш за ваканцията. Две-три разходки по плажа и ще си като нов — усмихна се окуражително Рони.

— Всъщност родителите ми искат да ме водят в Европа веднага след изпитите. Ще прекараме Коледа във Франция. Смятат, че е важно да видя света.

— Звучи забавно.

Той вдигна рамене.

— А ти?

Тя отклони очи, в ума й неволно изникнаха последните дни с баща й.

— Май ще се явя на прослушване в „Джулиард“ — бавно рече тя. — Ще видим дали ще ме вземат.

За пръв път Уил се усмихна и Рони се припомни спонтанната му ведрост. Колко й липсваха веселието и топлотата му през безкрайната есен и зима!

— Браво на теб! Убеден съм, че ще се представиш отлично!

Неприятно й стана, че и двамата избягват същината. Беше толкова… лошо — след изпълненото с искреност и споделени премеждия лято. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Никак не беше лесно — чувстваше се безкрайно изтощена. Думите се изплъзнаха почти неволно от устата й.

— Искам да се извиня за всичко, което ти наговорих. Не мисля така. Бях излязла от кожата си. Не биваше да си го изкарвам на теб…

Той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Няма нищо — отвърна. — Разбирам. Допирът му пробуди всички потискани чувства, крехкото й самообладание се изпари. Рони стисна очи да възпре сълзите.

— Но ако беше постъпил, както те съветвах, Скот щеше…

Уил поклати глава.

— Скот е добре. Осигури си стипендията. А Маркъс е в затвора…

— Не биваше да ти говоря така! — прекъсна го Рони. — Лятото не биваше да свършва така. Не биваше да се разделяме по този начин… Аз съм виновна. Не знаеш колко ме боли, задето те отблъснах…

— Не си ме отблъснала — меко каза Уил. — Трябваше да замина. Знаеш го.

— Но не си пишехме, не говорехме по телефона… Толкова трудно ми беше заради случилото се с татко, исках да те чуя, но знаех, че ми се сърдиш…

Разплака се. Уил я притисна в обятията си. Прегръдката му я успокои и същевременно я изпълни с тъга.

— Шшш… — прошепна той. — Няма нищо. Не съм ти се сърдил.

Тя се притисна по-силно към него, за да си припомни споделените през лятото мигове.

— Но ти се обади само два пъти.

— Защото знаех, че баща ти има нужда от теб, и не исках да те разсейвам. Помня как след смъртта на Майки съжалявах, че не съм му отделял повече време. Не исках да ти причинявам това.

Рони зарови глава в гърдите му. Усещаше само колко й е необходим. Искаше да я прегръща, да й повтаря успокоително, че ще намерят начин да бъдат заедно.

Уил се приведе и зашепна името й. Тя го пусна и вдигна очи. Той й се усмихваше.

— Още носиш гривната — промълви и я докосна по китката.

— Завинаги в мислите ми — усмихна се плахо тя.

Той повдигна брадичката й, за да се вгледа отблизо в очите й.

— Ще ти се обадя. Веднага щом се върна от Европа.

Рони кимна. Само това им оставаше, но то не й стигаше. Животът разделяше пътищата им, сега и завинаги. Лятото свърши. Трябваше да продължат нататък.

Затвори очи, осъзнала жестоката истина.

— Добре — отрони тя.

Епилог

Рони

През седмиците след погребението на Стив Рони продължаваше да се люшка между полюсни чувства — съвсем нормално навярно. Понякога се будеше уплашена и часове наред тънеше в спомени за последните няколко месеца с баща си, твърде омаломощена от скръб и съжаление, за да плаче. След цялото време, което прекараха заедно, й беше трудно да приеме, че го няма, че е изчезнал безвъзвратно, макар да се нуждаеше от него. Усещаше отсъствието му с болезнена острота и изпадаше в мрачни настроения.

Тези сутрини обаче не бяха толкова чести, колкото през първата седмица след като се прибра у дома. Животът със Стив и грижите за него я бяха променили. Знаеше, че ще се справи. Така би желал и баща й. Понякога сякаш го чуваше да й напомня, че е по-силна, отколкото смята. Не би искал да тъне в скръб месеци наред, а да живее така, както той изживя последната си година. Мечтаеше Рони да използва пълноценно дните си и да бъде щастлива.

Същото важеше и за Джона. Рони знаеше, че баща й би искал тя да помогне на брат си да преодолее тъгата, и затова му отделяше много време. Няколко дни след завръщането им в Ню Йорк започна коледната му ваканция. Тя използва времето за разходки из града — заведе го на ледената пързалка, на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, разгледаха динозаврите в Природонаучния музей. Винаги беше избягвала нашумелите, но банални туристически обекти, но излетите допадаха на Джона. Колкото и да е странно, на нея също й беше приятно.

Споделяха и много спокойни мигове. Седеше до него, докато гледа анимационни филми, рисуваха заедно на кухненската маса и веднъж, по негово настояване, дори спа на пода в стаята му. Понякога се връщаха към лятото и намираха утеха в спомените за баща си.

Рони обаче усещаше, че Джона се бори с тъгата по свой детински начин. Нещо сякаш го терзаеше. Разбра го, когато излязоха на разходка след вечеря в една студена ветровита нощ. За да се предпази от ледените повеи, тя крачеше, пъхнала ръце дълбоко в джобовете. Внезапно Джона се втренчи в нея изпод дебелата качулка.

— Болна ли е мама? — попита той. — Като татко.

Въпросът беше толкова изненадващ, че Рони сепнато замълча. После спря, клекна и го погледна в очите.

— Не, разбира се. Защо мислиш така?

— Защото вече не се карате. Като с татко.

Тя забеляза уплахата в погледа му. Разбираше детинската му логика. А и с Ким наистина не бяха се карали, откакто се беше върнала в Ню Йорк.

— Мама е добре. Просто ни омръзна да спорим и престанахме.

— Честна дума? — изгледа я изпитателно Джона.

Рони го прегърна силно.

— Честна дума.

Месеците, прекарани с баща й, промениха дори отношението й към родния град. Едва след известно време свикна отново с него. Беше забравила безпощадния шум и постоянното присъствие на тълпите, как тротоарите винаги тънат в сянката на високите околни сгради и колко забързани са хората — дори в тесните квартални магазинчета. Не й се излизаше с приятели. Кейла я покани да се видят, но Рони отказа и тя така и не се обади повече. Винаги щяха да ги свързват общите спомени, ала отсега нататък приятелството им нямаше да е същото. Това я устройваше — Джона и пианото запълваха почти цялото й време.

Още не бяха докарали пианото на баща й в апартамента, затова Рони хващаше метрото до „Джулиард“ и репетираше там. В първия ден след завръщането си тя се обади на директора на колежа, който беше добър приятел на баща й. Извини се, че не е успял да дойде на погребението. Стори й се изненадан — и сякаш развълнуван — че я чува. Когато сподели, че обмисля дали да не кандидатства в „Джулиард“, той уреди допълнително прослушване и лично й изпрати всички документи.

Три седмици след пристигането си в Ню Йорк Рони започна прослушването с песента, която композираха с баща си. Класическата й техника беше малко позалиняла — три седмици не бяха достатъчни за представяне на високо ниво — но на излизане от аудиторията тя си помисли, че баща й би се гордял с нея. „Но пък — рече си, пъхайки любимата му партитура под мишница — той винаги се е гордял с мен“.

След прослушването свиреше по три-четири часа дневно. Директорът бе уредил да използва репетиционните на колежа и тя се захвана с нови композиции. Често си мислеше за баща си, седнала в репетиционната — същата, в която бе работил и той. Понякога по залез лъчите се прокрадваха между съседните сгради и хвърляха дълги ивици светлина по пода. Щом ги видеше, Рони си спомняше прозореца в църквата и слънчевите водопади, които я поздравиха в деня на погребението.

Постоянно мислеше и за Уил, естествено.

Най-често за лятото, а не толкова за кратката им среща пред църквата. Не беше го чувала оттогава. Коледа дойде и отмина и надеждата, че ще го чуе отново, започна да изтлява. Помнеше как той спомена, че ще прекара празниците отвъд океана, но дните се изнизваха без никаква вест и тя се мяташе между вярата, че я обича, и безнадеждността. Успокояваше се, че може би е по-добре, задето не се обажда. Какво всъщност щяха да си кажат?

Усмихна се тъжно, за да прогони мрачните мисли. Чакаше я работа. Съсредоточи се върху последния си замисъл — песен с кънтри уестърн и поп елементи — и си напомни, че е време да гледа напред, а не назад. Дори да не я приемеха в „Джулиард“ — макар директорът да спомена, че кандидатурата й е многообещаваща — знаеше, че бъдещето й ще остане свързано с музиката и някак си ще успее да се завърне към тази страст.

Телефонът й върху капака на пианото внезапно завибрира. Предположи, че е майка й, и протегна ръка да го вземе. Погледна към екрана и застина. Телефонът завибрира отново. Тя пое дълбоко дъх и го допря до ухото си.

— Ало?

— Здравей — каза познат глас. — Уил е.

Опита се да си представи откъде се обажда. Около него долиташе странно ехо, напомнящо летище.