— Тогава ме заведи у дома.

Думите я поразиха с неизбежната си прямота. Тя погледна плика, разбрала какво иска баща й и какво очаква да чуе. В този момент си припомни петте изминали месеца. През съзнанието й една след друга се заизнизваха картини. Накрая лентата спря в онзи ден, когато го видя пред пианото в църквата под празното място, където щяха да поставят прозореца.

И тогава прозря какво й е нашепвало сърцето.

— Добре — отвърна тя. — Ще те заведа у дома. Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

Баща й преглътна. С последни сили прошепна:

— Не съм сигурен дали ще мога.

Рони се усмихна и посегна към плика.

— Дори заради мен?



Пастор Харис й даде колата си и тя подкара бързо. Обади се пътьом от мобилния телефон. Обясни накратко какво става и от какво се нуждае. Галадриел прие на мига. Рони караше, сякаш животът на баща й зависеше от това, и профучаваше на жълто през кръстовищата.

Галадриел я очакваше вкъщи, когато пристигна. До нея на верандата лежаха два железни лоста. Вдигна ги, когато Рони приближи.

— Готова ли си? — попита.

Рони само кимна. Влязоха заедно вътре.

С Галадриел успяха да разглобят дървената стена за по-малко от час. Не й правеше впечатление бъркотията в дневната. Мислеше само, че на баща й му остава съвсем малко, а тя още не е направила за него онова, което трябва. Когато събориха и последната дъска, Галадриел се обърна към нея, потна и останала без дъх.

— Върви да прибереш баща си. Аз ще разчистя. И ще ти помогна да го доведеш дотук, щом пристигнете.

По обратния път Рони караше още по-стремително. Преди да тръгне от болницата, тя се срещна с лекаря на Стив и му обясни какво е замислила. С помощта на медицинската сестра попълни необходимите за изписването документи. Сега й се обади и я помоли да настани баща й в количката и да я чакат във фоайето.

Със свистящи гуми сви в паркинга пред болницата и потегли по алеята към спешното отделение. Веднага забеляза, че медицинската сестра е изпълнила заръката й.

Настаниха баща й в колата и след минута отново фучаха по шосето. Стив изглеждаше по-добре, отколкото в болничната стая, но Рони знаеше, че положението може да се промени за минути. Трябваше да се приберат, преди да е станало късно. Караше по улиците на града, който вече чувстваше близък, а в сърцето й се надигаха вълни ту от страх, ту от въодушевление. Толкова ясно, толкова просто й се струваше всичко сега. Галадриел ги очакваше. Беше преместила дивана пред пианото. Двете помогнаха на Стив да се настани.

Въпреки състоянието си, той сякаш разбра какво е намислила Рони. По сгърченото му от болка лице бавно се изписа удивление. Втренчи се към пианото в нишата и тя усети, че е постъпила правилно. Приведе се и го целуна по бузата.

— Довърших твоята песен — каза. — Нашата последна песен. И искам да ти я изсвиря.

36.

Стив

„Животът — мислеше си Стив — е като песен“.

В началото е тайнство, в края — утвърждаване, ала помежду им е средоточието на чувствата, които осмислят цялото.

За пръв път от месеци не чувстваше никаква болка. За пръв път от години разбираше, че въпросите му няма да останат без отговор. Затворил очи, слушаше песента, която Рони беше довършила, песента, която беше усъвършенствала, и съзнаваше, че най-сетне е открил Бог.

Най-после разбираше, че Бог е навсякъде, винаги и всички долавят присъствието му — поне понякога. Той го беше усещал в работилницата, докато се трудеха над прозореца с Джона. Бог беше до него през седмиците с Рони. Присъстваше тук и сега, докато дъщеря му свиреше тяхната песен, тяхната последна споделена песен. Питаше се как е могъл да пропусне нещо толкова очевидно.

Изведнъж го осени идеята, че Бог е любов — любов в най-чистата й форма. През изминалите месеци с децата си той бе почувствал досега Му тъй ясно, както сега чуваше музиката, излитаща изпод пръстите на дъщеря му.

37.

Рони

След по-малко от седмица баща й почина в съня си. Рони лежеше до него върху матрака на пода. Никому не беше разказала всичко. Разбираше, че майка й очаква да чуе края на историята. Говореше от три часа, а Ким я слушаше мълчаливо, както правеше той. Ала миговете, когато Стив поемаше последните си глътки въздух, й се струваха твърде лични. Знаеше, че никога няма да ги сподели с друг. Да бъде с него, докато напуска този свят, беше дар, който баща й посвети само и единствено на нея. Никога нямаше да забрави тази паметна нощ.

Вгледа се в ледения декемврийски дъжд отвъд прозореца и разказа за последния си рецитал, най-важния в живота й.

— Свирех с цялото си сърце, мамо. С всички сили се стремях да звучи прекрасно, защото знаех колко се радва. Но той беше толкова слаб — прошепна Рони. — Накрая не бях сигурна дали изобщо ме чува.

Притисна чело, питайки се дали са й останали още сълзи. Напоследък си беше изплакала очите.

Майка й разтвори ласкаво обятия. И в нейните очи просветваха сълзи.

— Убедена съм, че те е чувал, скъпа. И знам, че си свирила прекрасно.

Рони се отпусна в прегръдката на майка си, сгушила глава върху гърдите й, както правеше като малка.

— Не забравяй колко щастлив беше с теб и Джона — прошепна Ким и я погали по косата.

— И аз бях щастлива с него — отвърна Рони. — Толкова много научих от татко. Ще ми се да се бях сетила да му го кажа. Това и още милион неща — тя затвори очи. — Но е твърде късно.

— Той е разбрал — увери я майка й. — Винаги разбираше всичко.



Погребението беше скромно. Събраха се в отворилата наново врати църква. Баща й бе пожелал да го кремират. Съобразиха се с волята му.

Пастор Харис произнесе прощалното слово — кратко, но изпълнено с искрена скръб и бащинска обич. Рони не се сдържа и се разплака като Джона. Прегърна жално хлипащия си брат и се опита да не мисли как ще запомни той тази загуба, сполетяла го толкова рано.

На службата присъстваха само неколцина. На влизане забеляза Галадриел и полицай Пийт. По-късно чу вратата на църквата да се отваря още веднъж-дваж. Повечето места обаче стояха празни. Заболя я при мисълта, че толкова малко хора знаят колко забележителен човек е баща й и колко й е скъп.



След службата Рони остана на пейката с Джона, а майка й и Брайън излязоха навън да поговорят с пастор Харис. Четиримата отлитаха за Ню Йорк само след няколко часа. Оставаше й съвсем малко време.

Не искаше да си тръгва. Проливният дъжд, който се лееше от сутринта, беше спрял и небето се проясняваше. За това се молеше Рони. Впери очи в прозореца от цветно стъкло на Стив и си пожела облаците да се разпръснат. И когато те наистина пропуснаха слънцето, стана точно така, както го описваше баща й. Лъчите заструиха през прозореца, хвърляйки ореол от стотици великолепно обагрени снопчета светлина. Водопад от ярки цветове обля пианото и Рони си представи как баща й стои пред него, обърнал лице към светлината. Образът се стопи бързо, но тя стисна ръката на брат си в безмълвно благоговение. Усмихна се въпреки безкрайната скръб, уверена, че Джона усеща същото.

— Здравей, татко — промълви тя. — Знаех, че ще дойдеш.

Когато светлината избледня, Рони се сбогува мълком с баща си и стана. Обърна се и забеляза, че с Джона не са сами в църквата. До вратата, на последния ред седяха Том и Сюзън Блекли.

Тя обгърна Джона през рамо.

— Ще отидеш ли да кажеш на мама и Брайън, че идвам след минутка? Трябва да поговоря с някого.

— Добре — разтърка подутите си от плач очи той и се запъти към вратата.

Когато излезе, Рони тръгна към Том и Сюзън. Те се изправиха да я посрещнат.

За нейна изненада Сюзън проговори първа.

— Съжалявам за сполетялата те загуба. Пастор Харис ни каза, че баща ти е бил забележителен човек.

— Благодаря, че дойдохте — отвърна Рони и се усмихна. — Признателна съм ви и за всичко, което направихте за църквата. Доставихте огромна радост на татко.

Том Блекли сведе поглед и тя разбра, че е права.

— Трябваше да остане в тайна — измърмори той.

— Знам. Пастор Харис не ми каза. Нито пък татко. Но се досетих, когато те видях на строежа. Направихте истинско добро.

Том кимна почти срамежливо. Рони видя как очите му се стрелват към прозореца. И той бе забелязал нахлулата в църквата светлина.

Във възцарилата се тишина Сюзън махна към вратата.

— Един човек иска да те види.



— Готова ли си? — попита майка й, щом Рони излезе от църквата. — Закъсняваме.

Вперила поглед в Уил, Рони сякаш не я чуваше. Беше облечен в черен костюм и с по-дълга коса. Първата й мисъл беше, че така изглежда по-възрастен. Говореше с Галадриел, но когато видя Рони, вдигна пръст, сякаш помоли да отложат разговора.

— Само няколко минути още? — помоли майка си тя, без да отлепя очи от Уил.

Не очакваше да дойде, не очакваше да го види отново. Не знаеше как да тълкува присъствието му, не знаеше дали да се радва, или да скърби. Или и двете. Пристъпи към него и спря.

Не успя да разчете изражението му. Когато той тръгна към нея, си спомни как първия път, когато го видя, Уил сякаш се плъзгаше по пясъка. Спомни си как се целуваха на кея в нощта на сватбата на сестра му. И си припомни думите, които изрече на сбогуване. Обзе я буря от противоречиви чувства — желание, съжаление, копнеж, страх, тъга, любов. Толкова думи се блъскаха в главата й, ала откъде да започне сега, след всички изминали дни?

— Здравей.

„Иска ми се да съм телепат, за да разчетеш мислите ми“.

— Здравей — поздрави и той. Изучаваше лицето й, сякаш търсеше знак, но какъв — Рони не знаеше.

Не пристъпи към нея, тя също стоеше като закована.

— Дойде… — каза само, неспособна да прикрие удивлението си.

— Естествено. Съжалявам за баща ти. Той беше… чудесен човек — за миг сянка премина през лицето му и Уил добави: — Ще ми липсва.