Вятърът се усили. Стив потръпна. Но не искаше да си тръгва, вперил поглед в хоризонта. Тя нежно го подръпна за ръката, но той само впи по-силно ръце в парапета. Рони отстъпи и стоя до него, докато тялото му се разтресе от студ. Накрая той отпусна длани и двамата поеха бавно към колата. С ъгълчето на окото тя долови, че Стив се усмихва.

— Красиво е, нали? — отбеляза.

Баща й замълча.

— Да — отвърна след няколко крачки. — Но най-прекрасното е, че споделих този миг с теб.



Два дни по-късно Рони реши да прочете последното му писмо. Докато баща й все още е до нея. Не тази вечер, ала скоро, зарече се тя. Беше нощ, а денят беше най-тежкият досега. Лекарствата сякаш изобщо не му помагаха. От очите му се стичаха сълзи, а болезнени спазми разтърсваха тялото му. Рони го молеше да го заведе в болницата, но той отказваше.

— Не — простенваше. — Още не.

— А кога? — отчаяно питаше тя и едва се сдържаше да не се разплаче.

Стив не отговаряше, само дишаше тежко, докато болката постихне. Тогава й се струваше олекнал, сякаш агонията е отнесла късче от малкото останал му живот.

— Искам да направиш нещо за мен — простена той.

— Каквото пожелаеш — отвърна Рони и целуна ръката му.

— Когато ми съобщиха диагнозата, подписах декларация, че не искам да поддържат изкуствено живота ми. Ако отида в болницата, имам предвид.

Сърцето й се сви от страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато настъпи часът, трябва да ме оставиш да си отида.

— Не — заклати глава Рони. — Не говори така.

Стив я погледна нежно, но настойчиво.

— Моля те — прошепна. — Така искам. Трябва да занесеш декларацията в болницата. В найлонов плик е, в най-горното чекмедже на скрина ми.

— Не… моля те, татко — извика Рони. — Не настоявай. Не мога да го направя.

Той задържа погледа й.

— Дори за мен?

Същата нощ стенеше болезнено и дишаше тежко и бързо. Тя го слушаше ужасена и си мислеше, че макар да бе обещала, не знае как да постъпи.

Как ще каже на лекарите да не предприемат нищо? Как ще го остави да умре?



В понеделник пастор Харис ги откара до църквата да видят как поставят прозореца. Понеже баща й беше твърде слаб да стои прав, взеха сгъваем стол. Пасторът й помогна да го отведат до църквата. Огромно множество се беше събрало да наблюдава събитието и няколко часа всички следяха как работниците внимателно инсталират прозореца. Вълнението оправда очакванията й. Когато и последната скоба си дойде на мястото, избухнаха аплодисменти.

Рони се обърна към баща си и забеляза, че е заспал, увит в топлите одеяла, с които го беше наметнала.

Отведе го у дома с помощта на пастор Харис и го настани в леглото. На тръгване пасторът се обърна към нея.

— Беше щастлив — каза той, сякаш да убеди и нея, и себе си.

— Така е — увери го Рони и стисна дланта му. — Точно за това мечтаеше.

Баща й спа цял ден и когато се спусна нощта, тя усети, че е време да прочете писмото. Иначе може би никога нямаше да събере смелост.

Лампата в кухнята хвърляше приглушена светлина. Рони отвори плика и бавно разгърна листа. Почеркът беше по-различен — изчезнал бе смелият, открит размах от предишните писма. Буквите приличаха по-скоро на драскулки. Не смееше да си представи какви усилия му е струвало и колко време му е отнело да го напише. Пое дълбоко дъх и зачете.

„Здравей, слънчице.

Гордея се с теб.

Трябваше по-често да ти го казвам. Казвам го сега не защото реши да споделиш с мен най-тежките дни, а защото искам да знаеш, че си забележителна личност. Винаги съм мечтал да станеш такъв човек.

Благодаря, че остана. Знам, че ти е много трудно, по-трудно, отколкото си очаквала, и съжалявам за часовете, които неизбежно ще прекараш в самота. Особено съжалявам, че невинаги съм бил бащата, от какъвто си имала нужда. Знам, че съм допускал грешки. Толкова много неща в живота си бих искал да променя. Нормално е, предполагам, като се има предвид какво ми се случи. Искам обаче да знаеш друго.

Колкото и тежък да е животът понякога и въпреки всичките ми разочарования, има моменти, когато съм се чувствал истински благословен — когато ти се роди, когато те водех в зоологическата градина и наблюдавах колко удивено гледаш жирафите. Тези моменти обикновено са кратки — идват и си отиват като океанския бриз. Но понякога продължават вечно.

Така се чувствах през лятото. Не само защото ти ми прости. Това лято беше дар Божи за мен, защото опознах младата жена, каквато винаги съм знаел, че ще станеш. Както казах на брат ти — това лято беше най-прекрасното в живота ми. Често през тези блажени дни се питах с какво съм заслужил да бъда благословен с дъщеря като теб.

Благодаря ти, Рони. Благодаря, че дойде. И благодаря за начина, по който ме караш да се чувствам всеки ден, когато сме заедно.

С Джона винаги сте били най-вълшебният дар в живота ми. Обичам те, Рони. Винаги съм те обичал. И никога, никога не забравяй колко се гордея с теб. Няма по-благословен баща от мен.

Татко“

Денят на благодарността отмина. Край брега започнаха да поставят коледна украса.

Баща й беше изгубил една трета от теглото си и почти през цялото време лежеше.

Рони откри листовете една сутрин, докато чистеше къщата. Бяха натъпкани небрежно в чекмеджето на масичката за кафе. Извади ги и веднага разпозна, че той е писал нотите.

Нотите от песента, която композираше, песента, която го чу да свири онази нощ в църквата. Подреди листовете върху кухненската маса и ги разучи по-внимателно. Очите й пробягаха по често поправяните ноти. Отново почувства, че баща й е бил на прав път. В ума й прозвучаха красивите начални акорди на песента. Но втората и третата страница й подсказаха, че не всичко е наред. Разбра къде започва да се губи първоначалният импулс на композицията. Взе молив от чекмеджето и започна да добавя акорди и рефрени.

Неусетно се изнизаха три часа. Чу как баща й се раздвижи. Пъхна листовете обратно в чекмеджето и тръгна към спалнята, готова да посрещне предизвикателствата на деня.

Вечерта, когато той отново се замята в неспокоен сън, тя извади пак листовете и работи дълго след полунощ. На сутринта се събуди нетърпелива да му покаже докъде е стигнала. Но щом влезе в стаята му, го свари да лежи неподвижно. Ужаси се, че почти не долавя диханието му.

Със свито сърце повика линейка и олюлявайки се, тръгна пак към спалнята. „Не съм готова — мислеше си, — не съм му показала песента“. Трябваше й още време. Още ден. Ала с разтреперани ръце отвори най-горното чекмедже на скрина му и извади найлоновия плик.

В болничното легло Стив изглеждаше съвсем дребен. Лицето му се беше сгърчило, а кожата бе неестествено посивяла. Дишаше плитко и бързо като бебе. Рони затвори очи. Не искаше да е тук. Предпочиташе да е навсякъде другаде, само не тук.

— Не още, татко — прошепна тя. — Дай ми още малко време.

През болничния прозорец виждаше облачното стоманено небе. Листата на дърветата бяха опадали и голите им клони напомняха възправени нагоре кости. Студеният и застинал въздух вещаеше буря.

Пликът лежеше върху нощното шкафче. Въпреки дадената дума още не беше го предала на лекаря. Щеше да го покаже едва когато се увери, че баща й няма да се събуди и няма да могат да се сбогуват. Щеше да почака, докато не разбере, че вече е безсилна да стори каквото и да било за него.

Молеше се горещо за чудо — за мъничко чудо. И Бог сякаш я чу. Чудото стана след двадесет минути.

Цяла сутрин бе седяла край леглото му. Дотолкова свикна с тихото му дишане и ритмичното пиукане на монитора, че и най-малката промяна й прозвучаваше като сирена. Вдигна поглед и видя как пръстите му трепват и той отваря очи. Примижа на светлината на флуоресцентните лампи и Рони инстинктивно се протегна към ръката му.

— Татко?

Въпреки всичко я обзе надежда, представи си го как бавно се изправя.

Ала той не стана. Сякаш дори не я чу. Едва извърна глава към нея и в очите му Рони различи мрак, невиждан досега. Той примигна и въздъхна.

— Здравей, скъпа — прошепна прегракнало.

Заради събраната в дробовете му течност звучеше като удавник. Тя се насили да се усмихне.

— Как си?

— Не много добре — млъкна, сякаш да събере сили. — Къде съм?

— В болницата. Доведох те сутринта. Помня за декларацията, но…

Стив примигна отново и Рони си помисли, че никога вече няма да отвори очи. Но накрая той все пак вдигна клепачи.

— Няма проблем — промълви. Прошката сви сърцето й. — Разбирам.

— Не ми се сърди, моля те.

— Няма.

Тя го целуна по бузата и се опита да прегърне смалената фигура. Усети как пръстите му се впиват в гърба й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Не — призна Рони, усещайки как сълзи започват да се стичат по страните й. — Никак не съм добре.

— Съжалявам — отрони той.

— Не, не бива — каза тя, опитвайки се да запази самообладание. — Аз трябва да съжалявам. Защото спрях да ти говоря. Толкова ми се иска да върна времето назад!

По лицето на баща й се изписа призрачна усмивка.

— Казвал ли съм ти, че си много красива?

— Да — подсмръкна Рони. — Казвал си ми.

— Е, този път наистина го мисля.

Тя се засмя безпомощно през сълзи.

— Благодаря — отвърна, приведе се и го целуна по ръката.

— Помниш ли, като беше малка? — изненадващо сериозно попита той. — По цели часове ме гледаше как свиря на пианото. Веднъж те заварих да свириш мелодия, която беше чувала от мен. Беше само на четири. Ти си много талантлива.

— Помня — каза Рони.

— Искам да запомниш нещо — учудващо силно стисна ръката й Стив. — Независимо от постиженията си, ти винаги си била по-важна за мен от музиката… не го забравяй.

— Вярвам ти — кимна Рони. — И аз те обичам, татко.

Той пое дълбоко дъх, без да отлепя очи от нейните.