Обади се на сина си още щом влезе. От дневната Рони чуваше как го уверява, че се чувства по-добре и въпреки че Джона навярно щеше да изтълкува думите му превратно, знаеше, че баща й постъпва правилно. Той искаше момчето да запомни щастливите летни дни и да не мисли за бъдещето.

Същата вечер баща й седна на дивана, отвори Библията и зачете. Сега Рони разбираше защо. Седна до него и му зададе въпроса, който я измъчваше, откакто бе разгледала книгата.

— Имаш ли любим пасаж?

— Много — отвърна той. — Открай време харесвам Псалмите. И винаги научавам много от посланията на Павел.

— Но не си подчертал нищо — отбеляза Рони. Баща й вдигна вежди и тя уточни: — Прегледах я, докато беше в болницата.

Стив се замисли.

— Опитам ли се да откроя нещо важно, сигурно ще се наложи да подчертая всичко. Чел съм я много пъти, ала винаги откривам нещо ново.

Рони го изгледа изпитателно.

— Не помня, преди да си чел Библията…

— Защото беше малка. Държах я до леглото си, прелиствах я веднъж-дваж седмично. Питай майка си. Тя ще ти каже.

— Ще ми прочетеш ли нещо, което наскоро си преглеждал?

— Искаш ли?

Рони кимна и само след минута баща й откри пасажа.

— От Посланието на апостол Павел до галатяни е — обясни той и положи Библията в скута си. Прочисти гърло и зачете: — „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“.

Рони го гледаше и си припомняше как се беше държала, когато пристигна, и как бе посрещнал гнева й Стив. Спомняше си как отказваше да спори с Ким дори когато тя се опитваше да го предизвика. Навремето го тълкуваше като слабост и искаше баща й да се промени. Но сега внезапно осъзна колко погрешно е разсъждавала.

Сега разбираше, че той никога не е действал сам — Светият дух е бдял над живота му.



Пратката от майка й пристигна на другия ден и Рони разбра, че е изпълнила молбата й. Сложи големия плик върху кухненската маса, скъса го и изсипа съдържанието.

Деветнадесет писма — всичките от баща й, всичките пренебрегнати и неотворени. Забеляза различните адреси на подателя — Блумингтън, Тълса, Литъл Рок…

Не можеше да повярва, че не ги е прочела. Наистина ли е била толкова сърдита? Толкова ядосана? Толкова… озлобена? Знаеше отговора, но сега й се струваше безсмислен.

Прехвърли писмата, търсейки първото. Като повечето други, и то беше надписано четливо с черно мастило, а пощенската марка беше леко избеляла. От кухненския прозорец виждаше баща си, застанал край брега с гръб към къщата. Подобно на пастор Харис, и той беше започнал да носи дълги ръкави в лятната жега.

Тя пое дълбоко дъх, отвори писмото и го зачете в светлата кухня.

„Скъпа Рони,

Дори не знам откъде да започна. Но съм сигурен, че трябва да ти кажа колко съжалявам.

Затова те помолих да се срещнем в кафенето. Същото исках да споделя и когато се обадих вечерта. Разбирам защо не дойде и защо не вдигна телефона. Ядосана си ми, разочарована си от мен и дълбоко в сърцето си вярваш, че съм избягал. Смяташ, че съм изоставил и теб, и цялото си семейство.

Не мога да отрека, че занапред няма да е същото, но искам да знаеш, че на твое място навярно и аз щях да се чувствам така. Имаш право да ми се сърдиш. Права си да се гневиш. С право си разочарована от мен. Заслужавам го и не възнамерявам да се оправдавам, да хвърлям обвинения или да те убеждавам, че с течение на времето ще разбереш.

Честно казано, може би няма да разбереш и това ще ме натъжи повече, отколкото можеш да си представиш. С Джона винаги сте значели много за мен. Искам да знаеш, че нито ти, нито той носите някаква вина. Понякога — незнайно защо — семейният живот просто не потръгва. Но не забравяй — винаги ще те обичам и винаги ще обичам Джона. Винаги ще обичам и ще уважавам и майка ти. Тя ме дари с най-прекрасното, което някога съм имал, и е чудесна майка. В много отношения, макар да ми е мъчно, че вече сме разделени, вярвам, че годините заедно са били най-благословените в живота ми.

Знам, че този довод не ти помага много да ме разбереш, ала искам да знаеш — аз още вярвам в благословията на любовта. Искам и ти да го вярваш. Заслужаваш да получиш този дар, понеже няма нищо по-ценно от любовта.

Надявам се, че дълбоко в сърцето си ще намериш някакъв начин да ми простиш, задето си тръгнах. Не е задължително да е сега, нито пък скоро. Но знай — когато си готова, аз ще те очаквам с разтворени обятия и това ще е най-щастливият ден в живота ми.

Обичам те — татко.“

— Искам да направя нещо повече за него — каза Рони. Седеше на задната веранда срещу пастор Харис. Баща й спеше вътре, а пасторът се бе отбил да донесе вегетарианската лазаня, приготвена специално от жена му. В средата на септември дните бяха все още горещи, макар една вечер преди ден-два да подсказа, че есента наближава. Студът се задържа само една нощ, на сутринта слънцето отново грееше топло и Рони се разхождаше край брега, питайки се дали предишната вечер не е била илюзия.

— Правиш всичко възможно — отвърна пастор Харис. — Не виждам с какво още би могла да му помогнеш.

— Не говоря за ежедневните грижи. Той все още не се нуждае много от мен. Настоява да готви, разхождаме се по плажа. Вчера дори пускахме хвърчила. Ако не броим болкоуспокояващите, които го изтощават, той си е същият както преди. Просто…

Пастор Харис я погледна разбиращо.

— Искаш да направиш нещо специално. Нещо, което ще го зарадва.

Рони кимна, благодарна, че пасторът е тук. През последните седмици той й беше не само единственият приятел, но и единственият човек, с когото можеше да разговаря искрено.

— Вярвам, че Бог ще ти подскаже отговора. Но не забравяй, че понякога минава време, докато разберем какво иска Той от нас. Гласът Му най-често е тих шепот и трябва да слушаш внимателно, за да го доловиш. Друг път обаче — в редките моменти на откровение — отговорът е очевиден и звънък като църковна камбана.

Рони се усмихна, помисли си колко необходими й бяха разговорите с пастора.

— Изглежда говориш от опит.

— И аз обичам баща ти. И също като теб исках да направя нещо за него.

— И Бог отговори?

— Той винаги отговаря.

— Шепот ли чу или църковна камбана?

За пръв път от много време в очите му проблесна искрица радост.

— Църковна камбана, разбира се. Бог знае, че напоследък недочувам.

— И какво ще направиш?

Пастор Харис поизправи рамене.

— Ще поставя прозореца в църквата — отвърна той. — Миналата седмица изневиделица се появи дарител. Предложи не само да покрие разноските по ремонта, но уреди и строителната бригада. Започват утре сутринта.



През следващите няколко дни Рони се ослушваше за църковни камбани, но чуваше само крясъците на чайките. Опиташе ли се да долови шепот, чуваше единствено мълчание. Не се изненада особено — нали и на пастор Харис му се беше наложило да почака — но се надяваше отговорът да я осени, преди да стане твърде късно.

Животът й течеше постарому — помагаше на баща си, когато бе необходимо, и гледаше да използва пълноценно оставащото им време. През седмицата той се почувства по-добре и те посетиха Ортън Плантейшън Гардънс край Саутпорт недалеч от Уилмингтън. Когато паркираха на покритата с чакъл алея пред старото имение от 1735 година, Рони разбра, че несъмнено ще запомни този ден. Времето тук сякаш беше спряло. Цветята вече не цъфтяха, но докато се разхождаха под надвисналите клони на покритите с мъх огромни дъбове, Рони си мислеше, че не е виждала по-красиво място. Хванати под ръка, двамата разговаряха за лятото. За пръв път разказа на баща си за Уил — за риболова им заедно, за елегантния му скок в басейна, за фиаското на сватбата. Не му каза обаче за случилото се в деня, преди Уил да замине за „Вандербилт“. Не беше готова да го обсъжда — раната все още беше твърде прясна. И както винаги, баща й я изслуша тихо, без да се намесва, дори когато Рони млъкваше в търсене на подходящите думи. Но така й харесваше, всъщност, поправи се мислено тя, обичаше го и заради това. И се питаше каква ли щеше да бъде, ако не бе прекарала лятото тук.

После подкараха към Саутпорт и вечеряха в едно от ресторантчетата с изглед към пристанището. Личеше си, че баща й вече е изморен, но храната бе вкусна, а накрая си разделиха за десерт един шоколадов кейк.

Прекараха чудесен, незабравим ден. Ала когато баща й си легна, Рони седна в дневната и за пореден път се замисли, че трябва да направи нещо повече за него.



Следващата седмица — третата от септември — Рони забеляза, че баща й е по-зле. Събуждаше се късно сутрин, подремваше и следобед. Следобед спеше все по-дълго, а вечер си лягаше все по-рано. Докато разчистваше кухнята поради липса на по-интересно занимание, Рони пресметна, че Стив спи по половин денонощие.

После положението започна още по-бързо да се влошава. Всеки ден баща й се задържаше все по-дълго в леглото. И ядеше все по-малко. Само разбъркваше храната в чинията, преструвайки се, че се яде. Когато изхвърляше оставеното, тя разбираше, че е хапнал само залък-два. От ден на ден слабееше и Рони имаше чувството, че се топи с всяка секунда. Понякога я ужасяваше мисълта, че накрая ще изчезне съвсем.



Септември отмина. Сутрин източните планински ветрове задържаха соления морски въздух в залива. Все още беше топло, в разгара на бурите, но този път ураганите пощадиха крайбрежието на Северна Каролина.

Предишния ден баща й спа четиринадесет часа. Рони знаеше, че това не зависи от него и тялото го предава, но се измъчваше, че проспива малкото им останали мигове. Когато беше буден, все по-често мълчеше, четеше Библията или крачеше тихо до нея.

Рони често си спомняше Уил. Още носеше платнената гривна, която й бе подарил. Прокарваше пръст по грапавата повърхност и се питаше какви лекции посещава, с кого се разхожда по зелените морави пред колежа… До кого ли седи на обяд в кафенето и дали си мисли за нея, когато се готви да излиза в петък или събота вечер? В най-отчаяните мигове си казваше, че навярно вече е срещнал друга.