Блузата й не беше напълно съсипана, но това не я успокояваше. Харесваше я — спомен от концерта на „Фол Аут Бой“, на който миналата година отиде тайно с Рик. Майка й бълваше огън и жупел — не само заради татуираната върху врата на Рик паяжина и дузината обеци по ушите му, а защото Рони не й беше казала къде отива. Върна се чак следобед на другия ден, понеже се отбиха на парти в апартамента на брата на Рик във Филаделфия. Майка й забрани да се вижда и дори да разговаря с Рик. Рони наруши забраната още на следващия ден.

Не защото беше много влюбена в Рик — дори не го харесваше особено. Но беше ядосана на майка си и искаше да й отмъсти. Когато пристигна у Рик обаче, го свари отново дрогиран и пиян — като на концерта — и разбра, че ако не спре да излиза с него, той ще продължи да настоява и тя да опита, от каквото там вземаше. Остана само няколко минути в апартамента му и се запъти към Юниън Скуеър, където уби следобеда, наясно, че връзката им е приключила.

Знаеше какво причиняват наркотиците. Някои от приятелите й пушеха марихуана, други си падаха по кокаина и таблетките екстази, един дори разви отвратителна зависимост към метадона. Всички, освен нея пиеха в празнични дни. В клубовете и на всяко парти предлагаха дрога и алкохол в изобилие. Приятелките й пушеха, пиеха и гълтаха хапчета, кълняха се, че иначе няма как да се забавляваш, ала всъщност прекарваха нощите като заекващи, залитащи, повръщащи и необуздани отрепки. Или вършеха пълни глупости. Глупости, в които обичайно бяха замесени момчета.

Рони не искаше да тръгва по този път. Не и след случката с Кейла миналата зима. Някой — Кейла така и не разбра кой — беше сипал нещо в питието й и макар повечето събития след това да й се губеха, тя добре си спомняше как се събудила в една стая с три момчета, които виждала за пръв път. Всичките й дрехи били разпилени по пода. Кейла не обясняваше нищо повече — предпочиташе да се преструва, че нищо не се е случило, и съжаляваше, че си е развързала езика пред Рони — но да свържеш точките беше детинска игра.

Вече на кея, Рони остави полупразната чаша с газирана вода и яростно запопива блузата си със салфетка. Постигна нещо, ала салфетката се разпадна на дребни като пърхот снежинки.

Великолепно!

Защо не блъснаха другиго? Тя остана там — колко — десет минути? Какъв беше шансът да се обърне точно когато топката отлита извън игрището? И да държи чаша с газирана вода в тълпата, събрала се да гледа волейболен мач. При това без никакво желание не само да гледа играта, а и изобщо да бъде на това място. Едно на милион вероятно. С такъв късмет нямаше да е лошо да си купи лотариен билет.

Ами момчето, което я блъсна? Кестеняв симпатяга с лешникови очи. Всъщност отблизо й се стори далеч повече от симпатичен, особено с угриженото си изражение. Макар да беше част от привилегированата глутница, в онази наносекунда, когато погледите им се срещнаха, я бе завладяло странно усещане…

Рони поклати глава да пропъди налудничавите мисли от ума си. Явно слънцето поразяваше мозъка й. Доволна, че салфетката си е свършила работата, тя вдигна чашата с газирана вода. Посегна да излее остатъка, но тъкмо се обърна и чашата се блъсна в някого. Този път нямаше забавен кадър — газираната вода за секунда обля блузата й.

Рони застина, вперила невярващ поглед в блузата. „Майтап ли си правят с мен?“

Момичето — горе-долу нейна връстница — стискаше кутийка с „Кока-Кола“ и изглеждаше не по-малко изненадано. Беше облечено в черно, а гъстата тъмна коса обрамчваше с непокорни къдрици лицето му. Имаше поне по шест обеци на всяко ухо, някои от които с висулки във формата на миниатюрни черепи. Тъмният грим и черният молив за очи й придаваха почти дивашки вид. Докато ручейчетата от газираната вода попиваха в блузата на Рони, почитателката на готиката махна с кутията към разрастващото се петно.

— Не си голяма късметлийка май.

— Нима?

— Е, поне възстановихме симетрията.

— О, майтапиш се значи?

— По-скоро остроумнича.

— Тогава пробвай това: „Май трябва да се придържаш към шишетата с биберони“.

Смехът на готическото момиче прозвуча изненадващо свежо.

— Не си оттук, нали?

— Не, от Ню Йорк съм. Гостувам на баща си.

— През почивните дни?

— Не. През лятото.

— Определено не си голяма късметлийка.

Този път Рони се разсмя.

— Казвам се Рони. Съкратено от Вероника.

— Наричай ме Блейз.

— Блейз?

— Истинското ми име е Галадриел. От „Властелина на пръстените“. Майка ми е малко чалната.

— Е, поне не те е кръстила Ам-гъл.

— Или Рони — момичето наклони глава и махна над рамото й. — Ако ти трябва нещо сухо, ей там продават тениски с Немо.

— Немо?

— Да. Немо. От филма. Оранжево-бяла риба. Изгубва се и баща му го търси.

— Не искам тениска с Немо.

— Страхотен е.

— Може би. Ако си на шест.

— Твоя воля.

Преди Рони да успее да отговори, тя забеляза три момчета да си проправят път през множеството. Изпъкваха сред тълпата с прокъсаните си тениски, татуировките и тежките кожени сака. Единият беше с пиърсинг на веждата и носеше старомодна уредба, ръцете на другия бяха татуирани от горе до долу. Третият имаше дълга черна коса и млечнобяла кожа като Блейз. Рони се обърна инстинктивно към нея, ала тя беше изчезнала. На нейно място беше изникнал Джона.

— Какво си разляла по блузата си? — попита той. — Вир-вода си.

Рони потърси с поглед Блейз. Къде ли беше отишла? И защо?

— Върви си, моля те.

— Не мога. Татко те търси. Иска да те прибере у дома.

— Къде е той?

— Отиде до тоалетната, но всеки момент ще се появи.

— Кажи му, че не си ме видял.

— Пет долара — рече Джона след кратък размисъл.

— Какво?

— Дай ми пет долара и ще забравя, че съм те видял.

— Сериозно ли говориш?

— Времето ти изтича. Вече станаха десет.

Над главата на Джона Рони забеляза как баща й се озърта из тълпата. Сниши се инстинктивно, осъзнала, че няма как да се измъкне незабелязано. Изпепели с поглед брат си — изнудвача, очевидно разбрал не по-зле от нея, че изход няма. Джона беше добро дете и тя го обичаше, уважаваше и умението му да се възползва от случая, но все пак той беше по-малкият й брат. В един съвършен свят би трябвало да е на нейна страна. В този свят? Не, разбира се.

— Мразя те — обяви Рони.

— И аз те мразя. Но няма да падна под десет долара.

— Какво ще кажеш за пет?

— Пропусна възможността. Ала никому няма да издам тайната ти.

Баща им още не ги виждаше, но приближаваше.

— Добре — просъска тя и зарови длан в джоба. Подаде на Джона смачкана банкнота и той набързо я прибра. Рони надникна над рамото му. Баща им вървеше към тях и въртеше глава наляво-надясно. Тя се скри зад близкия павилион. Едва не се блъсна в Блейз, която пушеше цигара, облегната на стената.

— Проблеми с родителското тяло? — сбърчи нос тя.

— Как да се измъкна оттук?

— Ти решаваш — вдигна рамене Блейз. — Но не забравяй, че баща ти знае с какво си облечена.



Час по-късно Рони седеше до Блейз на една от пейките край кея. Все още отегчена, но не чак толкова отчайващо, както допреди малко. Блейз се оказа добър слушател с чувство за хумор. И най-хубавото — обичаше Ню Йорк също като Рони, макар кракът й да не бе стъпвал там. Заразпитва я за Таймс Скуеър, Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата — туристическите свърталища, които Рони гледаше да избягва на всяка цена. Първо взе на подбив новата си приятелка, после й описа истинския Ню Йорк — клубовете в Челси, музикалните сцени в Бруклин, уличните търговци в Чайнатаун, където можеш да си купиш пиратски записи, фалшиви чанти „Прада“ и каквото ти душа иска на смешна цена.

Говорейки за любимите места, изпита истински копнеж по дома. Искаше да е там, да е където и да било другаде, само не тук.

— И аз не бих стъпила в този град — съгласи се Блейз. — Честна дума. Отегчително е.

— Откога живееш тук?

— Откакто се помня. Но поне съм облечена добре.

Рони беше купила глупавата тениска с Немо и знаеше, че изглежда нелепо. В магазинчето имаха само от най-големия размер и дрехата стигаше чак до коленете й. Единственият й плюс беше, че с нея успя да се промъкне незабелязано край баща си. Блейз се оказа права.

— Едно момиче ми каза, че Немо е страхотен.

— Излъгала те е.

— Не сме длъжни да висим тук. Баща ми сигурно вече си е тръгнал.

— Къде да ходим? На фестивала ли искаш да се върнеш? Да влезеш в къщата с призраците?

— Не. Но сигурно има нещо по-интересно.

— Не още. По-късно ще има. Да почакаме.

— Какво?

Блейз не отговори. Изправи се и се обърна към почернялата вода. Впери поглед в луната, а бризът развя косите й.

— Забелязах те още край волейболното игрище — каза тя и тръгна към кея. — Бях ей там.

— И?

— Изглеждаше не на място.

— Ти също.

— Точно затова си стоях на кея — Блейз скочи върху парапета и седна с лице към Рони. — Разбрах, че не искаш да си тук, но защо си толкова ядосана на баща си?

Рони избърса длани в панталоните.

— Дълга история.

— С приятелката си ли живее?

— Май няма приятелка. Защо?

— Смятай се за щастливка.

— Защо?

— Баща ми живее с приятелката си. Третата след развода, между другото. И най-ужасната. Само няколко години по-голяма от мен и се облича като стриптийзьорка. Повръща ми се всеки път, когато се наложи да ходя у тях. Ту се опитва да ми налива ум в главата като майка ми, ту се прави на най-добрата ми приятелка. Мразя я.

— С майка си ли живееш?

— Да. Но сега и тя си има приятел и той виси у дома през цялото време. Неудачник. Носи перука, защото оплешивял още на двадесет или нещо подобно, и все ми повтаря да се замисля дали да не отида в колеж. Все едно ми пука. Гадно, нали? — преди Рони да успее да отговори, Блейз скочи от парапета. — Хайде! Май започват! Трябва да ги видиш!