Никълъс Спаркс - Последна песен

— Махай се! — с напрегнато, зачервено лице изкрещя той. — Сам ще се оправя. Не ми трябваш!

Опита се отново да помести щайгата, но тя бе заседнала неподвижно в рафта. Рони посегна да му помогне, но той я блъсна назад. Уил видя как по страните му се стичат сълзи.

— Казах ти да се махаш! — викна Джона. — Татко иска да довърша прозореца! Аз! Не ти! Цяло лято се трудихме! — думите му излизаха на пресекливи дихания, гневни и ужасени. — А ти се грижеше само за костенурките! Не ти, аз бях с него по цял ден!

Джона крещеше през сълзи, докато гласът съвсем му изневери. Пое си дъх и продължи:

— А сега не мога да стигна средата на прозореца! Нисък съм! А трябва да го довърша. Ако го довърша, татко може да оздравее. Искам да оздравее, затова се опитах да стигна до прозореца със стола, но той се счупи и паднах сред стъклата. Ядосах се, реших да използвам щайгата, но тя е прекалено тежка и…

Гласът отново му изневери, той рязко залитна назад и падна на пода. Обви колене, сведе глава и захлипа, а раменете му се разтресоха конвулсивно.

Рони седна до него. Прегърна го и го притисна към себе си. Буца заседна в гърлото на Уил, осъзнал, че мястото му не е тук.

Все пак остана, докато Рони мълчаливо прегръщаше плачещия си брат, без да го моли да спре и без да го уверява, че всичко ще бъде наред. След малко Джона притихна. Вдигна лице и Уил забеляза зачервените му очи и мокрите от сълзи страни.

Рони заговори с нежен глас — най-нежния, който някога беше чувал:

— Да отидем вкъщи за малко? Искам да погледна раната на крака ти.

— Ами прозорецът? — с пресекващ глас попита Джона. — Трябва да го довършим.

Рони погледна Уил, после се обърна отново към Джона.

— Искаш ли да ти помогнем?

Той поклати глава.

— Не знаете как.

— Ще ни научиш.

След като Рони почисти крака на Джона и му сложи лепенка, той ги поведе обратно към работилницата.

Прозорецът беше почти готов — фигурите бяха оформени, а поддържащите рамки — положени по местата си. Оставаше да се добавят стотиците дребни парченца, които символизираха небесното сияние.

Джона показа на Уил как да реже оловните нишки, а на Рони — как да запоява. Той самият режеше стъклото така, както когато помагаше на баща си през цялото лято, и слагаше парченцата в оловната мрежа, а Рони ги поставяше на място.

В работилницата беше горещо и тясно, но след известно време тримата влязоха в ритъм. По обед Уил изтича да купи бургери и салата за Рони. Отдъхнаха малко, докато хапнат, и после бързо се заловиха отново за работа. Тя се обажда три пъти в болницата. Съобщаваха й или че изследват баща й, или че спи, но я успокояваха, че е добре. По здрач бяха почти преполовили работата. Ръцете на Джона се измориха и те си дадоха кратка почивка, нахраниха се и после пренесоха няколко лампи от дневната в работилницата, за да стане по-светло.

Падна мрак. Към десет Джона започна да се прозява. Прибраха се да отдъхнат няколко минути и той заспа почти мигновено. Уил го занесе в спалнята и го сложи в леглото. Докато се върне в дневната, Рони вече беше отишла в работилницата.

Уил пое рязането на стъклото. Цял ден бе наблюдавал как го прави Джона и се беше научил бързо, макар отначало да допускаше грешки.

Работиха цяла нощ и призори едва се държаха на краката си. На плота пред тях лежеше готовият прозорец. Уил не знаеше как ще реагира Джона, като разбере, че не е участвал до края, но се надяваше Рони да овладее положението.

— Изглеждате, сякаш изобщо не сте мигнали — отбеляза някой иззад тях.

Обърнаха се и видяха пастор Харис, застанал на прага.

Той се облягаше на бастуна си. Носеше костюм — навярно за неделната литургия — ала Уил забеляза грозните белези по опакото на ръцете му и веднага разбра, че продължават и нагоре към лактите. Спомнил си пожара в църквата и тайната, която таеше месеци наред, той не посмя да срещне очите на пастора.

— Довършвахме прозореца — с дрезгав глас обясни Рони.

Пастор Харис махна към плота.

— Може ли?

— Разбира се — кимна Рони.

Пасторът бавно влезе в работилницата. Бастунът потропваше по дървения под. Пред плота любопитното му изражение се превърна във възхита. Облегна се на бастуна и прокара възлеста, осеяна с белези ръка по стъклото.

— Невероятно е — прошепна той. — По-красиво е, отколкото си го представях.

— Татко и Джона свършиха всичко — каза Рони. — Ние само помогнахме накрая.

— Баща ти ще остане много доволен — усмихна се пастор Харис.

— Как върви ремонтът в църквата? Татко ще се радва да види прозореца там.

— От твоята уста в Божиите уши — вдигна рамене пасторът. — Църквата не е толкова популярна като преди. Паството не е многобройно. Но вярвам, че ще успеем.

Тревожното изражение на Рони подсказа на Уил, че и тя се чуди дали ще инсталират прозореца навреме. Не се осмели да попита обаче.

— Баща ти се поправя, между другото — добави пастор Харис. — Скоро ще си дойде у дома. Тази сутрин може да го посетиш в болницата. Не пропусна много вчера. През повечето време стоях сам в стаята му, докато му правеха изследванията.

— Благодаря, че остана при него.

— Не, скъпа — отвърна пасторът и пак погледна към прозореца. — Аз ти благодаря.

Възцари се тишина. Пастор Харис си тръгна и докато го следеше с поглед, в ума на Уил се въртеше натрапчиво образът на обгорелите му ръце.

Разгледа внимателно прозореца, удивен от усилията, вложени в изработката му. Ако не беше унищожен старият, нямаше да се налага да правят нов. Спомни си думите на пастора, помисли си, че бащата на Рони може да не доживее да види как го поставят.

Когато се обърна към нея, тя също бе потънала в размисли.

Нещо в душата му се пречупи — като каскада от карти.

— Искам да ти кажа нещо.

Седнаха върху дюната и Уил й разказа всичко отначало докрай. Когато приключи, Рони го погледна объркано.

— Твърдиш, че Скот е подпалил църквата? И ти си го прикривал? — невярващо възкликна тя. — Лъгал си заради него?

Уил поклати глава.

— Не е точно така. Казах ти, че беше случайност.

— Няма значение — очите на Рони потърсиха неговите. — Случайност или не, той носи отговорност за стореното.

— Знам. Помолих го да отиде в полицията.

— А ако не те послуша? Ще продължиш ли да го прикриваш? Ще позволиш на Маркъс да контролира живота ти? Не е правилно.

— Но той ми е приятел…

Рони скочи на крака.

— Пастор Харис едва не е загинал в пожара! Няколко седмици е лежал в болницата! Знаеш ли колко болезнени са изгарянията? Защо не попиташ Блейз какво е изпитала? И църквата… той дори не може да я построи наново… и татко никога няма да види прозореца на мястото му!

Уил поклати глава, опитвайки се да запази спокойствие. Усещаше, че на Рони й идва в повече — баща й, неговото отпътуване, предстоящото явяване пред съда…

— Знам, че е погрешно — тихо каза той. — И се чувствам виновен. Много пъти ми се е искало да отида в полицията.

— И какво? Това нищо не значи! Разказах ти как си признах в съда. Защото разбирах, че съм сгрешила! Трудно е да изречеш истината. Нима не схващаш, че именно затова е толкова ценна? Тази църква е била животът на пастор Харис! На баща ми! Сега я няма, застраховката не покрива щетите и провеждат литургиите в склад…

— Скот ми е приятел — възрази Уил. — Не мога просто… да го хвърля на вълците.

Рони примигна невярващо. Чуваше ли се той какво говори?

— Възможно ли е да си такъв егоист?

— Не съм егоист…

— Напротив! И ако не го разбираш, няма смисъл изобщо да разговаряме! — възкликна Рони, обърна се и тръгна към къщи. — Върви си! Махай се!

— Рони! — викна той и стана да я последва. Тя усети движението и се обърна към него.

— Между нас е свършено!

— Не е. Хайде, бъди разумна…

— Разумна? — Рони размаха ръце. — Настояваш да съм разумна? Не си лъгал само заради Скот. Излъга и мен! Знаеше защо баща ми прави прозореца! А през цялото време мълча!

Думите сякаш проясниха мислите й и тя отстъпи назад.

— Мислех те за по-добър човек. Но съм сгрешила!

Той потрепери, неспособен да отговори, но щом тръгна към нея, Рони се отдръпна.

— Върви си! И без това заминаваш и повече няма да се видим. Летата винаги свършват. Каквото и да говорим, колкото и да се преструваме, не можем да променим това. По-добре да приключим сега и завинаги. Не мога да си обясня всичко и не мога да остана с някого, на когото не се доверявам — в очите й светеха сълзи. — Не ти вярвам, Уил. Върви си.

Той нямаше сили да помръдне, нямаше сили да проговори.

— Върви! — изкрещя Рони и хукна към къщата.

Същата вечер, последната в Райтсвил Бийч, Уил седеше в кабинета, неспособен да осмисли всичко случило се. Вдигна поглед, когато баща му влезе.

— Добре ли си? — попита Том. — На вечеря беше доста мълчалив.

— Да — отвърна Уил. — Добре съм.

Том тръгна към дивана и седна срещу него.

— Притесняваш ли се, че утре заминаваш?

— Не — поклати глава Уил.

— Приготви ли си багажа?

Уил кимна и усети, че баща му го изучава изпитателно. Накрая се приведе напред.

— Какво има? Знаеш, че можеш да споделиш всичко.

Уил замълча. Обзе го тревога. Накрая срещна погледа на баща си.

— Ако те помоля да направиш нещо важно за мен, нещо голямо, ще се съгласиш ли? Без да искаш обяснения?

Том се облегна назад, без да отлепя изпитателен поглед от него. Във възцарилата се тишина Уил усети какъв ще е отговорът.